А. С. Серафимович
Железният поток (25)

XXV

Нощта е така огромна, че погълна и планините, и скалите, и колосалния казан, който лежеше денем пред масива и в дъното на който има гора, а сега нищо не се вижда.

По бруствера се движи часови — също такъв кадифеночерен, както и всичко в тази кадифена чернота. Той бавно прави десет крачки, бавно се обръща, бавно се връща назад. Когато върви на едната страна, неясно изпъкват очертанията на картечницата, а когато на другата — се чувствува скалистата урва, заляна равно чак догоре с тъмнина. Невидимата отвесна урва вселява чувство на спокойствие и увереност: гущер не може да се изкачи.

И отново бавно се точат десет крачки, бавно обръщане и отново…

Дома остана малката градинка, малката кукурузена нива. Нина и на ръцете й малкият Серго. Когато заминаваше, Серго дълго го гледа с черномаслените си очи, после се задруска в ръцете на майка си протегнал пълните си ръчички, и се усмихна, като пускаше мехури, усмихна се с прекрасната си беззъба уста. А когато баща му го взе на ръце, той олигави с мили слюнки лицето му. И тази беззъба усмивка, тези мехури не помръкват в тъмнината.

Десет бавни крачки, смътно доловимата картечница, бавно обръщане, също така смътно доловимият край на отвесната урва, отново…

Болшевиките не са му направили зло… Той ще стреля по тях от тази височина. По шосето гущер не може да се промъкне… Болшевиките свалиха царя, а царят смучеше Грузия — туй е много добре… В Русия, казват, всичката земя е на селяните… Той въздъхва. Мобилизиран е и ще стреля, ако му заповядат, по онези, които са там, зад скалите.

От нищо непредизвикана, изплава беззъбата усмивка и мехурите и в гърдите му стана по-топло, той се усмихва вътрешно, а върху тъмното му лице се е изписала сериозност.

Ниже се все същата тишина, изпълнена докрай с мрак. Изглежда е на разсъмване — и тази тишина притиска тежко… Главата му се отпуска от неизмерима тежест все по-ниско и по-ниско… И внезапно я вдигне нагоре. Дори и сред нощ е особено непрогледна ширналата се неравна чернота — планините; в зъберите трепкат самотни звезди.

Далеч и необикновено изкряска нощна птица. Защо ли не е чувал такива в Грузия?

Всичко е наляно с тежест, всичко е неподвижно и бавно плува насреща му като океан от тъмнина и не е чудно никак, че неподвижно и неизбежно плува насреща му.

— Нина, ти ли си?… А Серго?…

Отваря очи, а главата му клюма на гърдите и самият той се облегнал на бруствера. Последните секунди на нарушения сън бавно плуваха пред очите му в нощните пространства.

Тръсна глава, всичко замря. Подозрително се взря: все същата неподвижна тъма, същият неясно видим бруствер, краят на урвата, картечницата, смътно усещаната, но невидима пропаст. Далеч закряска птица. Такива няма в Грузия…

Той премества поглед в далечината. Същата начупена чернота, а в чупките слабо трепкат побледнелите и вече другояче разположени звезди. Отпред — океан от мълчалива тъмнина, и той знае — на дъното му има непроходими гори. Прозява се и мисли: „Трябва да се ходи, иначе пак…“ — но не домисли и тутакси пак заплува неподвижната тъма от урвата, от пропастта, безкрайна и непреодолима и сърцето му тъжно почна да примира. Той попита:

„Нима може да плува нощната тъмнина?“

Отговориха му:

„Може.“

Само че отговориха не с думи, а се засмяха само с венци.

От това, че устата беше беззъба и мека, го достраша. Той протегна ръка, но Нина изтърва главата на детето. Сивата глава се затъркаля (всичко в него замря), но на самия край се спря… Жена му е в ужас — ах! — но не от това, а от друг ужас: в сгъстения предутринен здрач по края на урвата се сивееха множество глави, види се, търкулнали се тук… Те се надигаха все повече: показаха се шии, метнаха се ръце, надигнаха се рамене и един глас, звънлив като желязо, сякаш процеден през неразтварящи се челюсти, разби вцепенението и тишината:

— Напред!… В атака!…

Непоносим зверски рев разкъса всичко наоколо. Грузинецът даде изстрел, търкулна се и в нечовешки късаща болка изведнъж угасна друскащото се в ръцете на майка си дете с протегнати ръчички и пускаща мехурчета, усмихваща се само с венци уста.