А. С. Серафимович
Железният поток (24)

XXIV

Грузински офицер с младежки мустачки, със силно стегната червена черкезка, със златни пагони, с черни бадемови очи, от които (той знаеше това) жените примираха, се разхождаше по площадката на масива и сегиз-тогиз се оглеждаше. Окопи, бруствери, картечни гнезда.

На двадесет сажена се издига недостъпна отвесна урва, под нея — стръмно каменисто надолнище, след това — непроходими гъсти гори, а зад горите — скалистата клисура, от която излиза бялата пуста лента на шосето. Натам гледат скрито оръдия, там е врагът.

Около картечниците отмерено крачат часовите — напети, издокарани.

Тази сутрин дадоха на тия дрипави свини да разберат, когато те се опитаха да се измъкнат на шосето иззад скалите — ще има да помнят.

Той именно, полковник Михеладзе (толкова млад и вече полковник!), избра позиция на този проход и настоя за нея в щаба. Тя е ключ, с който е заключено цялото крайбрежие.

Той пак погледна площадката на масива, отвесната урва, бреговите скали, които се спускаха отвесно към морето — да, всичко като по поръчка се бе струпало тук, за да спре всякаква армия.

Но това не е достатъчно, не е достатъчно само да не ги пуснеш, тях трябва да ги изтребиш. И той има съставен вече план: ще прати параходите в тила им, дето шосето се спуска до морето, ще ги обстрелва откъм морето, ще направи десант, ще затвори тези смрадливи дрипльовци от две страни и те ще изпукат като плъхове в капан.

Именно той, княз Михеладзе, собственик на малко, но прелестно имение до Кутаиси, той ще отсече с един удар главата на тази отровна змия, която пълзи по крайбрежието.

Русите са врагове на Грузия, на прекрасна, културна, велика Грузия, също такива врагове, каквито са арменците, турците, азербайджанците, татарите, абхазците. Болшевиките са врагове на човечеството, врагове на световната култура. Самият той, Михеладзе, е социалист, но той… („Какво, дали да изпратя за онази девойка, за гъркинката?… Не, не струва… не струва на позицията, заради войниците…“)… но той е истински социалист с дълбоко разбиране на историческия механизъм на събитията и кръвен враг на всички авантюристи, които под маската на социализъм разюздват най-долните инстинкти на масите.

Той не е кръвожаден, прилошава му, когато види кръв, но щом въпросът се отнася до световната култура, щом се отнася до величието и благото на собствения му народ, тогава той е безпощаден и те ще бъдат изтребени поголовно всички.

Той мести бинокъла, поглежда склона на страхотната стръмнина, тъмните непроходими гори, лъкатушно изскокващата иззад скалите бяла лента на шосето, на която няма никой, аленеещите от вечерната червенина върхове и се вслушва в тишината, кротката тишина на меко настъпващата вечер.

И тази чудесно прилегнала на красивата му фигура черкезка от великолепно сукно, скъпият кинжал и револвер, обковани със злато върху черна основа, белоснежният калпак от единствения майстор, знаменитостта на Кавказ, Осман — всичко това го задължава, задължава го за подвиг, за особен подвиг, който трябва да извърши; това го отделя от всички — от войниците, които се изопват пред него като струни, от офицерите, които нямат неговата опитност и знания, и когато той ходи стройно, чувствува, че носи в себе си тежестта на своята самотност.

— Ей!

Дотичва ординарецът, младичък грузинец с неправилно, жълто, приветливо лице и също такива като на полковника влажночерни очи, изопва се като струна, козирува.

— Какво ще заповядате?

„… Онази девойка… гъркинката… доведи…“ Но не произнесе нищо, а каза, като гледаше строго:

— Вечерята?

— Тъй вярно. Господа офицерите чакат.

Полковникът мина величествено покрай скачащите и изопващите се като струна войници с измършавели лица: нямаше подвоз — войниците получаваха само по шепа царевица и гладуваха. Те отдаваха чест, изпращаха го с очи, а той небрежно махаше с бялата ръкавица, леко надяната само на пръстите. Мина покрай тихичко димящите, както вечер димят със синкав димец огньове, покрай артилерийските коневръзи, покрай пирамидите, съставени от пушките на пехотното прикритие, и влезе в дългата, белееща се палатка, в която от единия до другия край се простираше ослепителна маса, отрупана с бутилки, чинии, чаши, хайвер, сирене, плодове.

Разговорът в групите на също такива млади офицери, също така стройно препасани, с красиви черкезки, бързо притихна; всички станаха.

— Моля — рече полковникът и всички започнаха да сядат.

А когато лягаше в своята палатка, главата му приятно се маеше и като протягаше крак на ординареца, който събуваше лъскаво лакирания ботуш, мислеше:

„Напразно не изпратих за гъркинката… Впрочем, добре, че не изпратих…“