А. С. Серафимович
Железният поток (12)

XII

Тези огньове са особени. И говорът е особен, и смехът, и женските игриви писъци, и грубите псувни, и звънът на бутилките. Или пък изведнъж едновременно гръмват мандолини, китари, балалайки — цял оркестър звучи струнно, напрегнато, съвсем неподходящо за тъмнината, за веригата огньове в тъмнината. Неподвижни са черните планини; невидимото море е мълчаливо, за да не пречи със своята грамада.

И хората са особени, едри, широкоплещести, със сигурни движения. Когато попадат в червено-игривия кръг на огъня, виждат се — охранени, бронзови лица, черни диплещи се клош-панталони, бели матроски, широко открити бронзови вратове и гърди, а на гърба се развяват лентички от кръглите шапчици. Нито една дума, нито едно движение без мръсна псувня.

Жените, изтръгнати из тъмнината от мигащия отблясък на огъня, се мяркат като ярки петна. Смях, писъци — влюбените се задирят. Запретнали пъстрите си фусти, клекнали жени готвят върху жарта на огньовете, като припяват с подозрително пресипнали гласове, а върху четириъгълните белеещи се на земята покривки — кутийки с хайвер, сардини, пушен шаран, бутилки вино, сладко, пироги, бонбони, мед. Този стан се проточва далеч в тъмнината с глъч, звън, разюздан смях, псувни, подвиквания, с неочаквано стройни, струнно-звънливи звуци на мандолини и балалайки. Или изведнъж мощно изпълни тъмнината пиянски, но сгласен, дружен хор — па току прекъснат: ето видяхте ли ни? Всичко можем. И отново същото — звън, смях, говор, писъци, шеговита, от сърце псувня.

— Другари!

— Да.

— Почвай.

— Карай, да ви таковам бащи и деди до седмо коляно!…

— Ей, Камбуз! Гривната ми скъса… мамка ти!… Гривната си загу…

Гласът секна.

— Другари, въз основа на какво сме тук?… Мигар се връщат офицерските времена?… Защо Кожух се разпорежда?… Кой го е произвеждал генерал? Другари, това е експлоатация на трудовия народ. Врагове и експлоататори…

— Трепи ги, да таковам тяхната-а-а…

И дружно, и стройно:

„Сме-ло, дру-га-ри, в бор-ба-та,

в бор-ба-а-та за-крепва ду-у-хът…“