А. С. Серафимович
Железният поток (40)

XL

Кавказкото слънце — макар да е късно — е жарко. Само степите са прозрачни, само степите са сини. Тънко бляска паяжината. Тополите замислено стърчат с редеещи листа. Едва са засегнати от жълто градините. Белее се камбанарията.

А зад градините в степта безбройно човешко море, както тогава, при започването на похода, същото необозримо човешко море. Ала нещо ново го залива. Същите безбройни коли на бежанци, но защо върху лицата като отражение, като жив отблясък личи печатът на неугасима увереност?

Същите безбройни, дрипави, изпокъсани, голи, боси войнишки фигури — но защо като по конец са се изопнали мълчаливо в безкрайни редици и отслабналите им лица са изковани от почерняло желязо, и стройно като музика се тъмнеят щиковете?

И защо с лице към тези редици стоят също такива безкрайни редици облечени и обути войнишки фигури, но на места, тук-там, се полюшнаха щикове и по лицата се отпечата смут и жадно очакване?

Както тогава: необхватна грамада прах, ала сега той е улегнал от есенната умора и ясна е прозрачната степ, и ясно се вижда всяка черта на лицата.

Тогава сред безграничното, развълнувано човешко море се зеленееше пуста могила и на нея се чернееха вятърни мелници; а сега сред човешкото море има празна полянка и на нея се тъмнее кола.

Само че тогава по степта се различаваше буйно човешко море, а сега се е спотаило и мълчаливо стои в железни брегове.

Чакаха. И мълчалива, без звуци, без думи, тържествена музика се разливаше над необгледната тълпа в синьото небе, в синята степ, в златния зной.

Показа се малка група хора. И тези, които стояха в редиците с железни лица, познаха в тази приближаваща се купчинка своите командири, също така отслабнали и почернели като самите тях. И тези, които стояха в редиците срещу тях, познаха своите командири, облечени, със здрави, опърлени от вятъра лица, както и на самите тях.

И вървеше между първите Кожух — нисък на ръст, почернял до самите кости, изсъхнал до самите кости, дрипав като босяк, а на краката му хлопаха хлопатари и се виждаха почернели разперени пръсти. На главата му висеше мръсна с изпокъсана периферия шапка, била някога сламена.

Те се приближиха и се струпаха край колата. Кожух се изкачи на колата, смъкна от главата си разръфаната слама и огледа с продължителен поглед и железните редици на своите, и безбройните потъващи в степта коли, и множеството печални, останали без коне бежанци, и редиците на главните сили. Имаше в тях нещо разклатено. И у него шавна дълбоко скрито задоволство, което и сам пред себе си не би признал: „Разлагат се…“

Всички, колкото бяха тук, всички го гледаха. Той каза:

— Другари!…

Всички знаеха за какво ще се говори тук, но мигновена искра прониза гледащите.

— Другари, петстотин версти вървяхме гладни, голи, боси. Казаците налитаха върху нас като бесни. Нямаше нито хляб, нито провизии, нито фураж. Мряха хората, падаха по стръмнините, падаха под вражеските куршуми, нямаше патрони, с голи ръце…

И макар че знаеха това — самите всичко бяха понесли, а знаеха и другите по хилядите техни разкази — думите на Кожух блеснаха с неизпитана новост.

— … Децата оставяхме по клисурите…

И над главите, над цялото това грамадно море политна и се впи в сърцето, впи се и затрепка:

— Ох, миличките, нашите деца!…

От край до край се люшна човешкото море:

— … Нашите деца!… Нашите деца!…

Той ги гледаше каменно, изчака и рече:

— А колко наши паднаха от куршумите в степите, в горите, планините, паднаха на веки веков!…

Всички глави се оголиха и чак до самия хоризонт плувна над безброя гробно мълчание и като надгробна памят, като цветя над гробове сред тази тишина се чуха тихи женски ридания.

Кожух постоя с наведена глава, след това я вдигна, огледа тези хиляди хора и наруши мълчанието:

— Но защо търпяха хилядите, десетките хиляди хора тия мъки?… За какво?!

Той пак ги погледна и изведнъж каза неочаквано:

— За едно нещо: за съветската власт, защото само нея имат селяните и работниците, нямат те нищо друго…

Тогава от гърдите се откъсна безкрайна въздишка, стана непоносимо и скъпернически потекоха единични сълзи по железните лица, бавно потекоха по обветрените лица на посрещачите, по старческите лица и засияха със сълзи моминските очи…

— … За селската и работническата.

„Та ето какво било! Ето защо се бихме, падахме, мряхме, гинахме, губехме децата си!“

Сякаш широко се разтвориха очите, сякаш за пръв път чуха тайната на тайните.

— Ама дайте бе, добри хора, и аз да кажа нещо — викаше и подсмърчаше горчиво баба Горпина, като се промъкваше към самата кола, лепеше се за колелетата, за климиите, — ама дайте и на мене…

— Та почакай, бабо Горпино, нека таткото свърши, нека разправи, па тогава ти!

— Та не ме пипайте — бранеше се с лакти старата и неотстъпно се катереше — никак не можеш я смъкна.

И закрещя раздърпана, с разрошени, побелели на фитили коси, със смъкната забрадка, закрещя:

— Чувайте, добри хора, чувайте! Самовара дома зарязахме. Кога се омъжвах, мама ми го даде като зестра и тъй ми дума: „Пази го като зениците на очите си“ — а ние го зарязахме. Та да се продъни, нека пропадне! Нека да живее нашата власт, нашата родна власт, защото ние цял живот превивахме гърбове и радости не знаехме. А моите синове… моите синове…

И захлипа старата със старчески сълзи може би от незабравимата си скръб, може би от онази смътна, непонятна и за самата нея блеснала радост.

И отново по цялото човешко море излитна нещо нагоре като дълбока и радостна въздишка и хукна до самите краища на степта. А на колата навъсено, мълчаливо се изкачваше старецът на Горпина. Е, този не можеш да го смъкнеш — старец и половина, целият разяден от катран и черна пръст, а ръцете му като копита.

Качи се и се почуди, че е нависоко, но веднага забрави това и пресипналият му от вятъра, резлив глас заскърца като немазана талига:

— На!… Стар беше конят ми, ама добър тегляч. Циганите, знаете туй, познават конете като петте си пръста, отвсякъде го оглеждаха, и в устата, и под опашката: казват, на десет години е, а па той на двай-се-е и три!… Костелив орех!…

Засмя се старецът, за пръв път се засмя, като събра около очите си множество бръчици-лъчици и хитро се засмя с детски, игрив смях, който толкова не подхождаше на неговата недодялано груба фигура.

А баба Горпина слисано се удари по бедрата:

— Боже, мили мой! Гледайте, добри хора, побърка ли се, що му стана! Мълча, мълча, цял живот мълча; мълчалив се ожени за мене, мълчалив ме обичаше, мълчалив ме биеше, а сега се раздрънка. Каква ще е тая? Умът ли му мръдна, сваляйте го, какво му стана!…

Старецът изведнъж събра бръчките, свъси надвесените си вежди и отново по цялата степ заскърца немазаната талига:

— Убиха кончето, умря!… Всичко изгубихме, което беше в колата — пропадна. Пеша вървяхме. Хамута отрязах, па и него захвърлих: самоварът на жената и цялата покъщнина дома пропадна, а аз, като пред бога ви казвам — и зарева с резлив глас, — не съжалявам!… Нищо, не ми е жал, нищо!… Защото това е нашата селска власт. Без нея ние сме мърша, като оня смрад край плета, смърдим… — и заплака със скъпернически едри сълзи.

Като вълна се надигна, като буря прелетя от край до край:

— Да-а-а-а!… Това е нашата сила-а! Нашата родна власт!… Да живее… Бъди здрава, съветска власт!…

От край до край.

„Значи, това е то щастието?!“ — припари нещо огнено в гърдите на Кожух и челюстите му трепнаха.

„Значи, ето какво било то!… — нетърпимо-радостно пламна със своята неочакваност в железните редици на измършавелите, дрипави хора. — Значи, ето за какво бяхме ние гладни, голи, измъчени, не само за своята кожа!…“

И майките стоят с незаздравяваща рана в сърцето, с неизсъхващи сълзи — не, никога няма да забравят гладно озъбените клисури, никога! Ала и тези страшни места, страшният спомен за тях се превърнаха в тиха печал и също намираха място в онова тържествено и огромно нещо, което беззвучно звучеше над безкрайно разлялата се по степта човешка маса.

А онези, които стояха облечени и сити в множеството редици лице срещу лице с железните редици на измършавелите, голи хора, се чувствуваха като сиротинки в това непознато тържество и без да се срамуват от напиращите в очите сълзи, развалиха редиците и като помитаха всичко, рукнаха като всесъкрушаваща лавина към колата, на която стоеше опърпаният, полубос, измършавял Кожух. И се понесе чак до самите краища на степта:

— Тат-ко наш! Води ни, където знаеш… и ние ще сложим нашите глави!

Хиляди ръце се протегнаха към него, смъкнаха го, хиляди ръце го вдигнаха над раменете, над главите и го понесоха. И изтръпна степта на десетки версти, разлюляна от безбройните човешки гласове:

— Урра-а! Урр-а! А-а-а… за таткото Кожух!…

Носиха Кожух и там, дето стояха стройните редици; носиха го и там, дето стоеше артилерията; пренесоха го и между конете на ескадроните, и конниците се обръщаха на седлата и с възторжени, променени лица, като тъмнееха с отворените си уста, безспирно викаха.

Носиха го между бежанците, между колите и майките простираха към него децата си.

Върнаха го назад и грижливо го сложиха отново на колата. Кожух раззина уста, за да заговори, и всички ахнаха — като че го виждаха за пръв път:

„Та той имал сини очи!“

Не, не завикаха, защото не умееха да назоват с думи своите усещания, а очите му наистина се оказаха сини, мили и се усмихваха с гальовна детска усмивка — не завикаха така, а завикаха:

— Уррра-а-а за нашия татко!… Да живее!… Ще отидем след него на край света… Ще се бием за савецката власт. Ще се бием с пановете, с генералите, с ахвицерите…

А той ги гледаше ласкаво със сините си очи, а в сърцето му се отпечатваше с огнено клеймо:

„Аз нямам нито баща, нито майка, нито жена, нито братя, нито близки, нито роднини, само тези ми са, които изведох от смъртта… Аз, аз ги изведох… А такива са милиони, около техните шии има примка и аз ще се бия за тях. Тук са моят баща, майка, жена, деца… Аз, аз спасих от смърт хиляди, десетки хиляди хора… Спасих ги от смърт в страшно положение…“

Отпечатваше се огнено в сърцето, а устата говореше:

— Другари!…

Но не успя да каже нищо. Като разблъскваше тълпата войници надясно и наляво, бурно се провираше моряшката маса. Навсякъде кръгли шапчици, трепкаха панделки. Работейки силно с лакти, моряшката лавина се лееше все по-близко и по-близко към колата.

Кожух спокойно ги гледаше със сините си със стоманен отблясък очи, а лицето му беше желязно и челюстите стиснати.

Вече са близко, вече ги отделя само тънък слой от разбутвани войници. Ето че наводниха всичко наоколо; навсякъде, накъдето и да погледнеш, кръгли шапчици, а панделките се ветреят, като остров се тъмнее колата и на нея — Кожух.

Едър плещест моряк, целият навесен с ръчни бомби, два револвера, патрондаш, се хвана за колата. Тя се накриви, запука. Изкачи се, застана до Кожух, свали кръглата си шапчица, махна с панделките и хрипкаво-прегракнал глас, в който имаше и морски вятър, и солен простор, и смелост, и пиянство, и безпътен живот, се разнесе до самите краища:

— Другари! Ние, моряците, революционерите, се разкайваме, виновни сме пред Кожух и пред вас. Нанасяхме му всякакви вреди, когато той спасяваше народа, направо казано, пакостихме му, не му помагахме, критикувахме го, а сега виждаме — неправилно сме постъпвали. От името на всички моряци, които са се събрали тук, се покланям ниско на другаря Кожух и казваме от сърце: „Виновни сме, не ни се сърди.“

И със също такива пропити със сол морски гласове ревна моряшката група:

— Виновни сме, другарю Кожух, виновни, не ни се сърди!

Стотици яки ръце го свлякоха и започнаха отчаяно да го подхвърлят. Кожух излиташе високо, падаше, скриваше се в ръцете, пак излиташе нагоре — и степта, и небето, и хората се въртяха в кръг.

„Отидох — целият ми търбух ще изкарат кучите му синове!“

А от край до край гърмеше потресно:

— Уррра-а-а-а-а за нашия татко!… Уррра-а-а-а-а!…

Когато отново го сложиха на колата, Кожух леко се олюляваше, а сините му очи бяха зажумели, усмихваха се с хитра усмивка.

„Виж ги ти кучета зъбати, отърваха се. А да им паднеш на друго място, кожата ще ти одерат…“

А гласно каза със своя железен, леко ръждясал глас:

— Който старото спомене, нему юмрук по врата.

— Хо-хо-хо!… Хха-ха-ха!… Урра-а-а!…

Много оратори чакат да им дойде редът. Всеки носи най-важното, най-главното и ако той не го каже, то всичко ще рухне. А масата слуша. Слушат онези, които гъсто са се разположили около колата. По-нататък достигат само отделни изрази, а по краищата нищо не се чува, ала всички еднакво жадно, протегнали шии, наострили уши, слушат. Жените пъхат на децата празната си гръд или бързо се клатят с тях, като ги потупват, и източват шии подали ухо настрана.

И странно, макар да не чуват или долавят на петдесет едно, но в края на краищата схващат главното.

— Чуваш ли, чехословаците до самата Москва нахълтали, но там им натрили така мутрите, че побягнали в Сибир.

— Пановете отново се размърдали, давай им земята.

— Отзад да ме целунеш и тогава няма да я дам.

— Чу ли, Панасюк: в Русия има Червена армия.

— Каква е тя такава?

— Ами червена: и гащите червени, и ризата червена, и шапката червена, отзад, отпред, целият червен като варен рак.

— Стига си лъгал.

— Така е ей, богу! Сегинка ораторът го каза.

— И аз чух: там вече няма войници — всички се наричат червеноармейци.

— Може и на нас червени гащи да дадат?

— И много, разправят, е строга дисциплината.

— Та къде по-строга от нас: като реши таткото да ни нашари кожите, всички като заюздани взеха да вървят. Виж, кога вървят в строй — като по конец. А през станиците като минавахме, никой от нас не плачеше, не охкаше.

Разговоряха се, като долавяха от ораторите отделни изрази, без да умеят да се изразят, но чувствуваха, че, отделени от неизмеримите степи, непроходимите планини, вековните гори, те творяха — макар и в неизмеримо по-малък размер — същото онова, което творяха там, в Русия, в световен мащаб — творяха го тук гладни, голи, боси, без материални средства, без каквато и да било помощ. Сами. Не разбираха, но чувствуваха и не умееха да изразят това.

Чак до самата синя вечер, като се сменяваха един друг, говориха оратори; докато те разказваха, у всички нарастваше чувството на неизмеримо щастие от неразривната връзка с онази грамада, която те и познават, и не познават и която се казва Съветска Русия.

Неизброими блестят в тъмнината огньовете, както са неизброими над тях звездите.

Тихичко се издига озарен димец. Войници в дрипи, жени в дрипи, старци, деца седят около огньовете, седят уморени.

Както на осеяното със звезди небе се стопява димната следа, така над цялата грамадна маса хора като неусетна умора замира поривът на буйната радост. В тази мека тъмнина, в отблясъка на огньовете, в това безбройно море от хора угасва мека усмивка — тихичко приижда сънят.

Огньовете загасват. Тишина. Синя нощ.