А. С. Серафимович
Железният поток (5)

V

Звек на желязо, скърцане, трясък, викове… Та-та-та-та…

— Къде?! Къде?! Почакай!…

Какво гори така по цялото небе: пожар ли е или зора?

— Първа рота, бего-ом!

Черни орляци гарвани се мяркат безкрай по червеното небе с оглушителен крясък.

Навсякъде в предутринната дрезгавина се нахлузват хамути, премятат се дъги. Бежанци и обозни изпускат стръките, закачат се един друг, бясно се псуват…

… Бумм! Бумм!…

… Трескаво запрягат, закачат се с осите, шибат конете и с трясък, със съсипия, с отхвръкващи колелета безумно препускат по моста, като всяка минута го задръстват.

… Тра-та-та-та… Бумм… бумм!…

Патици летят към степта за храна. Отчаяно пищят жени…

… Та-та-та-та…

Артилеристите трескаво закачват тегличите за кобилиците.

С опулени очи, само по късичка куртка, без панталони, мята космати крака едно войниче, повлякло две пушки, и вика:

— Къде е нашата рота?… Къде е нашата рота?…

А подире му пищи страхотно гологлава, разчорлена жена:

— Василе!… Василе, бре!…Василе, бре!…

Та-та-тррра-та-та!… Бумм!… Бумм!…

Ето започна вече: на края на селото над къщите, над дърветата бързо се издигат кълбящи се грамадни стълбове дим. Реве добитъкът.

Нима свърши нощта? Нима току-що не беше се разляла тъмнината и сънното дишане на десетки хиляди хора, и нестихващият шум на реката, и нима не лежаха в края на невидимата чернота планините?

А сега те не са черни, не са и сини, а розови. И покривайки ги, заглушавайки отслабналия шум на реката, ехти грохот, трясък, скърцане на вдигащите се обози, боботи, като изпълва със студ свиващото се сърце: ррр… трра-та-та-та…

Но всичко това изглежда малко, нищожно, когато из разкъсания въздух бухва разтърсващ грохот: бба-бах!!

… Кожух седи пред една къща. Лицето му е спокойножълто — сякаш някой се готви да замине с влака и всички се суетят, бързат, а като замине влакът, всичко отново ще стане тихо, спокойно, обикновено. Всяка минута при него притичват или пристигат на потънали в пяна коне с донесения. До него стоят готови адютантът и ординарците.

Слънцето се издига по-високо, непоносимо ехти пушечна и картечна пукотевица.

А той за всички донесения има един отговор:

— Пести патроните, пести ги като очите си; да се разходват само в най-краен случай. Да се допускат близо и в атака. Да не се допускат до градините, до градините да не се допускат! Вземете две роти от първи полк, овладейте вятърните мелници, поставете картечници.

От всички страни при него тичат с тревожни донесения, а той е все така спокойножълт, само дъвкачите на бузите му потрепват и някой, седнал като че ли вътре, весело повтаря: „Харно, момчета, харно…“ Може би след час, след половин час казаците ще нахлуят и ще съсекат всички на място! Да, той знае това, ала той и вижда как послушно и гъвкаво рота след рота, батальон след батальон изпълняват заповедите, как яростно се бият онези батальони и роти, които до вчера ревяха анархистични песни и пет пари не даваха нито за командирите, нито за него и само пиеха и се влачеха с жени; вижда как точно изпълняват всички негови заповеди командирите, същите ония командири, които до тази нощ така дружно се отнасяха презрително към него.

Доведоха един войник, заловен и пуснат от казаците. Бяха му отрязали носа, ушите, езика, отсекли пръстите и със собствената му кръв бяха написали на гърдите:

„С всички вас ще стане същото, вашата мама.“

„Харно, момчета, харно.“

Яростно напират казаците.

Но когато дотичаха от тила и задъхани му казаха: „Там, пред моста, се води бой…“ — той пожълтя като лимон — става бой между обозите и бежанците… — Кожух хукна нататък.

Пред моста — бой: секат със секири един на други колелетата, млатят се един друг с камшици, с колове… Рев, вик, нечовешки женски вой, детски писък… На моста страхотно задръстване: закачени за осите коли, заплетени с такъмите цвилещи коне, притиснати хора, ревящи от ужас деца. Тра-та-та… — долита иззад градините… Ни назад, ни напред.

— Сто-ой!… Стой!… — ревеше с прегракнал, тенекиен глас Кожух, но и сам не се чуваше. Стреля в ухото на най-близкия кон.

Нахвърлиха се върху него с колове.

— Ха-а, дяволска душа! Добитъка съсипва!… Удрете!!

Кожух отстъпваше с адютанта си и двама войници притиснат към реката, а над тях фучаха колове.

— Картечницата… — изхърка Кожух.

Адютантът като змиорка се провря под колите, под конските кореми. След минута довлякоха картечницата и дотича взвод войници.

Селяните зареваха като ранени бикове:

— Удрете ги, христопродавците! — и почнаха да избиват с колове пушките от ръцете им.

Войниците се бранеха с прикладите — няма да стрелят в бащите, майките и жените си я.

Кожух скокна като дива котка към картечницата, постави лента и — та-та-та… като ветрило над главите, и вятърът на смъртта с пеене размърда косите. Мъжете се отдръпнаха. А зад градините, както преди: та-та-та…

Кожух спря да стреля и като се дереше, започна да изригва триетажни псувни. Това веднага успокои хората. Заповяда — колите на моста, които не може да се откачат, да се хвърлят в реката. Хората се подчиниха.

Разчистиха моста. Пред моста застана взвод с пушки в ръце, а адютантът започна да пропуска поред.

Колите тичаха и подскачаха по моста по три в една редица; бягаха, въртейки рога, вързаните крави; като квичаха отчаяно и се теглеха на въженцата, в кариер препускаха свинете, а настилката на моста гърмеше, като клавиши подскачаха дъските и в този грохот потъваше шумът на реката.

Слънцето се издига все по-високо. С блясъка на нещо разтопено играе непоносимо водата.

Отвъд реката в широка ивица летят обозите, като се губят в облаци прах, все повече и повече опустяват площадите, улиците, пресечките, цялата станица.

Казаците обхванаха станицата в огромна дъга, която всяка минута избухваше с изстрели и краищата на която опираха до реката. Все по-тясна става дъгата, все по-тясно е в нея на станицата, градините и обозите, които непрекъснато се изсипват през моста. Бият се войниците, бранят всяка педя земя, бият се за своите деца, бащи, майки, пестят всеки патрон, рядко стрелят, но всеки изстрел ще роди казашки сирачета, сълзи и плач в казашките семейства.

Настървено натискат казаците, близко, съвсем близко се мярка тяхната верига, вече са заели крайниците на градините, мяркат се зад дърветата, зад плетищата, зад шубраците. Залегнаха — между веригите има десетина крачки. Стихна — пестят войниците патроните: дебнат се едни други. Въртят носове: надушват — от казашката верига се носи силна миризма на пърцуца. Завистливо протягат раздути ноздри:

— Нарязали се песовете… Ех, да ги пипнем!…

И изведнъж от казашката верига долита нещо като възбудено-радостен или зверски злобен глас:

— Я глей! Та това си ти, Хвомка!!… Ах, ти, ттвойта ммамка, боже!…

И тутакси иззад дърветата впери ококорени очи младо голобрадо казаче, цяло се показа, стреляй ако щеш в него.

А от войнишката верига също така цял се показа точно такъв голобрадият Хвомка:

— Ти ли си, Ванка?! Ах ти, ттвойта ммамка, изрод крив!…

От една станица, от една улица, и къщите им една до друга под грамадните върби. А сутрин, когато изкарват добитъка, майките им ще се съберат до плета и ще подърдорят. Отдавна ли като момченца тичаха заедно яхнали пръчки, ловяха раци в бляскащия Кубан, къпеха се безкрай. Отдавна ли заедно с момичетата пееха родните украински песни, заедно отидоха да служат, заедно, заобиколени от пръскащите се сред дим шрапнели, на смърт се биха с турците.

А сега?

Сега казачето закрещя:

— Какво правиш тук, змия смрадна?! Сбрал си се с проклетите болшевики, бандит голотумбест?!

— Кой?! Аз ли съм бандит?! А ти какво си, мръсен кулак… Баща ти малко кожи смъква от народа — от живи и от мъртви… И ти си такъв паяк!…

— Кой?! Аз съм паяк?! Чакай да видиш!! — свали пушката, замахна — прас!

Веднага носът на Хвомка стана като едра круша. Замахна Хвомка — прас!

— На ти, куче!

Ослепя с едното око казакът.

Хванаха се гуша за гуша — и почна бой!

Зареваха като бикове казаците, втурнаха се с кръвясали очи на бой с юмруци и цялата градина се задави от миризма на пърцуца. Като обзети от бяс скочиха войниците и почнаха да работят с юмруци, от пушките и помен няма — като да не ги е имало.

Ама и биха ли се!… По мутрата, по носа, в гръкляна, в челюстта, с охкане, с пращене, с трясък — и непоносими, нечувани дотогава псувни се носят над търкалящата се жива купчина.

Казашките офицери и командирите на войниците псуваха до прегракване, тичаха с револвери, като напразно се мъчеха да ги разтърват и да ги накарат да вземат оръжието си, без да смеят да стрелят — на грамадно разстояние се търкаляше невиждано човешко кълбо от свои и чужди и се носеше непоносима миризма на пърцуца.

— А-а, м… мръсници!… — викаха войниците. — Наплюскали сте се, морето ви се вижда до колене… вашата мамица, вашата мамица!…

— На ви на вас, свини, дето газите светата вода… вашата мамица, вашата мамица!… — викаха казаците.

И пак се нахвърляха. Като луди се притискаха в горещите си прегръдки — смазваха си носовете и пак без край удряха с юмруци, където и както падне. Дивата, настървена омраза не позволяваше да има каквото и да е общо между него и врага, всеки искаше да мачка, да души, да натиска, да чувствува непосредствено под удара на своя пестник потъналата в кръв мутра на врага и над всичко се носеха тежки — дъх не можеш си пое — мръсни псувни и също такава тежка, непоносима миризма на ракия.

Час, втори… все — лудешко халосване по мутрите, все — лудешко изригване на псувни. Никой не забеляза — стана тъмно.

Двама войници дълго и старателно се бъхтаха в тъмнината един друг, като пъшкаха и псуваха, но за момент се откъснаха и се взряха един в друг.

— Ти ли си, Опанасе?! Ти какво, твойта мамка, ме налагаш като сноп на харман!

— Ти ли си, Миколка? А аз мислех — казак е. Ти защо, говедо такова, разкървави цялото ми лице, искаш да ти се предам ли, да не съм царски или що?

Като изтриват окървавените си лица, те се псуват, бавно се отдалечават във веригата и търсят в тъмнината своите пушки.

А до тях двама казаци дълго пъшкаха, налагаха се един друг с юмруци, поред се възсядаха един друг, а сетне се взряха:

— Ти какво си ме обяздил, да те вземат мътните, като стар кон?!

— Ама ти ли си, ти, Гараска?! Ама защо не викна? Само псуваш като занесен, а аз мисля — войник е.

И като изтриваха кръвта си, тръгнаха към казашкия тил. Замлъкнаха най-сетне мръсните псувни на майка и взе да се чува: шуми реката и безкрайно барабани с дъските си мостът — безспирно вървят обозите и леко помръдват обагрените краища на черните облаци от догарящия пожар. Покрай градините е залегнала верига от войници, а наоколо в степта — казашка верига. Мълчаха, превързваха подутите си със синини муцуни. Все тътне мостът, шуми реката. Точно пред разсъмване очистиха станицата. Мина последният ескадрон, като тропаше по настилката, и мостът пламна, а подир заминаващите от цялата станица се посипаха залпове, затрещяха картечници.