А. С. Серафимович
Железният поток (11)

XI

Нощта, докато вървеше с всички, беше единна. Ала щом спряха, разпадна се на късчета и всяко късче си живееше по своему.

Край малък огнец с окачено над него котле, което бяха успели да измъкнат заедно с други неща и провизии от захвърлената кола, клечеше разчорлена, прилична на вещица под червеникавата светлина, баба Горпина. Наблизо върху проснат на земята вълнен архалук^[1], въпреки топлата нощ, завил лицето си с единия му край, спеше старецът. Клекнала край огъня, бабата опяваше:

— Та няма ни чашка, ни лъжичка… И каченцето остана; кой ли ще го пипне? А беше чудесно, здраво, кленово. Ще намерим ли конче като Дорчо? Такъв серт — никогаш камшик не ще. Старче, стани да ядем.

А изпод дрехата пресипнало:

— Не ща.

— Та какво правиш ти? Не ядеш ли, ще се поболиш — тогиз на ръце ли ще трябва да те нося?

Старецът мълчаливо лежи на земята със скрито в тъмното лице.

Недалеч, до една кола на шосето, стройно се белее в тъмнината моминска фигура. И момински глас:

— Душичката ми, сърчицето ми, дай го де! Недей така…

Жени се белеят неясно около колата и няколко гласа едновременно:

— Та дай го де, трябва да се погребе ангелската душица. Господ ще го приеме…

Мълчаливо стоят мъже. А жените:

— Боските й са напращели, не можеш ги пипна.

Протягат ръце и опипват подулите се, неомекващи под пръстите гърди. Незабрадената й глава със светещи в тъмнината като на котка очи се навежда над изпъкналата, белееща се от разкъсаната риза гърда, и свикналите пръсти хващат цицката и нежно я слагат в неподвижно отворената студена устица.

— Като каменна.

— Ама смърди вече, не трябва да се оставя.

Мъжки гласове:

— Та какво още се разправяте с нея — вземете го и туй то.

— Зараза. Че как може така! Трябва да се погребе.

И двама мъже, здравеняци, силни, хващат детето, разкопчават майчините ръце. Тъмнината се пронизва от безумно-зверски вик — чува се до огньовете, проточени като верига покрай шосето; понася се над смътното невидимо море; и в пустинните планини биха го чули, ако имаше спотаени хора там. Колата скърца и се люшка от ожесточена борба.

— Хапе-е-е!…

— Дяволите да я вземат — заби всичките си зъби в ръката ми.

Мъжете отстъпват. Пак стоят опечалени жените. Някои се разотиват. Идват други. Опипват подутите гърди.

— И тя ще умре, спекло се е млякото.

А на колата все така седи настръхнала жената, върти на всички страни незабрадената си глава, зорко святка със сухо зверско око, готова всеки миг ожесточено да се защищава. Сегиз-тогиз нежно кърми с гръдта си вкочанелата, студена устица.

Трепкат огньовете, потъват далеч в тъмнината.

— Ама сърчице, дай го де, дай, бог вижда — мъртво е. Ние ще го погребем, а пък ти си поплачи. Защо не плачеш?

Девойката притиска до гърдите си тази чорлава като на вещица глава със святкащи в тъмнината вълчи очи. А онази говори, като грижливо я отстранява, говори с пресипнал глас:

— Тихичко, Анке, шшт… виж, спи, не го закачай. Цяла нощ спи, а призори ще се разшава, ще чака Степана. Щом дойде Степан, веднага ще почне мехури да пуска, с крачета да рита, да се лигави. Ох, такова мило дете, па разбрано, па разумно!…

И тя тихичко се смее с мил, сдържан смях.

— Тссст…

— Анке! Анке!… — чува се откъм огъня. — Защо не идваш да вечеряш… Старецът не иде, ти побягна… Бре ти, коза остроока… Всичко прегоря.

Жените току идват, попипат, посъчувствуват и си отиват. Или стоят подпрели с лакът лице, гледат. Замислено пухкат мъжете с лули и озаряват се за секунда червеникави брадясали лица.

— Трябва да пратим за Степан, иначе току виж изгние на ръцете й, червеи ще хване.

— Ам’ че пратихме вече.

— Микитка куцият изтича.