А. С. Серафимович
Железният поток (18)

XVIII

Втора и трета колона, които вървяха след колоната на Кожух, изостанаха далеч назад. Никой не искаше да си дава зор — горещина, умора. Рано спираха за нощуване, късно потегляха сутрин. Пусто белеещият се простор по шосето между челната и задните колони ставаше все по-голям и по-голям.

Когато спираха на нощувка, лагерът, както си беше, така се и проточваше на много версти покрай шосето между планините и брега. Прашните, уморени, капнали от зноя хора, щом се докопваха до почивката, разпалваха весело огньове; чуваха се смях, шеги, разговори, хармоника; лееха се милите украински песни, ту гальовни, задушевни, ту пък страхотни и гневни като историята на този народ.

Между огньовете ходеха накачулени с бомби и револвери прогонените от първата колона моряци, които псуваха улично и говореха:

— Овце ли сте вие или какво? След кого вървите? След оня със златните пагони от царската служба. Кой е този Кожух? На царя служил ли е? А сега се е престорил на болшевик. Ами вие знаете ли кои са болшевиките? От Германия с пломбирани вагони ги докараха да вършат разузнаване, а в Русия се намериха глупци, пълзят подире им като тесто от нощви. Ами знаете ли, че те имат тайно съглашение с Вилхелм? А-а, видите ли, овце витороги! Русия погубвате, народа погубвате. Не, ние, социалистите революционери, на нищо не обърнахме внимание: от болшевишкото правителство в Москва ни дадоха заповед — да се предаде флотата на немците. А ние я потопихме — не щете ли, на-а! — гледай какво им се прищяло… Пък вие, тълпа, стадо, нищо не знаете, вървите навели глави. А те имат тайно съглашение. Болшевиките предадоха Русия на Вилхелм с всичките й богатства; пълен влак със злато са получили от Германия. Гад шугава сте вие, да ви таковаме!

— Ами вие какво лаете като песове! Я вървете на майната си…

Войниците ги псуваха, но когато моряците си отиваха, започваха подир тях:

— Че какво, което е право, право си е… Макар и да са дрънкала, но моряците право казват. Защо болшевиките не ни помагат? Казаците ни нападат, а защо от Москва не ни пращат помощ — само за себе си мислят.

От чернеещата се даже сред тъмнината клисура пак така се чуха изстрели и на различни места за миг пламваха и угасваха огънчета, попука малко картечница и грамадният лагер бавно започна да потъва в тишина и покой.

И също така в една празна вила, обърната с верандата си към невидимото море, се събра командният състав на двете колони. Не откриваха събранието, докато не пристигна в кариер ездач и не донесе стеаринови свещи, взети от селището. Също така на маса в трапезарията беше разгъната карта, паркетният под бе покрит с угарки, по стените висяха сиротни и разпокъсани скъпи картини.

Смолокуров, грамаден, чернобрад, добродушен, незнаещ къде да дене физическата си сила, седеше в бяла матроска, с разкрачени крака и сърбаше чай. Командирите на частите бяха около него.

По това как пушеха, подхвърляха си изрази и мачкаха с крака цигарите се чувствуваше — не знаеха как да започнат.

И все така всеки от събралите се смяташе себе си призван да спаси тази грамадна маса, да я изведе оттук. Накъде?

Положение неясно, неопределено. Какво ги чака напред? Едно знаеха: отзад е гибел.

— Трябва да си изберем един общ началник и на трите колони — рече един от командирите.

— Вярно!… Много право! — зашумяха.

Всеки искаше да каже:

„Разбира се, мене трябва да изберат“ — и не можеше да го каже.

И понеже всички искаха това, мълчаха, без да се гледат един друг, и пушеха.

— В края на краищата трябва нещо да се направи, трябва да изберем някого. Аз предлагам Смолокуров.

— Смолокуров!… Смолокуров!…

Внезапно беше намерен изход от неопределеното положение. Всеки мислеше: „Смолокуров е отличен другар, чудесен момък, беззаветно предан на революцията, гласът му се чува на една верста, така силно реве по митингите, но на тази работа ще си строши главата и тогава… тогава, разбира се, ще се обърнат към мене…“

И всички пак се развикаха дружно:

— Смолокуров!… Смолокуров!…

Смолокуров разпери смутено грамадните си ръце:

— Ама за какво… аз… сами знаете, аз съм по морската част, там дори дреднаут ще обърна, а тук е сухопътна работа.

— Смолокуров!… Смолокуров!…

— Е че какво, аз… добре… ще приема, само че помагайте ми всички, братлета, а то какво излиза, аз… самин… Е, хубаво. Утре тръгваме — пишете заповед.

Всички знаеха отлично: и да пишеш, и да не пишеш заповеди, няма какво друго да се прави, освен да се влачат по-нататък — нито могат да стоят на едно място, нито могат да вървят назад към казаците на смърт. И всички разбраха, че и те няма какво да правят, освен само да чакат, докато Смолокуров се оплете и със своите заповеди си счупи врата. Пък и няма накъде да се свие — влачи се, та се влачи подир колоната на Кожух.

И някой каза:

— На Кожух трябва да се прати заповед — избран е нов командуващ.

— Ама на него му е все едно, той ще си кара, както си знае — зашумяха наоколо.

Смолокуров тресна с пестник и дъските на масата под картата изпукаха.

— Аз ще го накарам да се подчини, ще го накарам! Той и към града отиде със своята колона, позорно бягаше. Трябваше да остане и да се бие, с чест да сложи кости.

Всички го гледаха. Той се изправи в целия си грамаден ръст и не толкова думите, колкото могъщата му фигура с красиво протегнатата ръка бяха убедителни. Изведнъж почувствуваха — изходът е намерен: за всичко е виновен Кожух. Той бяга напред, не дава никому да се прояви, да използува вложените у него сили и цялото напрежение, цялото внимание трябва да се насочи в борба с него.

Закипя работа. При Кожух пратиха ординарец, който го настигна посред нощ. Организираха щаб. Извадиха пишещи машини, организираха канцелария, заработи машината.

Взеха да чукат на пишещите машини обръщения към войниците с цел да ги възпитават и организират:

„Ние, войници, не се боим от врага…“

„Помнете, другари, че за нашата армия трудностите са нищо…“

Тези заповеди се умножаваха, четяха се в ротите, в ескадроните. Войниците слушаха неподвижно, без да свалят очи, после с големи усилия, с всякакви хитрости, понякога с бой, си доставяха заповедта, оправяха я на колене, свиваха си цигари и запушваха.

И на Кожух пращаха заповеди, ала той всеки ден се отдалечаваше все повече и повече и като все по-голямо празно пространство лягаше между тях безлюдното шосе. И това дразнеше.

— Другарю Смолокуров, Кожух пет пари не дава за вас, пердаши ли пердаши напред — думаха командирите, — за слива не бръсне всички наши заповеди.

— Какво ще правите вие с него — смееше се добродушно Смолокуров, — аз, какво, по сухопътната част не разбирам, аз съм по морската…

— Но нали вие сте командуващ на цялата армия, нали вас избраха, а Кожух е ваш подчинен.

Смолокуров мълчи една минута, сетне цялата му грамадна фигура се налива с гняв:

— Добре, аз ще го махна!… Ще го ммахна!…

— Че какво се влачим в опашката му! Необходимо е самите ние да си изработим план, наш собствен план. Той иска по брега да стигне до шосето, което води по прохода от морето през планината в кубанските степи, а ние ще тръгнем още сега ето оттук, през хребета, през Дофиновка — там има стар път през планините — и ще бъде по-късо.

— Да се изпрати незабавно заповед на Кожух — задудна Смолокуров — да не мърда от мястото си със своята колона и лично той да се яви тук на съвещание! Движението на армията ще продължи оттук през планините. Ако не се спре, ще заповядам на артилерията да разгроми колоната му.

Кожух не се яви и отиваше все по-далеч и по-далеч, и беше недосегаем.

Смолокуров заповяда армията да свърне в планините. Тогава неговият началник щаб, който беше следвал академията и разбираше положението, в един момент, когато ги нямаше командирите, пред които Смолокуров се държеше сприхаво, предпазливо — Смолокуров беше невероятно упорит — каза:

— Ако тръгнем оттук през хребета, ще загубим в непроходимите планини всичките си обози, бежанците и най-важното — цялата артилерия — защото тук има пътека, не път; а Кожух постъпва правилно: ще върви до онова място, дето през хребета минава шосе. Без артилерия казаците ще ни изловят с голи ръце, при това ще ни разбият на части — отделно Кожух, отделно нас.

Макар това да беше ясно, но то не беше още убедително. Убедително беше това, че началник щаба говореше твърде предпазливо и предупредително на Смолокуров, че бе следвал военна академия, но не се перчеше с това.

— Да се даде заповед за придвижване по-нататък по шосето — свъси се Смолокуров.

И отново потекоха на шумни безредни тълпи войници, бежанци, обози.