А. С. Серафимович
Железният поток (3)

III

Нощните прозорчета гледат черно в тъмнината и в тяхната неподвижност има зловеща потайност.

От тенекиената без шише лампичка върху табуретката се източва към тавана, като трепка бързо, черен траур. Задимено е силно. На пода — фантастичен килим с безброй знаци, с линии, със зелени, сини петна, с червени криволици — грамадна карта на Кавказ.

С разпасани рубашки, боси, внимателно пълзят по нея на четири крака — това е командният състав. Едни пушат, като гледат да не изтърсват пепел върху картата; други, без да се откъсват, все пълзят по нея. Кожух е клекнал със стиснати челюсти, гледа настрана с мъничките си светло-остри очички, а на лицето му — нещо негово си. Всичко тъне в син тютюнев дим.

През черните прозорчета, без да млъква нито за секунда, нахлува пълният със заплаха шум на реката, който през деня се забравя.

Внимателно, полушепнешком, макар че от тази и от съседните къщурки всички са изселени, си разменят думи:

— Всички ще загинем тук: нито една бойна заповед не се изпълнява. Мигар не видите?…

— С войниците нищо не може да се направи.

— Така безчестно ще изгинат всички — казаците ще изколят всинца ни.

— Докато не гръмне, селякът не се кръсти.

— Какъв дявол — докато не гръмне, щом всичко наоколо като пожар пламти.

— Ха иди им кажи това.

— А аз казвам — Новоросийск трябва да заемем и там да се разположим.

— За Новоросийск и дума не може да става — рече един с чисто изпрана препасана рубашка и гладко избръснат, — имам донесение от другаря Скорняк. Там е непроходима каша: там има и немци, и турци, и есери, кадети, и наш ревком. И всички правят митинги, безкрай обсъждат, влачат се от събрание на събрание, изработват хиляди планове за спасение — и всичко това е преливане от пусто в празно. Да заведем армията там, значи, окончателно да я разложим.

Сред нестихващия шум на реката съвсем ясно отекна изстрел. Той беше далечен, ала нощните прозорчета веднага казаха със своята дебнеща неподвижност и чернота: „Ето… започва…“

Всички се вслушаха вътрешно напрегнати, а външно, без да изпускат цигарите и като пушеха отчаяно, продължаваха да препускат с пръсти по изучената до последната чертичка карта.

Ала колкото и да препускаха, картината не се променяше: наляво, без да ги пуска, се синее като синя боя морето; надясно и нагоре пъстреят множество враждебни надписи на станици и махали; надолу, на юг, с червеникавожълта боя заграждат пътя непроходими планини — като в капан.

Подобно на огромен табор стоят те ей до тази черна, криволичеща по картата река, чийто шум през цялото време нахлува в черните прозорчета. А в нанесените навсякъде върху картата долове, в тръстиките, горите, степите, в махалите и станиците се събират казаци. Досега криво-ляво потушаваха отделно въстаналите станици и махали, но сега пламти въстанала цялата огромна област на Кубан. Съветската власт е пометена навсякъде; нейните представители по махали и станици са изклани и като кръстове на гробища навсякъде стърчат гъсто бесилки: бесят болшевиките, а те са най-много между пришелците, но има и казаци болшевики; и едните, и другите се люшкат на бесилките. Накъде да се отстъпва? Къде е спасението?

— Работата е ясна, да се промъкнем към Тихорецкая, а оттам — на Свети кръст, оттам — в Русия ще идем…

— Умна глава — на Свети кръст! Ами как ще се докопаш до него през целия въстанал Кубан без патрони, без снаряди?

— А аз казвам, към главните сили трябва да си пробиваме път…

— Че де ги те, тези главни сили? Ти да не си получил известие или нещо друго? Тогава кажи ни.

— Казвам, Новоросийск да заемем и да чакаме там, докато от Русия не пристигне помощ.

Те говорят, а зад думите на всеки се крие:

„Ако оставеха на мене цялата работа, отличен план бих съставил и всички бих спасил…“

Отново зловещо, като заглуши нощния шум на реката, отекна далечен изстрел; не след много се чуха още два, после още един и изведнъж се изсипаха като из решето — и стихна.

Всички обърнаха глави към неподвижно-черните прозорчета.

Нейде много близо зад стената или пък на тавана пропя петел.

— Другарю Приходко — разтвори челюсти Кожух, — вървете вижте какво става там.

Млад, невисок кубански казак с хубаво, леко засегнато от сипаница лице, със силно пристегнат бешмет излезе, като внимателно стъпваше с босите си крака.

— А аз казвам…

— Извинете, другарю, съвсем недопустимо е… — прекъсва един гладко избръснат мъж, който стои спокойно и ги гледа иронично: всички те са достигнали през време на войната до офицерско звание войници от селяни или бъчвари, дърводелци, бръснари, а той има военно образование и е стар революционер — съвсем недопустимо е да се води армията в такова състояние, това значи да бъде погубена: не е армия това, а митингаджийска сбирщина. Необходимо е да се реорганизира. Освен това десетките хиляди бежански коли ни свързват ръцете и краката. Необходимо е да бъдат отделени от армията — нека вървят, където искат, или да се връщат в къщи; армията трябва да бъде съвсем свободна и необвързана. Пишете заповед: „Оставаме в станицата два дена за реорганизиране…“

Той говореше, а думите прикриваха хода и езика на мисълта му:

„Аз имам широки познания, съчетание на теорията с практиката, дълбоко историческо изучаване на военното дело — защо да е той, а не аз? Тълпата е сляпа и винаги си е тълпа…“

— Какво сте наумили вие? — с глас като ръждясало желязо заговори Кожух. — Всеки войник има в обоза майка, баща, булка, семейство — та мигар той ще ги зареже? Речем ли да седим тук, ще я дочакаме — до един ще ни изколят. Трябва да вървим, да вървим и да вървим! По пътя ще се реорганизираме. Трябва по-скоро да минем покрай града, без да спираме, и да вървим по брега на морето. Стигнем ли Туапсе, там ще прехвърлим главния хребет по шосето и ще се съединим с главните сили. Те не са отишли далеч. А тук всеки ден смъртта ни стяга.

Тогава всички заговориха отведнъж и всеки имаше отличен за него, но нищо не чинещ за другите проект.

Кожух се изправи, заигра с железните си дъвкачи и като пронизваше остро с мъничките си очички с отблясъка на сива стомана, рече:

— Утре тръгваме… на развиделяване.

И мислеше: „Няма да изпълнят мръсниците!“

Всички неволно замълчаха, а зад това мълчание се криеше:

„За глупака няма закон.“