А. С. Серафимович
Железният поток (21)

XXI

Наведен над коня, килнал калпака си на самия тил, по края на шосето препускаше насреща на движещите се кубанец и викаше:

— Де е таткото?

А лицето му потно и конят тежко движи мокрите си хълбоци.

Над гористите планини са се вдигнали облаци — огромни, кълбести, бляскавобели и гледат шосето.

— Май че буря ще има.

Нейде зад завоя на шосето се е спряла главата на колоната. Редиците на пехотата се сливаха, сгъстяваха и спираха; талигите се навираха една в друга, конете виреха муцуни и обозът спираше; това спиране пробягна, предаде се в опашката.

— Какво така? Рано е още за почивка.

Потното от препускането лице на кубанеца, бързо мяркащите се хълбоци на коня, ненавременното спиране разляха тревога и неопределеност. Като придадоха отведнъж на всичко зловещ смисъл и значение, някъде далеч напред се чуха слаби изстрели и секнаха. Техният звук се отпечата в настаналата тишина и вече не се заличаваше.

Грамофонът млъкна. Бързо премина с бричката към главата на колоната Кожух. После оттам долетяха конници и като псуваха нечовешки мръсно, преградиха пътя.

— Ей, назад!… Ще стреляме!… Да пукнете тук до един!…

— … На вас казват… Там ей сегичка бой ще почне, а вие се навирате. Не е заповядано. Кожух нареди да стреляме по вас.

Тутакси всичко се изпълни с тревога. Жени, старци, баби, момичета, дечурлига нададоха рев и вик.

— Ами ние накъде?! Че защо ни гоните, защо ни мъчите? И ние сме с вас. Ако ще мрем, тогава заедно.

Алла конниците бяха неумолими.

— Кожух нареди да има пет версти между вас и войниците, иначе пречите, не им давате да се бият.

— Та мигар ние не сме ваши? Че там е моят Иван.

— И моят Микита.

— И моят Опанас.

— Вие ще заминете, а ние ще останем — ще ни зарежете.

— Та вие с дирниците си ли мислите или какво? Каза ви се: за вас се бият. Щом разчистят пътя, тогава и вие ще тръгнете по шосето след нас. Иначе пречите, бой ще се води.

Додето око стига, колите се трупат една до друга. Скупчиха се пешаци и ранени; носи се женски писък. Задръстил цялото шосе на десетки версти, замря обозът. Мухите се радват и чернеят гъсто по гърбовете, хълбоците и шиите на конете; отрупват дечицата; и конете клатят отчаяно глави, удрят с копита под коремите си. През листака се синее морето. Но всички виждат само къс от шосето, заградено от конниците, а зад конниците стоят войничета, свои момчета с пушки, такива близки, родни. Ту сядат, ту свиват цигари от листата на някаква широка трева и насипват суха трева вместо тютюн.

Ето размърдаха се, изправиха се мързеливо, потеглиха и все по-нашироко и нашироко се разкрива шосето, и тази разширяваща се лента, над която пустинно уляга прахът, крие заплаха и нещастие.

Конниците са неумолими. Минава час, втори. Пустото шосе отпред се белее отегчително като смърт. Жени с подпухнали очи ридаят и нареждат. През дърветата се синее морето, а иззад гористите планини към морето гледат облаци.

Неизвестно откъде изплува отсечено и ясно оръдеен изстрел, сетне втори, трети. Тресна залп и литна да ехти и тътне по планини, по гори и по клисури. Мъртво и безстрастно проточи ситен шев картечница.

Тогава всички камшици, колкото ги имаше, започнаха да шибат отчаяно конете. Конете хукнаха напред, но конниците запсуваха извън всяка мярка и взеха да пердашат с все сила с нагайките конете по муцуните, по очите, по ушите. Конете цвилеха, въртяха глави и с разширени кървави ноздри и облещени валчести очи скачаха в стръките, изправяха се на задните си крака, ритаха. А отзад притичваха от другите коли, дюдюкаха нечовешки, биеха с десетки камшици; дечурлигата пищяха, като че ги колят, удряха конете с вършини по краката, по корема, като гледаха да боли повече; жените викаха страхотно и с всички сили дърпаха поводите, ранените удряха с патериците си по хълбоците.

Обезумелите коне полетяха бясно напред, прегазиха, повалиха, разбичкаха конниците и изхлузили се от слабите хамути, цвилейки в ужас, полетяха по шосето с изопнати шии и присвити уши. Мъжете скачаха в талигите; хванали се за климиите, ранените тичаха, падаха, влачеха се, откъсваха се, търкулваха се в канавките на шосето.

Сред виещи се бели кълба прах се носеше грохотът на колелета, непоносимо дрънчене на закачени кофи, отчаяно подвикване. През листака се мяркаше синьото море.

Спряха се и запълзяха бавно чак когато настигнаха пехотните части.

Никой нищо не знаеше. Разправяха, че отпред имало казаци. Само че казаци нямаше откъде да се вземат — планинският масив отдавна ги беше отделил. Разправяха, че уж това били черкези или калмици, или грузинци, или народи от неизвестен произход и че имат несметна рат. От това бежанските талиги напираха още по-неотстъпно на войсковите части — невъзможно беше с нищо да се отделят, освен да разстрелят всички до един.

Казаци ли са, грузинци ли, черкези ли, калмици ли, но трябва да се живее. Пак запя грамофонът върху коня:

„Мах-не-те се, въл-не-ни-я страст-ни…“

На разни места момчетата заспиваха. Вървяха, както дойде по шосето. От шосето се катереха по планината, късаха о чекорите, шиповете и иглите последните си парцали, търсеха диви, непоносимо кисели дребни ябълки и като се мръщеха и кривяха животински мутрите си, тъпчеха коремите си с киселици. Събираха под дъбовете желъди, дъвчеха ги и горчива, парлива слюнка обилно се лееше. После излизаха от гората — голи, с кървавоизподрана кожа на парцали — и превързваха с останките от дрипите си срамното място.

Жени, моми, дечурлига — всички се навираха в гората. Викове, смях, плач — впиват се иглите в тялото, дерат шиповете, здраво оплитат лианите и нито назад, нито напред: но гладът не гали по главата; всички отиват.

Понякога планините ще се раздалечат и на някой склон се зажълтее малка нивичка с недозрял кукуруз — някъде до брега се е сгушило селце. В миг нивата се покрива с народ като със скакалци. Войниците кършат кукурузените стъбла, после вървят по шосето, разтъркват ги на длан, избират някое зелено зърно и — в устата — и дълго, и лакомо дъвчат.

И майките, набрали зърна, дълго дъвчат, но не гълтат, а с топъл език напъхват в устицата на децата размесена със слюнка кашица.

А там напред пак изстрели, пак трака картечница, но никой вече не обръща внимание — свикнаха. Замлъкна. С птичи глас извива грамофонът:

„Не вяр-вам ве-че в у-ве-ре-ния-а…“

Викат се, смеят се в гората, от различни страни долитат войнишки песни. Обозът на бежанците се слива неразделно с последните пехотни части и всичко тече заедно без почивка по шосето сред безкрайни облаци прах.