А. С. Серафимович
Железният поток (37)

XXXVII

Напрегнали всички сили, глухо удрят земята и с широка крачка вървят опърлени от барут гъсти редици в дрипи, със здраво набити с прах, надвесени вежди. А под веждите остро горят точиците на мъничките зеници и не се откъсват от знойния трептящ хоризонт на пустинната степ.

Тежко громолят бързащите оръдия. Сред кълба прах нетърпеливо клатят глави конете… Не се откъсват от далечната синееща се черта артилеристите.

В огромния, непреставащ нито за минутка шум, безкрайно се точат обози. Вървят край чужди коли и вдигат бързо с босите си крака праха по пътя самотни майки. На почернелите лица блестят със сух блясък навеки неизплакани очи и не се откъсват от същата далечна степна синева.

Увлечени от общата припряност, влачат се и ранените. Някой накуцва с мръсно омотан крак. Друг, повдигайки рамене, широко подхвърля патерици. Трети изнемощяло се държи с костеливи ръце за края на някоя кола — но всички еднакво не отделят погледи от синеещата се далечина.

Десетки хиляди зачервени очи напрегнато гледат напред — там е, щастието, там е краят на мъките, на умората.

Жари родното кубанско слънце.

Не се чуват нито песни, нито гласове, нито грамофонът. И всичко това: и безкрайното скрибуцане сред облаците бързо вдигащ се прах, и глухите звуци от копитата, и тежките стъпки на гъстите редици, и тревожните рояци мухи — всичко това тече като бърз поток на десетки версти към примамливо синеещата се тайнствена далечина. Ей сега — сега ще се разтвори тя и сърцето радостно ще ахне: нашите!

Ала колкото и да вървят, колкото и станици, махали, селища и аули да минават — все едно и също — синята далечина отстъпва по-нататък и по-нататък, все така тайнствена, все така недостъпна. Колкото и да вървят, навсякъде чуват едно и също:

— Бяха, но заминаха. Онзи ден бяха, но разбързаха се, засуетиха се, вдигнаха се всички и заминаха.

Да, били са. Ето коневръзите; навсякъде пръснато сено; навсякъде конски тор, а сега — пусто.

Ето де е стояла артилерията, сива пепел от угасналите огньове; тежките дири от артилерийските колелета зад станицата завиват към главния път.

Старите пирамидални тополи покрай пътя белеят с дълбоки рани от обелена кора — обозите са ги закачали с осите си.

Всичко, всичко говори за това, че са били неотдавна, че са били тук неотдавна онези, заради които вървяха под шрапнелите на немския броненосец, биха се с грузинците, заради които оставяха децата си в клисурите, биха се зверски с казаците — но неотстъпно, недостижимо бяга напред синята далечина. И както по-рано — ускорено тропане на копита, бързо скрибуцане на обоза, бързо догонващи облаци мухи, неспирен безкраен шум от стъпки, а прахът едва сварва да се кълби над потоците от десетки хиляди хора, и както по-рано — неумиращата надежда в десетки хиляди очи, приковани към хоризонта на степта.

Кожух, измършавял — кожата му се е овъглила — навъсено пътува с бричката и като всички ден и нощ не откъсва силно прижумелите си сиви очички от далечната обсаждаща черта. И за него тя тайнствено и непонятно не се разтваря. Силно са стиснати челюстите.

Така отминават назад станица след станица, чифлик след чифлик, ден след ден в изнемога.

Казачките ги посрещат с ниски поклони, а в ласкаво притаените им очи се крие омраза. А когато си отиват, гледат подире им с почуда: никого не убиха, не ограбиха, а нали са омразни зверове.

На нощувките при Кожух се явяват с доклади: все същото — напред казашките части се отдръпват без изстрел, дават път. Нито денем, нито нощем ни едно нападение върху колоната. А отзад, без да закачат ариергарда, пак се сключват.

— Добре!… Опариха се… — казва Кожух и дъвкачите му играят.

Дава заповед:

— Разпратете конници по всички обози, по всички части — да няма нито една задръжка. Да не се позволява спиране. Да се върви и върви! За нощуване не повече от три часа!…

И отново напрегнато скрибуцат обозите, изопват въжените тегличи измъчените коне, с тежка припряност громолят оръдията. И в знойния пладнешки прах, и в осеяната със звезден прах нощна тъмнина, и в ранната, още не пробудила се зора тежък незамиращ шум се носи по кубанските степи.

Докладват на Кожух:

— Конете падат, в частите мнозина изостават.

А той, сключил челюсти, цеди през зъби:

— Да се изоставят колите. Товарът да се прехвърля на други. Да се следи за изостаналите, да се прибират. Да се усили ходът, да се върви и върви!

Отново десетки хиляди очи не се откъсват от далечната черта и от заобикалящата ги ден и нощ сурово жълтееща се след жътвата степ. И както по-рано из станиците, из махалите говорят със скрита омраза ласкаво казачките:

— Бяха, но си отидоха — вчера бяха.

Гледат с тъга — да, все същото: изстинали огнища, пръснато сено, тор.

Изведнъж по всички обози, по всички части, сред жените, сред децата плъзна:

— Хвърлят във въздуха мостовете… заминават и хвърлят след себе си мостовете…

И баба Горпина шепне със спекли се устни и замръзнал в очите ужас:

— Мостовете рушат. Заминават и мостовете подире си рушат.

А войниците, стиснали в костеливите си ръце пушките, говорят глухо:

— Мостовете взривяват… бягат от нас и взривяват мостовете…

И когато главата на колоната се приближава до някоя рекичка, ручей, пропаст или мочурливо място, всички виждат: зеят разрушени насипи; като почернели зъби стърчат разцепени греди — пътят е прекъснат и вее безнадеждност.

А Кожух с нахлупен над очите череп заповядва:

— Да се възстановяват мостовете, да се поставят преправи. Да се образува специална команда от такива, които владеят по-добре брадвата. Да се пускат с коне напред заедно с авангарда. Да се вземат от населението греди, дъски, дървета, да се карат към главата на колоната!

Заудряха брадви, политнаха, забляскаха на слънцето бели трески. И по клатещата се, криво-ляво скърпена настилка, скърцаща като подвижна жица, отново потекоха хилядни тълпи, безкрайни обози, тежка артилерия, а конете пръхтят внимателно и изплашено се озъртат настрани към водата.

Безкрай се лее човешкият поток и както по-рано всички очи са насочени натам, дето все същата недосегаема черта отделя степта от небето.

Кожух събира командния състав и говори спокойно, като играе с дъвкачите си:

— Другари, нашите бягат от нас с всички сили…

Мрачно му отвръщат:

— Ние нищо не разбираме.

— Бягат, взривяват мостовете. Така не ще изтраем дълго, конете падат с десетки. Хората капват, изостават, а казаците ще съсекат всички изостанали. Засега ние им дадохме урок и казаците се боят, отдръпват се, генералите отстраняват всички техни части от нашия път. Но все пак ние сме в железен обръч и ако това така продължи дълго, той ще ни задуши — патроните не са много, а и снарядите са малко. Трябва да се измъкнем.

Той погледна с остри, силно прижумели очички. Всички мълчаха.

Тогава Кожух каза на срички, като цедеше през зъби думите:

— Трябва да си пробием път. Ако изпратим кавалерийска част — конете ни не ги бива, няма да издържат преследването, казаците ще изсекат всички. Тогава казаците ще станат по-смели и ще ни натиснат от всички страни. Иначе трябва да стане. Трябва да се промъкнем и да уведомим нашите.

Пак мълчание. Кожух каза:

— Кой иска?

Стана един младеж.

— Другарю Селиванов, вземете двама войници, качете се на автомобила и хайде! Пробийте си път на всяка цена. Кажете им там: това сме ние. Защо бягат? На гибел ли ни обричат, а?

След час пред къщата, в която беше щабът, окъпана от полегатите лъчи на слънцето, стоеше автомобил. Две картечници гледаха от него: едната напред, другата назад. Шофьорът, с омаслена куртка като всички шофьори, съсредоточен, затворен, без да вади цигарата от устата си, се въртеше около машината и завършваше проверката. Селиванов и двамата войници имаха млади и безгрижни лица, но в очите им се таеше дълбоко скрито напрежение.

Запука, понесе се автомобилът и зацепи въздуха, запраши, заби се като свредел, ставаше все по-малък, сви се като точка и изчезна.

А безкрайните тълпи, безкрайните обози, безкрайните коне се точеха, без да знаят нещо за автомобила, точеха се безспирно и мрачно, като ту с надежда, ту с отчаяние се взираха в безкрайната синееща се далечина.