А. С. Серафимович
Железният поток (35)

XXXV

Далеч в тила, дето безкрайно по степта има коли, коне, старци, деца, ранени, говор, глъчка, засиня здрач. Засиня здрачът, засиняха димчетата от огньовете, както става всяка вечер.

Няма значение, че са на петнадесет версти, далеч на края на степта; земята цял ден, всяка минута се разтърсва тежко под краката им от далечния грохот. Ето и сега… но свикнаха, не забелязват.

Синее здрачът, синеят димчетата, синее далечната гора. А между гората и колите се синее поле, пусто, спотаено.

Говор, скърцане, гласове на животни, звек на кофи, детски плач и безбройно червенеещи се петна от огньове.

В тази домашна обстановка, в тази мирна суетня долетя, родено в гората, нещо такова чуждо, далечно в своята непознатост.

Отначало се проточи отдалечено: а-а-а-а!… Оттам, от мътилката на здрача, от мътилката на гората: а-а-а-а!…

После се зачерня, когато се отдели от гората — една група, втора, трета… И черните сенки се разгънаха, сляха се по дължината на цялата гора в черна подвижна ивица, и затъркаля се тя към лагера, като нарастваше, и затъркаля се с нея, като нарастваше все същото пълно със смъртна тъга: ра-а-а-а!…

Всички глави, колкото ги имаше — и на хора, и на животни — се извърнаха нататък, към здрачната гора, от която се търкаляше към лагера неравната ивица, и по нея мигновено пламваха и погасваха тесни святкания.

Главите бяха извърнати, огньовете се червенееха като петна.

И всички чуха: цялата земя, чак до самата си утроба, се изпълни с тежък конски тропот и заглъхнаха разтърсващите далечни оръдейни удари.

… А-а-а-а!…

Между колелетата, стръките, огньовете се понесоха гласове, пълни с безнадеждност:

— Казаци!… Казаци!… Ка-за-ци-и!…

Конете престанаха да хрупат, наостриха уши, кой знае откъде прилепилите се кучета се свряха под котлите.

Никой не бягаше, не се спасяваше; всички гледаха непрекъснато в сгъстилия се здрач, в който се носеше черната лавина.

Това велико мълчание, изпълнено с глух тропот, бе пронизано от майчин вик. Една майка грабна детето си, едничкото останало й дете, и като го притисна до гърдите си, хукна срещу нарастващия тропот на лавината.

— Смъ-ърт!… Смъ-ърт!… Смъ-ърт-та иде!…

Като зараза полетя това, обхвана десетки хиляди хора:

— Смъ-ърт!… Смъ-ърт!…

Всички, които бяха тук, грабнаха, каквото им допадна под ръка — кой тояга, кой наръч сено, кой дъга, кой кафтан, вършина; ранените — своите патерици — и всички в безумен ужас, като размахваха това във въздуха, хвърлиха се срещу своята смърт.

— Смъ-ърт!… Смъ-ърт!…

Дечурлигата тичаха хванали се за полите на майките си, и тъничко викаха:

— Смъълт!… Смъ-ълт!…

Препускащите казаци, стиснали непознаващите пощада святкащи шашки, различиха в мъглата на падащата нощ безбройни люлеещи се редици на пехота, които като огромен океан се надигаха срещу тях, безбройни вдигнати пушки, люшкащи се като гора знамена и безкрайно ехтящия зверски рев: смъ-ърт!…

Съвсем неволно, без команда, като струни се изопнаха поводите, в пълен бяг конете се спряха изведнъж, като въртяха глави и приклекваха на задните си крака. Казаците замълчаха и се изправиха на стремената, като зорко се взираха в черните прииждащи редици. Те познаваха привичките на тези дяволи — без изстрел да се хвърлят гърди срещу гърди, а после започва сатанинската работа с щиковете. Така беше още с появяването им от планините и като се свърши с нощните атаки, когато тези сатани мълчаливо се появяваха в окопите, много казаци легнаха в родната степ.

А иззад колите, иззад безбройните огньове, дето казаците мислеха да срещнат безпомощни тълпи от невъоръжени старци и жени, и оттук, откъм тила, като пожар да запалят паника във всички части на врага, се изливаха все нови и нови воински маси и грозен рев страхотно изпълваше потъмнялата нощ:

— Смърт!!

Когато видяха, че това няма ни начало, ни край, казаците обърнаха конете, опалиха ги с нагайките и запращяха храсти и дървета в гората.

Предните редици на тичащите жени, деца, ранени, старци със смъртен пот на лицето се спряха: пред тях нямо се чернееше пустата гора.