А. С. Серафимович
Железният поток (10)

X

Бавно се точи уморената нощ и без да прекъсва нито за минута шумящото, нестихващо движение, се лее черният човешки поток.

Вече изнемощяло бледнеят звездите. Изпъкват тъмни, пустинно-обгорели планини, урви, клисури.

Светлее и светлее небето. Неизмеримо се открива непрекъснато променящото се море, ту нежновиолетово или матовобелезникаво, ту докоснато от синината на потъналото в него небе.

Върховете на планините се осветиха. Осветиха се тъмни, безбройни, поклащащи се щикове.

По скалистите склонове, надвесени над самото шосе — лозя; белеят се дачи, празни вили. Само на места стоят там хора с лопати, с кирки, със сламени домашни шапки, стоят, гледат: покрай тях безкрай, размахали ръце, вървят войници и се поклащат безчислено остри щикове.

Кои са те? Откъде са? Накъде така безспир вървят, като махат уморено ръце? Жълти като ощавена кожа лица. Изпрашени, изподраскани. Черни кръгове под очите. Скърцат колите, глухо тропат уморените копита. Надничат от колите деца. Види се, без отдих пътуват и конете са навели муцуни.

Отново прехвърлят земята с лопати. Какво друго да правят!… Но когато изправят гърбове от умора, по шосето, което криволичи послушно по извивките на брега, все вървят и вървят, и се поклащат безбройните щикове.

А слънцето вече отскочило над планините и земята, се налива със зной, и непоносимо е да гледаш блясъка на морето. Час, два, пет — все вървят и вървят. Хората, започнаха да залитат, конете да спират.

— Да не му е изхвръкнала чивията на този Кожух?

Понасят се псувни.

Доложиха на Кожух, че от неговата колона са се откъснали присъединилите се две колони на Смолокуров — със своите обози и са останали да нощуват в селището край пътя и сега шосето между тях е свободно на около десетина версти. Той присви мъничките си очички, като прикри не на място появилите се подигравателни пламъчета, и нищо не каза. И все вървяха, и вървяха.

— Той ни утрепа с ходене — започна глухо да се носи по колоната.

— А защо ни трепе: оттук море, оттам планини, кой ще ни закача? Па така и без казаците всички ще изгинем от пресилване. Ето пет коня вече оставиха, не вървят. И хората се тръшкат край пътя.

— Какво го гледате! — викат моряците, накичени с револвери, бомби, картечни ленти, като обхождат движещите се коли и се смесват с вървящите редици. — Не виждате ли, себе си гледа. Чунким не е бил офицер? Пагонлия си е! Хубавичко запомнете: ще ни извози той. Лактите си ще ръфате, ама късно.

Когато слънцето направи сенките страшно къси, спряха за четвърт час, напоиха конете, напиха се и потъналите в пот хора и отново потеглиха по нажеженото шосе, като тежко придвижваха оловни крака, а палещият въздух се струеше. Непоносимо ослепително блести морето. И все вървят, а глухият ропот вече открито и заканително разстройва редиците. Някои командири на роти и батальони заявиха на Кожух, че ще отделят своите части на почивка и ще тръгнат самостоятелно.

Кожух потъмня, но нищо не отвърна. Колоната все върви и върви.

През нощта спряха. В тъмнината засветиха на десетки версти покрай шосето огньове. Сечаха кривата, нискорасла, суха, бодлива драка — в тази пустиня няма гори — къртеха стоборите на случилите се там дачи, изваждаха рамките, измъкваха мебелите, горяха ги.

От нечовешката умора всички би трябвало като че ли да се проснат на земята и да заспят като заклани. Ала озарената от огньовете тъмнина шаваше червена, беше чудно оживена. Чуваше се говор, смях, звуци на хармоника. Войниците лудуваха, бутаха се един друг в огъня. Отиваха в обоза, играеха с момичетата. В котелките вреше каша. Пламъците на големи огньове лижеха черните ротни котли. Рядко димяха военни кухни.

Този безкраен катун като да се беше разположил за дълго.