А. С. Серафимович
Железният поток (28)

XXVIII

Тревожно, припряно трещеше барабан. Свиреше тръбач.

След двадесет минути на площада стояха строени в редица войници със строги лица. И тази строгост странно не подхождаше на облеклото. Едни бяха в предишните си вмирисани на пот парцали, други — в колосани, разкопчани, препасани с върви ризи, които стояха на гърдите им като кори. Някои с дамски нощни камизоли или корсажи и от тях чудновато стърчаха черни ръце и шии. А деснофланговият на трета рота, висок, кокалест и навъсен, стърчеше в черен фрак на голо тяло, с ръкави до лактите; гъсто се белееха дантелите над голите му колене.

Дойде Кожух, стиснал желязно челюсти, а очите му сиви, с остър блясък. Подире му — командният състав с красиви грузински офицерски калпаци и малинови черкезки, върху които лъщяха кинжали в сребро и черно.

Кожух постоя, като все така пращаше покрай строя острия стоманен блясък на мъничките си очи.

— Другари!

Гласът от същото ръждиво-ковано желязо, както онзи, който бе извикал през нощта: „Напред!… В атака!…“

— Другари! Ние сме революционна армия, бием се за нашите деца, за жените, за нашите стари майки и бащи, за революцията, за нашата земя. А кой ни даде земята?

Той замълча и чакаше отговор, макар да знаеше, че няма да има отговор: нали стояха в строя.

— Кой ни я даде? Савецката власт. Вие какво направихте? Вие станахте разбойници — тръгнахте да грабите.

Лежеше такава напрегната тишина, че а-ха да се пукне. А ръждивото желязо се извиваше и гърмеше:

— Аз, командуващият колоната, определям по двадесет и пет тояги на всеки, който е взел дори един конец.

Всички го гледаха неподвижно, без да свалят очи от него: той беше дрипав, гащите му висяха на парцали; като баница беше увиснала мръсната му сламена шапка.

— Кой има и най-малкото нещо ограбено, три крачки напред!

Мина един тежък миг на мълчание — никой не се помръдна от мястото си…

И изведнъж земята протътна глухо и дружно: раз! два! три!… Малцина останаха да стоят в дрипи. А в новата редица гъсто стояха облечени кой в каквото намерил.

— Което е взето от града, ще отиде в общия казан, пак за вашите деца и жени. Слагайте на земята кой каквото е взел. Всичко!

Цялата предна редица се размърда и взе да слага пред себе си парчета басма, платна, платове, а други взеха да събличат колосаните ризи, дамските камизоли, корсажите, сложиха всичко на купчина на земята и застанаха голи и загорели. Деснофланговият свали фрака и гащите и също застана кокалест и гол.

Пристигна кола. От колата свалиха пръчки.

Кожух се приближи до фланговия.

— Лягай!

Той застана на четири крака, сетне неловко легна с лице в панталоните, а слънцето жареше голия му задник.

Кожух закрещя ръждиво:

— Лягайте всички!

И всички легнаха, изложили задници и гърбове на горещото слънце.

Кожух ги гледаше и лицето му беше каменно. Нима не тези хора, шумейки като буйна орда, го бяха избрали за началник? Нима не те му бяха крещели: „Продаде ни… пропи ни“? Нима не те си играеха с него като с тресчица? Нима не те искаха да го вдигнат на щиковете си?

А сега покорно лежат голи.

И вълна от сила и мощ, подобна на онази, която го издигаше, когато честолюбиво се бореше за офицерски чин, се надигна в душата му. Ала това беше друга вълна, вълна на друго честолюбие — той ще спаси, ще изведе ей тези хора, които така покорно лежат и чакат пръчките. Покорно лежат, но ако той само понечи да каже „Момчета, обръщайте назад, при казаците, при офицерите“ — биха го вдигнали на щиковете си.

И отново ръждивият глас на Кожух се раздаде над лежащите:

— Обличай се!

Всички станаха и започнаха да се обличат в колосаните ризи, в камизолите, а деснофланговият пак намъкна фрака и навлече шестте женски гащи.

Кожух даде знак и двама войници със светнали лица прибраха недокоснатата купчина пръчки и ги туриха обратно в колата. След това колата тръгна покрай редицата и в нея хвърляха радостно парчета басма, платно, сатен.