Агата Кристи
Черно кафе (8)

Глава VIII

Когато Хейстингс слезе на закуска късно на следната сутрин и след като добре си беше поспал, той откри, че ще се храни самичък. От Тредуел научи, че Едуард Рейнър е закусил съвсем рано и се е прибрал в стаята си, за да подреди някои от книжата на сър Клод, че мистър и мисис Еймъри са закусили в своя апартамент и че още не са слезли, и че Барбара Еймъри е излязла в градината с чаша кафе, където вероятно още се припича на слънце. Мис Каролайн Еймъри пък бе поръчала да й занесат закуската в стаята, оплаквайки се от леко главоболие и Тредуел не я беше виждал оттогава.

— А да сте срещали мосю Поаро тази сутрин, Тредуел? — попита Хейстингс и научи, че приятел лят му станал рано и решил да се поразходи до селцето.

— Чух мосю Поаро да казва, че имал да свърши някаква работа там — додаде Тредуел.

След обилната закуска, състояща се от бекон, наденички, яйца, препечен хляб и кафе, Хейстингс се върна в уютната си стая на първия етаж. Оттам му се предлагаше прекрасен изглед към част от градината, а така също и към приличащата се на слънце Барбара Еймъри, на която Хейстингс остана да се порадва известно време. Чак когато тя се прибра в къщата, той се настани в едно кресло със сутрешния „Таймс“, който, разбира се, бе даден за печат твърде рано и затова не споменаваше нищо за смъртта на сър Клод Еймъри от предната вечер.

Хейстингс се върна на първа страница и започна да чете. Половин час по-късно той се събуди от леката си дрямка, за да открие, че Еркюл Поаро се е надвесил над него.

— А, mon cher, както виждам, здраво работите по случая — засмя се Поаро.

— Всъщност, Поаро, аз размишлявах известно време за снощните събития — заяви Хейстингс. — И така трябва да съм задрямал.

— Но защо не, приятелю? — успокои го Поаро. — Аз също, разбира се, разсъждавах за смъртта на сър Клод и, естествено, за кражбата на тази негова толкова ценна формула. Всъщност дори предприех някои стъпки и сега всеки момент очаквам да се обадят по телефона и да потвърдят или отхвърлят едно мое подозрение.

— Какво подозирате, Поаро, или пък кого? — попита нетърпеливо Хейстингс.

Преди да отговори, Поаро погледна през прозореца.

— Не, не мисля, че мога да ви разкрия това на този етап от играта, приятелю — отвърна той дяволито. — Нека просто да приемем, че, както обичат да казват факирите от цирка, бързината на ръката мами окото.

— Ама наистина, Поаро — възкликна Хейстингс, — на моменти можете да изкарате човек от кожата му. Смятам, че трябва поне да ми кажете кого подозирате в кражбата на формулата. В края на краищата може да ви бъда от полза, ако…

Поаро прекъсна колегата си, като леко махна с ръка. Дребничкият детектив сега беше олицетворение на самата невинност. Той погледна през прозореца и впери замислен поглед в далечината.

— Вие, Хейстингс, сте озадачен — попита той. — Чудите се защо не се впускам в преследване на заподозрения.

— Ами… нещо такова… — призна Хейстингс.

— Няма никакво съмнение какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място — отбеляза самодоволно Поаро. — Разбирам това. Но не съм от тези, на които им е приятно да се щурат насам-натам, търсейки игла в купа сено, както казвате вие, англичаните. За момента се задоволявам да изчаквам. Колкото до това защо чакам… eh bien, нещата понякога са абсолютно ясни за интелигентен човек като Еркюл Поаро, както пък са напълно неясни за онези, които не са така щедро надарени.

— Велики Боже, Поаро! — извика Хейстингс. — Знаете ли, че бих дал доста пари, само за да ви видя как се излагате поне един-единствен път. Вие сте така ужасно самонадеян!

— Не се палете, скъпи ми Хейстингс! — утеши го Поаро. — Всъщност съм забелязал, че понякога направо ме ненавиждате! Уви, страдам от неудобството да си велик!

Дребничкото човече изпъчи гърди и въздъхна така комично, че Хейстингс беше принуден да се разсмее.

— Поаро, от всички хора, които познавам, вие имате най-високото мнение за себе си — заяви той.

— А вие какво искате? Когато човек е уникален, той обикновено го знае. Ала нека сега се върнем към по-сериозни неща, скъпи ми Хейстингс. Нека ви кажа, че помолих сина на сър Клод — мистър Ричард Еймъри, да се срещнем по обяд в библиотеката. Казах „да се срещнем“, Хейстингс, защото ще сте ми нужен там, приятелю, за да наблюдавате най-внимателно.

— Както винаги, ще бъда щастлив да ви помогна, Поаро — увери го приятелят му.

По обяд Поаро, Хейстингс и Ричард Еймъри се срещнаха в библиотеката, откъдето трупът на сър Клод беше изнесен късно вечерта. Докато Хейстингс слушаше и гледаше, разположен удобно на канапето, детективът помоли Ричард Еймъри да изложи в подробности снощните събития до пристигането на самия Поаро. След като приключи разказа си, Ричард, който се беше настанил на стола, на който баща му беше седял предната вечер, добави:

— Е, мисля, че това е всичко. Надявам се, че бях съвсем ясен.

— Напълно, мосю Еймъри, напълно — отговори Поаро и се подпря с ръка върху дръжката на единственото кресло в стаята. — Сега съм си изградил съвсем ясна tableau^[1].

Той притвори очи и се опита да си представи сцената.

— Ето го сър Клод, който седи на своя стол и ръководи нещата по своя сценарий. Изведнъж настава тъмнина, на вратата се почуква. Да, наистина, било е много драматично!

— Тогава — каза Ричард и се приготви да стане. — Ако няма друго…

— Само още една минутка — рече Поаро и направи жест с ръка, сякаш за да го задържи.

Ричард неохотно седна отново на мястото си и попита:

— Да?

— А по-рано вечерта, мосю Еймъри?

— По-рано вечерта ли?

— Да — припомни му Поаро. — След вечеря.

— О, тогава ли? — отвърна Ричард. — Наистина няма нищо за разказване. Баща ми и неговият секретар, Рейнър — Едуард Рейнър, отидоха направо в кабинета. Останалите бяхме тук.

Поаро се усмихна окуражително на Ричард.

— И правихте… какво?

— О, просто си говорехме. През повечето време грамофонът свиреше.

Поаро се замисли за миг. После попита:

— И не можете да си спомните нещо, което да ви е направило по-дълбоко впечатление?

— Абсолютно нищо — потвърди бързо Ричард.

Гледайки го внимателно, Поаро настойчиво запита:

— Кога беше сервирано кафето?

— Непосредствено след вечеря — гласеше отговорът на Ричард.

Поаро описа кръг с ръка.

— Икономът ли го разнесе или остави вие да се обслужите сами?

— Наистина не мога да си спомня — каза Ричард.

Поаро леко въздъхна. Замисли се за миг и сетне запита:

— Всички ли пихте кафе?

— Да, така мисля. Тоест всички без Рейнър. Той не пие кафе.

— И кафето на сър Клод му беше занесено в кабинета?

— Предполагам — отговори Ричард и в гласа му започна да се долавя известно раздразнение. — Нужно ли е да навлизаме чак в такива подробности?

Поаро вдигна извинително ръце.

— Толкова съжалявам — рече той. — Прост силно желая да изградя в съзнанието си вярна представа за събитията. А и, в края на краищата нали искаме да намерим тази безценна формула?

— Предполагам, че да — отговори Ричард доста враждебно, при което Поаро повдигна високо вежди и изненадано възкликна. — Да, разбира се разбира се, че е така — побърза да прибави Ричард.

Поаро отмести поглед от Ричард Еймъри и попита:

— И така, кога сър Клод се премести от кабинета в тази стая?

— Точно когато те се опитваха да отворят вратата — каза му Еймъри.

— Те? — засече го Поаро на свой ред.

— Да. Рейнър и другите.

— Може ли да попитам кой пожела вратата да бъде отворена?

— Съпругата ми Лучия — каза Ричард. — Тя цялата вечер не се чувстваше добре.

Гласът на Поаро беше пълен със съчувствие, когато отговори:

— La pauvre dame^[2]! Надявам се, че тази сутрин тя е по-добре? Има едно-две неща, които спешно трябва да я попитам.

— Боя се, че това е абсолютно невъзможно — каза Ричард. — Тя не е в състояние да се вижда с никого, както и да отговаря на въпроси. Във всеки случай тя не може да ви каже нещо повече от това, което ще научите от мен.

— Така е, така е — увери го Поаро. — Но жените, мосю Еймъри, имат голяма способност да забелязват най-различни подробности. Струва ми се, че и леля ви, мис Еймъри, би помогнала доста.

— Тя е в леглото — сприхаво изрече Ричард. — Смъртта на баща ми бе голям удар за нея.

— Разбирам — замислено промърмори Поаро.

Настъпи тишина. Ричард, очевидно притеснен, стана и отиде до стъклените врати.

— Нека проветрим малко — предложи той. — Тук е много горещо.

— А, и вие сте като всички англичани — усмихнато констатира Поаро. — Чистият въздух не бива да остава на открито, трябва да се вкара вътре. Да! Трябва да се вкара в дома!

— Надявам се, нямате нищо против? — попита Ричард.

— Аз? — отвърна Поаро. — Не, разбира се, че не. Свикнал съм с всички английски порядки. И навсякъде ме вземат за англичанин.

Хейстингс, който седеше на канапето, не можа да потисне усмивката си.

— Ах, но извинете, мосю Еймъри, тези врати не са ли заключени с едно оригинално приспособление?

— Да, така е — отговори Ричард. — Обаче ключът за тях е на връзката с ключове на баща ми и сега тя е в мен.

Той извади от джоба си тази връзка, отиде до стъклените врати и ги отвори широко, след като освободи механизма.

Поаро се отдалечи от него и седна на ниското столче, далеч от стъклените врати и чистия въздух, от който затрепери, докато Ричард пое дълбоко дъх и остана загледан за миг навън към градината, преди да се върне обратно при Поаро с вид на човек, взел най-сетне решение.

— Мосю Поаро — заяви Ричард Еймъри, — няма да го усуквам. Зная, че жена ми ви е помолила снощи да останете, ала тогава беше разстроена и превъзбудена, така че едва ли е съзнавала какво върши. Аз съм засегнатата страна и откровено ви заявявам, че не давам пет пари за тази формула. Баща ми беше богат човек. Това негово откритие струваше доста пари, но на мен не ми трябват повече, отколкото вече имам, нито пък мога да се преструвам, че споделях неговия ентусиазъм в тази работа. В света вече има достатъчно експлозиви.

— Разбирам — замислено произнесе Поаро.

— Според мен — продължи Ричард — трябва да се откажем от вашите услуги.

Поаро вдигна вежди и отново прие познатото изненадано изражение.

— Предпочитате да си замина? — попита той. — Да не разследвам повече?

— Да, именно — смутено изрече Ричард Еймъри и извърна поглед от Поаро.

— Но — настоя детективът — този, който е откраднал формулата, едва ли го е направил с намерението да не се възползва от нея.

— Така е — призна Ричард и отново се обърна към Поаро. — И все пак…

Поаро продължи бавно и многозначително:

— Тогава няма да имате… как да кажа… нищо против позора?

— Позора? — възкликна рязко Ричард.

— Пет човека — заобяснява Поаро, — пет човека са имали възможност да откраднат тази формула и ако не се разбере кой е виновен, всички ще останат под подозрение.

Тредуел беше влязъл в стаята, докато Поаро говореше и когато Ричард заекна нерешително „Аз, тоест…“, икономът го прекъсна:

— Моля за извинение, сър — каза той на своя работодател, — ала доктор Греъм е тук и би желал да говори с вас.

Видимо доволен от възможността да избегне по-нататъшните въпроси на Поаро, Ричард отвърна:

— Идвам веднага.

Когато стигна до вратата, той се обърна към Поаро с доста официален тон:

— Ще ме извините ли, моля? — след което излезе с Тредуел.

Когато двамата мъже напуснаха стаята, Хейстингс стана от канапето и отиде при Поаро, давайки израз на дълго сдържаното си вълнение.

— Туйто! — извика той. — Отрова, нали?

— Какво, скъпи ми Хейстингс? — попита Поаро.

— Отрова, няма съмнение! — повтори Хейстингс и енергично закима с глава.