Агата Кристи
Черно кафе (4)

Глава IV

Доктор Карели чевръсто пристъпи напред и вдигна шишето, което Барбара изтърва. Преди да й го върне с любезен поклон, той му хвърли бърз поглед и възкликна:

— Хей, какво е това — морфин? — Той взе друго шишенце от масата. — Също и стрихнин! Мога ли да попитам, млада госпожице, откъде имате тези шишенца със смъртоносно съдържание?

Той почна да изследва съдържанието на металната кутия.

Барбара погледна с неприязън изискания италианец.

— Военни трофеи — рече кратко тя с тънка усмивчица.

Каролайн Еймъри се изправи притеснено и отиде при доктор Карели.

— Това не са точно отрови, нали, докторе? Искам да кажа, биха ли навредили някому? — попита тя. — Тази кутия я имаме от години. Съдържанието й е безвредно, нали?

— Аз бих казал — сухо отвърна Карели, — че с малкото, което разполагате тук, бихте могли да погубите, грубо казано, двадесет силни мъжаги. Не зная вие кое наричате безвредно.

— О, мили Боже! — ахна ужасено мис Еймъри, сетне се върна до стола си и тежко се отпусна на него.

— Ето това, например — продължи Карели, обръщайки се към събралите се. Той взе едно шише и прочете бавно надписа върху етикетчето. „Стрихнинов хидрохлорид“, една шестнадесета от грана^[1]. — Седем-осем от тези хапченца и умирате ся една не съвсем приятна смърт. Изключително болезнен начин да се отървеш от този свят… — Той взе друго шише. — „Атропинов сулфат“. Отравяща то с атропин понякога много прилича на отравяна с птомаин. Също много мъчителна смърт.

Той прибра двете шишета, които разглеждаше и извади трето.

— А това тук — продължи той, говорейки много тихо, като натъртваше на всяка дума, — е хиосциаминов хидробромид, една стотна от грана. Не изглежда много впечатляващо, нали? Ала ви уверявам, че трябва да изпиете само половината от малките бели таблетки вътре и… — Той направи изразителен жест. — … Няма да има никаква болка, въобще дори няма да ви заболи. Само ще потънете бързо в сън без сънища, но сън, от който никога повече няма да се събудите.

Той отиде при Лучия и й подаде шишето, сякаш я канеше да пробва. На лицето му беше изписана усмивка, но очите му останаха сериозни.

Лучия загледа шишето като хипнотизирана. Протегна ръка и произнесе като в унес:

— „Ще потънете бързо в сън без сънища“… — промълви тя и посегна да го вземе.

Вместо да й го даде, Карели хвърли бегъл поглед към Каролайн Еймъри, в който сякаш се четеше въпрос. Тя потръпна и погледна нещастно, но не каза нищо. Карели сви рамене и обърна гръб на Лучия, като все още държеше шишето с хиосциаминон хидробромид.

Вратата към преддверието се отвори и влезе Ричард Еймъри. Без да продума, той отиде до столчето на бюрото и седна. След него в стаята влезе Тредуел с поднос, на който имаше кана с кафе, чаши и чинийки. Той го постави на масичката за кафе и излезе от стаята, а Лучия се упъти натам, за да разлее кафето по чашите.

Барбара отиде при нея, взе две чаши от подноса и после се премести при Ричард, комуто даде едната чаша, запазвайки другата за себе си. Междувременно доктор Карели беше зает с прибирането на шишенцата в металната кутия, която стоеше на масата в средата на стаята.

— Знаете ли, докторе — рече мис Еймъри на Карели, — кожата ми настръхна от приказките ви за съня без сънища и различните видове мъчителна смърт. Предполагам, че като италианец знаете доста за различните отрови?

— Уважаема госпожо — засмя се Карели, — не е ли това крайна несправедливост? Как го наричате вие… non sequitur^[2]? Защо един италианец ще знае повече за отровите от един англичанин? Чувал съм да казват — продължи закачливо той, — че отровата е по-скоро женско, отколкото мъжко оръжие. Може би вас трябва да попитам… Но, навярно, скъпа ми госпожо, вие имате предвид някоя италианка? Навярно се канехте да споменете някоя Борджия. Така ли е, а?

Той отиде до масичката за кафе и пое от Лучия една чаша, която занесе на мис Еймъри, а после се върна, за да вземе и за себе си.

— Лукреция Борджия — това ужасно създание! Да, предполагам, че имах предвид именно нея — призна мис Еймъри. — Знаете ли, като дете често сънувах кошмари, свързани с тази жена. Представях си я много бледа, но висока и със смолисточерна коса като нашата скъпа Лучия.

Доктор Карели занесе захарницата на мис Еймъри. Тя поклати отрицателно глава и той я върна на таблата. Ричард Еймъри остави кафето си, взе едно списание от бюрото и започна да го прелиства, докато леля му развиваше темата Борджия.

— Да, имах ужасни кошмари — казваше в това време мис Еймъри. — Сънувах, че съм единственото дете в стая, пълна с възрастни, а всички те пиеха от изящни бокали. После тази очарователна жена — сега, като се замисля, тя наистина много приличаше на теб, скъпа Лучия, — та тя се приближаваше до мен и ме принуждаваше и аз да взема един бокал. От начина, по който се усмихваше, аз като че ли долавях, че не бива да пия, но знаех, че не мога да й откажа. По някакъв начин тя сякаш ме хипнотизираше, за да ме застави да го направя, а след това започвах да чувствувам в гърлото ужасна пареща болка и усещах, че се задушавам. След което, разбира се, се събуждах.

Доктор Карели се беше приближил до Лучия. Застанал пред нея, той иронично се поклони.

— Моя скъпа Лукреция Борджия — примоли й се той, — смилете се над нас!

Лучия не реагира на шегата му, като се направи, че не го чу. Настъпи тишина. Усмихвайки се на себе си, доктор Карели й обърна гръб, изпи кафето си и остави чашата на масата в средата на стаята. Барбара също бързо допи кафето си и изглежда усети, че темата трябва да се смени.

— Какво ще кажете за малко музика? — предложи тя и отиде до грамофона. — Какво да пусна? Онзи ден, докато бях в града купих една чудесна плоча.

Тя започна да пее, придружавайки думите на песента с леки и бързи танцови стъпки.

— „Хей, бейби, как си ти, имаш ли си някой?“ И как беше нататък?

— О, Барбара, скъпа, само не тази вулгарна песен — примоли й се мис Еймъри. Тя прекоси стаята и отиде при нея, за да й помогне да изберат някоя плоча. — Разполагаме с далеч по-хубави неща. Ако става въпрос за популярна музика, тук имаме няколко чудесни песни на Джон Маккормак. Или какво ще кажете за „Светия град“? Не мога да си спомня името на сопраното. Или пък защо не тази прекрасна плоча на Мелба Рекърдс? А, да, ето — Ларгото на Хендел.

— О, стига, лельо Каролайн. Едва ли Ларгото на Хендел ще ни ободри кой знае колко — възпротиви се Барбара. — Ако ще е класическа музика, тук трябва да има и италиански опери. Хайде, доктор Карели, това е по вашата част. Елате и ни помогнете да изберем.

Карели отиде до грамофона при Барбара и мис Еймъри и тримата се заеха да преглеждат купчината плочи. Ричард сега изглеждаше съвсем погълнат от списанието си.

Лучия стана и уж безцелно тръгна бавно към масата в средата на стаята, за да надникне в металната кутия. После, след като се увери, че никой не я наблюдава, тя взе едно от шишенцата в кутията, на чийто етикет се четеше „Хиосциаминов хидробромид“. Отвори шишенцето и изсипа върху дланта си почти всичките му таблетки. Докато правеше това, вратата откъм кабинета на сър Клод се отвори и на прага се появи Едуард Рейнър, неговия секретар. Лучия не го забеляза, но той видя как тя върна шишето обратно в металната кутията и после отиде до масата за кафе.

В този момент от кабинета долетя гласът на сър Клод. Думите му не се чуха ясно, но Рейнър се обърна и каза в отговор:

— Да, разбира се, сър Клод. Сега ще ви донеса кафето.

Секретарят тъкмо се канеше да влезе в библиотеката, когато гласът на сър Клод го закова на място.

— Какво стана с онова писмо до „Маршал“?

— Тръгна със следобедната поща, сър Клод — отвърна секретарят.

— Но, Рейнър, нали ти бях казал… о, върни се тук, човече — извика сър Клод от кабинета.

— Съжалявам, сър — долетяха думите на Рейнър, когато той се обърна на прага, за да влезе обратно в кабинета при сър Клод Еймъри.

Когато чу гласа на секретаря, Лучия се извърна към него, но изглежда не разбра, че той беше наблюдавал нейните действия. Заставайки с гръб към Ричард, тя пусна таблетките, които държеше, в една от чашите за кафе на масата и отиде до канапето.

Грамофонът внезапно оживя и се разнесоха звуците на бърз фокстрот. Ричард Еймъри остави списанието, което четеше, допи набързо кафето си, остави чашата на масата в средата на стаята и отиде при жена си.

— Повярвах ти и взех решение. Ще се махнем оттук.

Лучия изненадано го погледна.

— Ричард — каза тихо тя, — наистина ли си решил? Бихме ли могли да се махнем наистина? Но аз си помислих, че ти… какво ще кажеш за… откъде ще вземем пари?

— Винаги има начин човек да се сдобие с пари — каза мрачно Ричард.

В гласа на Лучия се долавяше тревога, когато тя попита:

— Какво значи това?

— Това значи — започна съпругът и, — че когато един мъж е загрижен за своята съпруга, той ще стори всичко. Всичко!

— Не съм поласкана от думите ти — отговори Лучия. — От тях разбирам, че ти все още не ми вярваш и все така мислиш, че трябва да купиш любовта ми с…

Тя спря, виждайки вратата на кабинета да се отворя и Едуард Рейнър да се връща в стаята. Той отиде до масата за кафе и взе една чаша, а Лучия се размърда на канапето и седна на крайчеца му. Ричард унило отиде до камината и се загледа в тъмната й паст.

В това време Барбара се опитваше да танцува сама фокстрот и погледна към братовчед си Ричард, сякаш чудейки се дали да не го покани на танц. Но очевидно се отказа, виждайки каменното му изражение и затова се обърна към Рейнър.

— Бихте ли желал да потанцувате, мистър Рейнър? — попита тя.

— С удоволствие, мис Еймъри — отговори секретарят. — Само минутка да занеса кафето на сър Клод.

Лучия внезапно стана от канапето.

— Мистър Рейнър — рече припряно тя — това не е кафето на сър Клод, взели сте не тази чаша, която трябва.

— Така ли? — попита Рейнър. — Много съжалявам.

Лучия взе друга чаша от масата и я подаде на Ричард, за да ги разменят.

— Ето — каза тя, докато му я връчваше, — това е кафето на сър Клод.

Тя загадъчно се усмихна на себе си, сложи на масата чашата, която Рейнър й даде и се върна на канапето.

Застанал с гръб към Лучия, секретарят извади от джоба си няколко таблетки и ги пусна в чашата, която държеше. Когато пое към вратата на кабинета, Барбара му препречи пътя.

— Хайде елате и танцувайте с мен, мистър Рейнър — умолително каза тя с най-завладяващата си усмивка. — Бих принудила Карели, само дето ми се струва, че той умира да потанцува с Лучия.

Докато Рейнър се колебаеше, без да може да се реши, до тях се приближи Ричард Еймъри.

— Предайте се, Рейнър — посъветва го той. — В края на краищата всички го правят. Хайде, дайте ми кафето, аз ще го занеса на баща си.

Рейнър неохотно се съгласи да му вземат чашата. Ричард тръгна нататък, спря се за миг, а после влезе направо в кабинета на сър Клод. Барбара и Едуард Рейнър, след като първо обърнаха плочата от другата страна, бавно затанцуваха валс. Доктор Карели ги наблюдава миг-два, усмихвайки се снизходително, а после се приближи до Лучия, която продължаваше да седи на канапето с крайно унил вид. Той се обърна към нея:

— Беше много мило от страна на мис Еймъри, че ми позволи да прекарам уикенда с вас — каза той.

Лучия вдигна поглед към него. Известно време остана безмълвна, после отвърна:

— Тя е прекрасен човек.

— А този дом е толкова очарователен — продължи Карели и мина зад канапето. — Трябва някой път да ме разведете из него. Местната архитектура от този период силно ме интересува.

Докато той говореше, Ричард Еймъри излезе от Кабинета. Без да обръща внимание на жена си и Карели, той отиде до кутията с лекарства в средата на стаята и се зае да я подрежда.

— Мис Еймъри може да ви разкаже повече за този дом от мен — каза Лучия на доктор Карели. — Твърде малко разбирам от тези неща.

След като първо се огледа, за да се увери, че Ричард Еймъри е зает с лекарствата, че Едуард Рейнър и Барбара Еймъри все още танцуват в далечния край на стаята и че Каролайн Еймъри е задрямала, Карели мина пред канапето и седна до Лучия. Той продума с тих напрегнат глас:

— Направихте ли онова, за което ви помолих?

Гласът й беше по-тих от неговия и тя почти шепнеше, когато заговори с отчаяние:

— Нямате ли милост?

— Направихте ли онова, за което ви помолих? — попита още по-настойчиво Карели.

— Аз… аз… — заеквайки започна Лучия, но после се изправи, обърна се рязко и бързо отиде до вратата, която водеше към преддверието. Тя завъртя дръжката, но установи, че вратата не може да се отвори.

— Нещо не е наред с тази врата! — извика тя, обръщайки се с лице към другите. — Не мога да я отворя.

— Какво има? — попита Барбара, продължавайки да танцува с Рейнър.

— Не мога да отворя тази врата — повтори тя.

Барбара и Рейнър спряха да танцуват и отидат при Лучия. Ричард Еймъри се отправи към грамофона, за да го изключи, преди да се присъедини към тях. Всеки от тях се опита да отвори безуспешно вратата под погледа на мис Еймъри, която беше събудила, но продължаваше да седи. Доктор Карели остана прав до библиотечния шкаф.

Сър Клод се подаде от кабинета си с чаша кафе в ръка, без никой да го види. Той остана там миг-два, за да погледа групичката хора, струпали се пред вратата на преддверието.

— Колко необичайно! — възкликна Рейнър изоставяйки опитите си да отвори вратата и обръщайки се към останалите. — Изглежда бравата някак е заяла.

Гласът на сър Клод се разнесе из стаята, стресвайки всички:

— О, не, не е заяла. Заключена е. Заключена е отвън.

Сестра му се изправи и отиде при него. Отвори уста, за да каже нещо, но той я изпревари.

— Аз наредих да я заключат, Каролайн — рече й той.

Приковал погледите на всички, сър Клод отиде до масата за кафе, взе бучка захар от захарницата и я пусна в чашата си.

— Искам да ви кажа нещо — обяви той на останалите. — Ричард, ще бъдеш ли така добър да позвъниш за Тредуел?

Синът му го погледна, сякаш се канеше да каже нещо, ала след кратка пауза отиде до камината и натисна звънеца в стената зад нея.

— Предлагам ви да седнете — продължи сър Клод и посочи към столовете.

Вдигнал вежди, доктор Карели прекоси стаята и седна на ниското столче. Едуард Рейнър и Лучия Еймъри също си намериха места, докато Ричард Еймъри, който изглеждаше озадачен, избра да остане прав пред камината. Каролайн Еймъри и племенницата й Барбара заеха канапето. След като всички седнаха, сър Клод премести креслото така, че да може безпрепятствено да ги наблюдава, после и той седна.

Вратата отляво се отвори и влезе Тредуел.

— Позвънихте ли, сър Клод?

— Да, Тредуел. Обади ли се на телефонния номер, който ти дадох?

— Да, сър.

— Задоволителен ли беше отговорът?

— Напълно, сър.

— И на гарата е отишла кола?

— Да, сър. Една кола е отишла да посрещне влака.

— Много добре, Тредуел — каза сър Клод. — Можеш вече да ни заключиш.

— Да, сър — отвърна Тредуел и се оттегли. Когато икономът затвори вратата зад себе си, се чу как в ключалката се превъртя ключ.

— Клод! — възкликна мис Еймъри — Какво, за Бога, си мисли, че прави Тредуел…?

— Тредуел действа по мое нареждане, Каролайн — остро я прекъсна сър Клод.

Ричард Еймъри се обърна към баща си:

— Може ли да попитаме какво значи всичко това? — студено се осведоми той.

— На път съм да ви обясня — отговори сър Клод. — Моля всички да ме изслушате спокойно. Като начало, както вече разбрахте, тези две врати — той посочи двете врати на библиотеката — са заключени отвън. От моя кабинет не може да се излезе навън, освен през тази стая. Стъклените врати на библиотеката също са заключени.

Той се обърна в креслото си към Карели, на когото някак между другото обясни:

— Всъщност са заключени от едно лично мое хитроумно изобретение, за което семейство ми знае, но с което не може да си служи.

После сър Клод отново се обърна към всички продължи:

— Това място е капан за мишки — той поглед на часовника си. — Сега е девет без десет. Малко след девет ще пристигне и мишеловът.

— Мишеловът? — лицето на Ричард Еймъри, изразяваше пълно недоумение. — Какъв мишелов!

— Детектив — обясни сухо известният учен и отпи от кафето си.