Агата Кристи
Черно кафе (13)

Глава XIII

След като изпроводи мис Еймъри до вратата, Поаро насочи вниманието си към Едуард Рейнър.

— А сега, мосю Рейнър — каза той и даде знак на секретаря да седне. — Нека чуя какво имате да ми кажете.

Рейнър седна и втренчено погледна Поаро.

— Мистър Еймъри току-що ми каза за сър Клод. Искам да кажа, за причината на смъртта. Това е извънредно необичайно, мосю.

— И вие сте шокиран? — попита Поаро.

— Разбира се. Никога не бих заподозрял нещо подобно.

Поаро отиде до Рейнър и му подаде ключа, който беше намерил, като гледаше изпитателно секретаря.

— Виждали ли сте този ключ, мосю Рейнър? — попита той.

Рейнър взе ключа и го повъртя в ръка с озадачен вид.

— Много прилича на ключа от сейфа на сър Клод — забеляза той. — Но аз научих от мистър Еймъри, че ключът на сър Клод си е на връзката — там, където обикновено стои. — И той върна ключа на Поаро.

— Да, това е ключ за сейфа на сър Клод в кабинета, но е дубликат — рече му Поаро и добави бавно и натъртено. — Дубликат, намерен на земята под стола, на който сте седели снощи.

Рейнър погледна детектива решително.

— Ако мислете, че аз съм го изтървал, то грешите — заяви той.

Поаро го загледа проницателно за момент, после кимна с глава, сякаш остана удовлетворен.

— Вярвам ви — каза той, отиде бързо до канапето и седна, като потри ръце.

— Сега да се заловим за работа, мосю Рейнър. Вие сте довереният секретар на сър Клод, нали?

— Точно така.

— Значи знаете доста за работата му?

— Да, имам известен опит с научни изследвания и понякога му помагах при експериментите.

— Знаете ли нещо — попита Поаро, — което би могло да хвърли светлина върху тази трагична случка?

Рейнър извади от джоба си писмо.

— Само това — отговори той, отиде до Поаро и му подаде писмото. — Една от задачите ми беше да отварям и сортирам цялата кореспонденция на сър Клод. Това дойде преди два дни.

Поаро взе писмото и прочете на глас:

— „Вие държите змия в пазвата си!“ В пазвата си? — попита той и се обърна към Хейстингс, преди да продължи. — „Пазете се от Зелма Гьотц и нейните наследници! Тайната ви е известна. Бъдете нащрек!“ Подписано е с „Наблюдател“. Хм, много оригинално и интересно. Хейстингс, на вас това ще ви хареса — забеляза Поаро и подаде писмото на приятеля си.

— Онова, което бих искал да зная — рече Едуард Рейнър, — е следното — коя е Зелма Гьотц?

Облягайки се назад и събирайки върховете на пръстите си, Поаро каза:

— Мисля, че мога да задоволя вашето любопитство, мосю. Зелма Гьотц беше една от най-успешните международни шпионки, които познавам. Освен това беше и много красива жена. Работеше за Италия, за Франция, за Германия и накрая, мисля, и за Русия. Да, изключителна жена беше тази Зелма Гьотц!

Рейнър отстъпи крачка назад и язвително попита:

— Беше?

— Да, мъртва е — осведоми го Поаро. — Умря в Генуа миналия ноември. — Той взе писмото от Хейстингс, който клатеше глава над него с озадачено изражение.

— Значи това писмо е може би просто измислица — извика Рейнър.

— Чудя се — промърмори Поаро. — „Зелма Гьотц и нейните наследници“, значи. Зелма Гьотц остави една дъщеря, мосю Рейнър, много красиво момиче. След смъртта на майка си то изчезна безследно. — Той пъхна писмото в джоба си.

— Дали е възможно… — започна Рейнър и спря.

— Да? Какво щяхте да кажете, мосю? — подкани го Поаро.

Рейнър отиде до детектива и заговори пламенно:

— Мисис Еймъри има италианска прислужница. Доведе я със себе си от Италия, много красиво момиче. Казва се Витория Муцио. Дали не е възможно тя да е дъщерята на Зелма Гьотц?

— О, това е идея! — Поаро изглеждаше впечатлен.

— Сега ще ви я пратя — предложи Рейнър и се обърна да си върви.

Поаро се изправи.

— Не, не, почакайте за миг. Преди всичко не бива да я плашим. Нека първо поговоря с мадам Еймъри. Тя ще е в състояние да ми каже повече за това момиче.

— Може би сте прав — съгласи се Рейнър. — Веднага ще кажа на мисис Еймъри.

Секретарят излезе решително от стаята, а Хейстингс отиде при Поаро силно възбуден.

— Това е то, Поаро! Карели и италианската прислужница са в таен заговор и работят за чуждо правителство. Не сте ли съгласен?

Потънал в мисли, Поаро не обърна никакво внимание на своя колега.

— Поаро? Не мислите ли така? Казах, че навярно Карели и италианската прислужница работят съвместно.

— А, да, това, което казвате, е типично във ваш стил, приятелю.

Хейстингс изглеждаше обиден.

— Добре, тогава вие какво мислите? — попита той Поаро с наскърбен тон.

— Има няколко въпроса, на които трябва да намерим отговорите, скъпи ми Хейстингс. Защо е била открадната диамантената огърлица на мадам Еймъри преди два месеца? И защо тогава тя е отказала да уведоми полицията? Защо…

Той спря, защото в стаята влезе Лучия, стиснала в ръце чантичката си.

— Разбрах, че сте искали да ме видите, мосю Поаро. Вярно ли е? — попита тя.

— Да, мадам, искам просто да ви задам няколко въпроса. — Той й посочи стола до масата. — Няма ли да седнете?

Лучия отиде до стола и седна, а Поаро се обърна към Хейстингс:

— Както се вижда от този прозорец, приятелю, градината навън е прекрасна — забеляза Поаро, а Хейстингс под ръка и бавно го поведе към стъклената врата. Хейстингс определено нямаше желание да излиза, но настойчивата покана на приятеля му, макар и кротка, беше категорична.

— Да, приятелю, порадвайте се на красивата природа. Никога не пропускайте подобна възможност!

Макар и неохотно, Хейстингс се остави да бъде избутан навън. И тъй като денят беше слънчев и топъл, той реши да се възползва от създалото се положение и да разгледа градината на Еймърови. Шляейки се из ливадата, той се насочи към един жив плет, от другата страна, на който симетрично оформената градина изглеждаше толкова примамлива. Докато се разхождаше покрай плета, Хейстингс дочу наблизо нечии гласове, които, след като се приближи, установи, че са на Барбара Еймъри и на доктор Греъм. Те изглежда бяха увлечени в разговор tete a tete^[1], седнали на една пейка от другата страна на плета. С надеждата, че може да чуе нещо свързано със смъртта на сър Клод или изчезването на формулата, от което Поаро би се възползвал, Хейстингс се спря да подслуша.

— … стана съвсем ясно неговото мнение, че младата му красива братовчедка може да намери нещо по-добро от някакъв селски доктор. Може би затова той не проявява никакъв ентусиазъм да се виждаме — казваше в това време Кенет Греъм.

— О, зная, че понякога Ричард е доста задръстен и се държи като че ли е два пъти по-стар — чу се в отговор гласът на Барбара. — Но не мисля, че трябва да позволяваш това да ти влияе, Кени. Аз изобщо не му обръщам внимание.

— Е, аз също — рече доктор Греъм. — Но, Барбара, помолих те да се срещнем тук навън, защото исках да говоря насаме с теб, за да не ни види някой. Първо трябва да ти кажа, че чичо ти, вън всякакво съмнение, е бил отровен снощи.

— Така ли? — рече отегчено Барбара.

— Ти май никак не си изненадана от това.

— О, като че ли съм изненадана. В края на краищата, не се случва всеки ден близките ти да бъдат отравяни, нали? Но трябва да призная, че не съм особено разстроена от смъртта му. Дори мисля, че съм доволна.

— Барбара!

— Не се прави на изненадан, че го чуваш, Кени. Чувал си ме и преди да се оплаквам от онзи стиснат, стар, хайде да не казвам какъв още… На него не му пукаше за нито един от нас, интересуваше се само от скапаните си експерименти. Държеше се гадно с Ричард, а и към Лучия не беше кой знае по-гостоприемен, когато братовчед ми я доведе от Италия, след като се бяха оженили. А Лучия е толкова сладка и е точно за Ричард.

— Барбара, скъпа, трябва да те питам нещо. Обещавам, че няма да кажа никому каквото ще ми отговориш и даже, ако е нужно, ще те закрилям. Но, кажи ми, знаеш ли нещо — каквото и да е — за смъртта на чичо си? Имаш ли някаква причина да смяташ, например, че Ричард толкова го е закъсал финансово, че би убил баща си, за да сложи ръка на онова, което накрая би било негов дял?

— Не искам този разговор да продължава, Кени. Мислех, че ме викаш тук, за да ми шепнеш сладки безсмислици, а не да обвиняваш братовчед ми в убийство.

— Скъпа, не обвинявам Ричард в нищо. Но трябва да признаеш, че има нещо нередно. Ричард не иска полицията да разследва смъртта на чичо ти. Той сякаш се бои от онова, което би излязло на бял свят. Няма обаче начин да попречи на полицията да разследва случая, разбира се, но заяви съвсем ясно, че ми е страшно сърдит, задето съм възбудил официално разследване. Само че, в края на краищата, аз просто направих онова, което е мой лекарски дълг. Как бих могъл да издам смъртен акт, в който да пиша, че сър Клод е умрял от сърдечен удар? За Бога, че сърцето му си беше съвсем добре, когато преди няколко седмици минах да му направя контролния преглед.

— Не искам да слушам повече, Кени. Прибирам се вътре. Нали знаеш пътя? Ще се видим друг път.

— Барбара, аз просто… — ала тя вече си беше отишла и доктор Греъм изпусна тежка въздишка, подобна на стон.

В този момент Хейстингс реши, че ще е най-разумно бързо да се върне там, откъдето беше дошъл, за да не го забележи някой от тях двамата.