Агата Кристи
Черно кафе (15)

Глава XV

Петнадесет минути по-късно инспектор Джап и младият полицай Джонсън приключиха първоначалния оглед на библиотеката. Джап беше открит и сърдечен мъж на средна възраст, с набито тяло и червендалесто лице. Той, заедно с Поаро и Хейстингс, който се беше върнал от заточението в градината, започнаха да си припомнят случки от миналото.

— Да — обърна се Джап към полицая, — с мистър Поаро се знаем от много отдавна. Често съм ти говорил за него. За пръв път работихме заедно, когато той още беше служител на белгийската полиция. „Фалшификацията на Абъркромби“, нали, Поаро? Хванахме го в Брюксел. Ех, славно време беше! А помните ли Алтара Барона? Голям мошеник, наистина! Измъкна се от лапите на повечето полицейски служби в Европа. Но ние го спипахме в Антверпен, благодарение на мистър Поаро.

Джап се обърна към Поаро:

— А после се срещнахме отново тук, в тази страна, нали, Поаро? — възкликна той. — Вие вече се бяхте пенсионирали, разбира се. Разкрихте аферата в Стайлс, помните ли? Последния път, когато пак работихме заедно, беше преди две години, нали? Случаят с италианския аристократ в Лондон. Да, наистина се радвам, че отново се срещнахме, Поаро! Щях да падна, когато влязох тук преди няколко минути и видях забавната ви стара муцуна!

— Муцуна? — попита недоумяващо Поаро. За него английският жаргон така и си оставаше обвит в мистерия.

— Имам предвид лицето ви, стари друже — поясни Джап и се ухили. — Е, какво, ще поработим ли отново заедно?

Поаро се усмихна.

— Добри ми Джап, нали знаете моята малка слабост!

— Ах, вие, потаен стар мошеник! — забеляза Джап и тупна Поаро по рамото. — Слушайте, тази мисис Еймъри, дето говорехте с нея, когато влязох тя била голяма красавица! Жената на Ричард Еймъри, нали? Обзалагам се, че здравата сте се забавлявали, старо куче такова!

Инспекторът грубо се разсмя и седна на един стол до масата.

— Както и да е — продължи той, — това е един от онези случаи, дето са тъкмо за вас! Истинско удоволствие за нестандартния ви мозък! Аз пък мразя да разследвам случаи с отравяне! Няма за какво да се захванеш. Трябва да изследваш какво са яли, пили, кой го е поднесъл, изобщо кой го е докоснал с пръст. Признавам, че доктор Греъм е съвсем наясно с картинката. Той казва, че приспивателното трябва да е било поставено в кафето. Според него такава голяма доза би трябвало да има почти незабавен ефект. Разбира се, ще знаем със сигурност, когато получим доклада от анализа, но и сега разполагаме с достатъчно материал.

Джап скочи на крака.

— Е, свърших с тази стая — обяви той. — Сега предполагам, че е по-добре да си поприказваме с мистър Ричард Еймъри, а сетне ще видя и този доктор Карели. Струва ми се, че той е нашият човек! Но да не подхождаме предубедено, винаги съм го казвал, да не подхождаме предубедено! — той отиде до вратата. — Идвате ли, Поаро?

— Но разбира се, че идвам — рече Поаро и отиде при него.

— Капитан Хейстингс също, без съмнение — изсмя се Джап. — Залепнал е за вас като сянка, нали, Поаро?

Поаро погледна многозначително своя приятел.

— Може би Хейстингс би предпочел да остане тук? — забеляза той.

Подсетен по такъв явен начин, Хейстингс отговори:

— Да, да, май ще остана тук.

— Е, както ви харесва — Джап звучеше изненадано.

После той и Поаро излязоха, следвани от младия полицай, а миг по-късно през стъклената врата в стаята влезе Барбара Еймъри, която се връщаше от градината. Тя беше облечена в розова блуза и ярки три-четвърти панталонки.

— А, ето къде сте били, котенцето ми! Какъв беше тоя облак, дето ни връхлетя, питам аз? — обърна се тя към Хейстингс, докато прекосяваше стаята и сядаше на канапето. — Полицията ли?

— Да — отговори й Хейстингс. Той седна до нея на канапето. — Инспектор Джап от Скотланд Ярд. Отиде да поговори с вашия братовчед, да му зададе един-два въпроса.

— Как мислите, дали ще иска да разпитва и мен?

— Не ми се вярва. Но дори и да иска — успокои я Хейстингс, — няма за какво да се тревожите.

— О, аз не се тревожа — заяви Барбара. — Всъщност смятам, че би било страхотно! Но съм силно изкушена да поукрася едно-друго, просто заради сензацията. Обожавам сензациите, а вие?

Хейстингс изглеждаше озадачен.

— Аз… аз всъщност не зная. Не, мисля, че не обожавам сензациите.

Барбара Еймъри дяволито го погледна.

— Знаете ли, че ме заинтригувахте? — заяви тя. — Къде сте живели досега?

— Ами бил съм няколко години в Южна Америка.

— Така си и знаех! — възкликна Барбара. Тя засени очите си с ръка. — Сред дивата природа. Ето защо сте така възхитително старомоден.

Сега Хейстингс изглеждаше обиден.

— Съжалявам — рече сковано той.

— О, но на мен страшно ми харесва — побърза да го успокои Барбара. — Аз мисля, че сте котенце, същинско котенце.

— Какво искате да кажете с това „старомоден“?

— Ами — продължи Барбара — сигурно вярвате във всичките онези отживелици като благоприличие например и никога не лъжете, освен ако нямате основателна причина и все гледате на живота откъм добрата му страна.

— Точно така — съгласи се Хейстингс леко изненадан. — А вие?

— Аз? Ами аз, ето сега например, трябва ли да поддържам измислицата, че смъртта на сър Клод е една тъжна случка?

— А не е ли? — Хейстингс звучеше шокиран.

— Скъпи мой! — възкликна Барбара. Тя стана и приседна на ръба на масичката за кафе. — Що се отнася до мен, това е най-чудесното нещо, което някога ми се е случвало. Вие просто не знаете каква стара скръндза беше той! Не знаете как потискаше всички ни! — Тя млъкна, обзета от силно вълнение.

Хейстингс объркано започна:

— Аз… аз… бих искал да не… — но беше прекъснат от Барбара.

— Не обичате откровеността — рече тя. — Точно такъв очаквах, че сте. Предпочитате да съм облечена в черно, вместо това, което нося сега и да мълвя с приглушен глас: „Бедният чичо Клод! Той беше толкова добър към нас!“

— Наистина! — възкликна Хейстингс.

— О, няма нужда да се преструвате — продължи Барбара. — Знам, че щяхте да се окажете именно такъв, ако ви бях опознала. Но това, което мисля аз, е, че животът не е толкова дълъг, за да се лъжем и да се преструваме. Чичо Клод изобщо не беше добър с близките си. Сигурна съм, че всеки от нас е доволен от смъртта му. Наистина, дълбоко в сърцето си. Така е дори и с леля Каролайн. Бедната, тя го търпя по-дълго от всички ни.

Изведнъж Барбара се успокои. Когато отново проговори, гласът й звучеше по-спокойно:

— Знаете ли какво си мисля? Научно погледнато, чичо Клод може да е бил отровен от леля Каролайн. Този сърдечен удар снощи беше доста странен. Всъщност аз въобще не вярвам, че е било сърдечен удар. Нека просто предположим, че потискайки чувствата си през всичките тези години, леля Каролайн е развила някой сложен комплекс…

— Предполагам, че теоретически това е възможно… — предпазливо промърмори Хейстингс.

— Все пак се чудя кой отмъкна формулата — продължи Барбара. — Всички казват, че е италианецът, но лично аз подозирам Тредуел.

— Икономът? Мили Боже! Защо?

— Защото той никога не минава покрай кабинета!

Хейстингс изглеждаше озадачен:

— Но тогава…

— Аз съм доста консервативна в някои отношения — забеляза Барбара. — Научена съм да подозирам най-малко вероятния човек, който винаги се оказва убиецът в добрите криминални загадки. А Тредуел със сигурност е най-малко вероятният извършител.

— Може би освен вас — предположи през смях Хейстингс.

— О, аз! — Барбара неопределено се усмихна, после стана и се отдалечи от него. — Колко странно… — промърмори на себе си тя.

— Кое е странно? — попита Хейстингс и скочи на крака.

— Нещо, което току-що се сетих. Хайде да отидем в градината. Мразя да стоя тук — тя тръгна към стъклената врата.

— Боя се, че аз трябва да остана — каза й Хейстингс.

— Защо?

— Не бива да напускам тази стая.

— Знаете ли — отбеляза Барбара, — вие имате комплекс към нея. Помните ли снощи? Ние всички бяхме тук, напълно сразени от изчезването на формулата, а вие влязохте и свалихте градуса на напрежението, като най-спокойно отбелязахте: „Каква приятна стая, мистър Еймъри!“ Беше много смешно, когато влязохте. Вие и това малко необикновено човече, високо не повече от метър и петдесет, ала с чувство за огромно собствено достойнство. И вие, бяхте… о, толкова любезен…

— Признавам, че на пръв поглед Поаро изглежда доста чудато — съгласи се Хейстингс. — А и има множество малки недостатъци. Например страда от мания за ред във всичко. За него е истинско мъчение, ако види, че нещо стои накриво, че някъде има малко прах, или открие и най-лек недостатък в облеклото на някого.

— Вие така прекрасно си контрастирате — рече Барбара и се засмя.

— И знаете ли, има си лично негови методи на разследване — продължи Хейстингс. — Неговите идоли са редът и методичността. Силно презира веществените улики — например отпечатъци от стъпки или пепел от цигара, нали разбирате какво искам да кажа. Всъщност той твърди, че тези неща сами по себе си не биха могли да помогнат на един детектив да разреши дадена загадка. Казва, че истинската работа става тук вътре — и се тупва по тази негова яйцевидна глава, после с голямо задоволство отбелязва: „Малките сиви мозъчни клетки… не забравяйте малките сиви мозъчни клетки, mon ami.“

— О, аз мисля, че е сладур — заяви Барбара. — Но не колкото вас с вашето „Каква приятна стая!“

— Но тя наистина е приятна! — настоя Хейстингс, вече доста раздразнено.

— Аз лично не съм съгласна с вас — каза Барбара. Тя го хвана за ръката и почна да го тегли към стъклените врати. — Както и да е, нагледахте й се вече. Хайде с мен!

— Вие не разбирате — рече Хейстингс, като издърпа ръката си. — Обещах на Поаро.

Барбара бавно каза:

— Обещали сте на мосю Поаро да не излизате от тази стая? Но защо?

— Не мога да ви кажа.

— О! — Барбара помълча миг-два и изведнъж смени тона. Тя мина зад Хейстингс и започна да декламира с драматичен патос: — „На горящата палуба момчето стоеше…“

— Моля?

— „Откъдето всички избягаха вече“. Така ли е, котенце?

— Просто не мога да ви разбера — ядосано заяви Хейстингс.

— Защо трябва да ме разбирате? О, ама вие наистина сте сладур — рече Барбара и плъзна ръка в неговата. — Хайде, оставете се да ви съблазня. Да знаете, че според мен сте цяла прелест!

— Вие ме занасяте!

— Ни най-малко — настоя Барбара. — Луда съм по вас! Вие сте, без съмнение, „довоенно“ качество.

Тя отново го затегли към стъклените врати и този път Хейстингс се остави да бъде отведен.

— Вие сте наистина необикновена — каза той. — Съвсем различна сте от всички жени, които съм срещал някога.

— Радвам се да го чуя. Това е много добър знак — каза Барбара, докато стояха един срещу друг в рамката на отворената врата.

— Добър знак?

— Да, може да възбуди трепетни очаквания у всяко момиче.

Хейстингс се изчерви и Барбара безгрижно се разсмя, като го помъкна към градината.