Агата Кристи
Черно кафе (5)

Глава V

Думите на сър Клод бяха посрещнати с изумление, Лучия нададе глух вик, а съпругът й втренчено я погледна. Мис Еймъри изписка, а Барбара възкликна „Мили Боже!“. Едуард Рейнър се включи с безсмисленото си „Ама че работа, сър Клод!“, единствено доктор Карели остана спокоен.

Сър Клод се отпусна в креслото си, стиснал в дясната си ръка чашата за кафе, а в лявата — чинийката.

— Май постигнах предвидения ефект — забеляза той със задоволство. После допи кафето си и се намръщи, а след това постави чашата върху чинийката и ги сложи на масата.

— Тази вечер кафето е необичайно горчиво — оплака се той.

При тази несправедлива забележка на лицето на сестра му се изписа леко раздразнение, защото тя я прие като критика, насочена директно срещу нейното домакинство. Точно се накани да каже нещо, когато Ричард Еймъри се обади:

— Какъв детектив? — попита той баща си.

— Казва се Еркюл Поаро — отвърна сър Клод — и е белгиец.

— Но защо? — настоя Ричард. — Защо си го извикал?

— Въпрос, който ни води право към целта — отвърна баща му с неприятно ледена усмивка. — Сега стигаме до същността. Както повечето от вас знаят, от известно време се занимавам с ядрени изследвания. Открих нов експлозив. Той е с такава мощ, че всичко постигнато до момента в тази насока е направо детска играчка в сравнение с него. Голяма част от това вие вече знаете…

Карели бързо скочи на крака.

— Аз не знаех — възкликна нетърпеливо той. — Силно съм заинтригуван да науча повече.

— Наистина ли, доктор Карели? — сър Клод вложи в тази тривиална безсмислена фраза особена многозначителна нотка и Карели, леко смутен седна обратно на мястото си.

— Та както казвах — продължи сър Клод, мощността на „Еймърит“, както го наричам аз, такава, че там, където с друг експлозив са били убивани хиляда, сега ще можем да убием стотици хиляди.

— Колко ужасно! — възкликна Лучия и потръгна.

— Скъпа моя Лучия — рече свекърът й и лек се усмихна, — истината никога не е ужасна, а само интересна.

— Но защо — започна Ричард — ни казва всичко това?

— Защото имам основания да смятам, че от известно време насам член на този дом се опитва да открадне формулата на „Еймърит“. Бях помолиш мосю Поаро да дойде утре у нас за уикенда, така че когато в понеделник тръгне обратно за Лондон, да вземе формулата със себе си и лично да я предаде на едно длъжностно лице в Министерството на отбраната.

— Но, Клод, това е абсурдно и несъмнено крайно обидно за всички ни — възпротиви се Каролайн Еймъри. — Не е възможно сериозно да подозираш…

— Още не съм свършил, Каролайн — прекъсна и брат й. — И те уверявам, че в това, което казвам няма нищо абсурдно. Повтарям, бях поканил Еркюл Поаро да дойде утре, но се наложи да промени плановете си и да помоля мосю Поаро да напусне възможно най-бързо Лондон и да пристигне тук още тази вечер. Предприех тази стъпка, защото…

Сър Клод спря. Когато се обади отново, той вече говореше бавно, като нарочно натъртваше на вейка дума.

— Защото — повтори той, докато погледът му бързо обходи всички събрали се — формулата, която беше написана на обикновена хартия за писма и поставена в продълговат плик, днес, малко преди вечеря, беше открадната от сейфа в моя кабинет. Открадната от някого в тази стая!

Изявлението на видния учен бе посрещнато от ужасените възклицания на присъстващите. Всички заговориха един през друг:

— Открадната формула? — започна Каролайн Еймъри.

— Какво? От сейфа? Невъзможно! — извика Едуард Рейнър.

Доктор Карели остана извън всеобщия брътвеж, той просто седеше със замислено изражение на лицето. Другите обаче млъкнаха едва когато сър Клод повиши глас и продължи:

— Свикнал съм да бъда прецизен по отношение на фактите — увери той слушателите си. — Точно в седем и двадесет сложих формулата в сейфа. Когато излязох от кабинета, в него влезе Рейнър.

Изчервявайки се от смущение или от гняв, секретарят започна:

— Сър Клод, наистина, аз възразявам…

Сър Клод вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Рейнър остана в кабинета — продължи той — и все още работеше там, когато доктор Карели се появи на вратата. След като го поздрави, Рейнър остави Карели сам в кабинета, докато той отиде да информира Лучия…

— Възразявам… аз… — започна Карели, но Клод отново вдигна ръка, за да го накара да замълчи и продължи разказа си:

— Рейнър обаче — каза той — не стигна по-далеч от вратата на тази стая, където срещна сестра ми Каролайн с Барбара. Те тримата останаха тук и доктор Карели отиде при тях. Каролайн и Барбара са единствените от тук присъстващите, които не са влизали в кабинета.

Барбара хвърли бърз поглед към леля си и после се обърна към сър Клод:

— Боя се, че информацията ти относно нашите действия не е съвсем точна, чичо Клод — рече тя. — Аз не мога да бъда изключена от списъка на заподозрените. Помниш ли, лельо Каролайн? Ти ме изпрати в кабинета да потърся някаква кука за плетене, която каза, че си забутала някъде. Чудеше се дали не е там.

Подминавайки прекъсването на племенницата си, ученият продължи:

— После дойде Ричард. Той влезе в кабинета самичък и остана там няколко минути.

— Боже мой! — възкликна Ричард. — Ама наистина, татко, ти не може да вярваш, че бих откраднал някаква си формула, нали?

Гледайки прямо сина си, сър Клод многозначително отвърна:

— Това късче хартия струва доста пари.

— Разбирам — втренчено го погледна синът му. — А съм в дългове. За това говориш, нали?

Сър Клод не отговори. Сериозният му поглед обходи останалите и той продължи:

— Както вече казах, Ричард остана в кабинета няколко минути. Той отново се появи в тази стая, точно в мига, в който и Лучия влезе вътре. Когато няколко минути по-късно беше съобщено, че вечерята е готова, Лучия вече не беше сред нас. Намерих и да стои в кабинета до сейфа.

— Татко! — извика Ричард. Той отиде до жена и сложи ръка върху раменете й, сякаш за да я защити.

— Повтарям, стоеше до сейфа — настоя сър Клод. — Тя изглеждаше силно развълнувана и когато я попитах какво има, тя ми отвърна, че се чувствала зле. Аз предположих, че чаша вино би й се отразило добре. Тя обаче ме увери, че вече била съвсем наред и след това ме остави, за да отиде при другите. Вместо незабавно да последвам Лучия в трапезарията, аз се позабавих в кабинета. Не знам нищо, но инстинктът ми ме подтикна да погледна в сейфа. Пликът с формулата беше изчезнал.

Настъпи пауза. Никой не каза нито дума. Изведнъж всички осъзнаха огромната сериозност на ситуацията. После Ричард попита:

— Как си събрал тази информация за нашите действия, татко?

— Разбира се, с размисъл — отговори сър Клод, — наблюдения и умозаключения. Посредством видяното от очите и чрез онова, което научих, след като разпитах Тредуел.

— Забелязах, че не включи Тредуел или някого от слугите сред заподозрените, Клод — язвително забеляза Каролайн Еймъри. — Само твоите домашни.

— Моите домашни… и нашият гост — поправи я брат й. — Това е така, Каролайн, защото, за моя радост, аз установих, че нито Тредуел, нито някой друг от прислугата е бил в кабинета в отрязъка време от поставянето на формулата в сейфа до отварянето му наново, когато открих, че е изчезнала.

Той изгледа всички поред, преди да добави:

— Надявам се, че ситуацията ви е ясна. Формулата трябва все още да е в онзи, който я е взел. Когато след вечеря се върнахме тук, трапезарията беше основно претърсена. Тредуел щеше да ме осведоми, ако беше намерил листа скрит някъде там. А и както вече разбрахте, аз се погрижих никой да не може да излезе от тази стая.

За миг настъпи напрегнато мълчание, което беше прекъснато едва когато доктор Карели любезно попита:

— Тогава значи вие, сър Клод, предлагате всички да бъдем претърсени?

— Не съм предложил подобно нещо — отвърна сър Клод, консултирайки се с часовника си. — Сега е девет без две минути. Еркюл Поаро вече трябва да е пристигнал в Маркет Клийв, където го посрещат в момента на гарата. На Тредуел му е наредено точно в девет часа да изгаси осветлението от главния шалтер в мазето. Само за една минута, една-единствена минута всички тук в тази стая ще останем в пълен мрак. Когато лампите светнат отново, нищо вече няма да зависи от мен. Еркюл Поаро скоро ще дойде и той ще поеме случая. Ала ако под прикритието на тъмнината формулата бъде оставена тук — и сър Клод тупна с ръка по масата, — тогава ще осведомя мосю Поаро, че съм сгрешил и че няма да имам нужда от неговите услуги.

— Това е едно възмутително предложение — заяви гневно Ричард. Той огледа останалите. — Предлагам всички да бъдем претърсени. Това е моето желание.

— И моето, разбира се — побърза да заяви Едуард Рейнър.

Ричард Еймъри погледна твърдо доктор Карели. Италианецът се усмихна и сви рамене.

— Също и моето.

Погледът на Ричард бързо се премести към леля му.

— Много добре, щом трябва, значи трябва — измърмори мис Еймъри.

— Лучия? — попита Ричард, обръщайки се към съпругата си.

— Не, не, Ричард — задъхано произнесе Лучия. — Планът на баща ти е най-добър.

Ричард я изгледа мълчаливо за миг.

— Е, Ричард? — запита сър Клод.

Отговорът му беше предшестван първо от една тежка въздишка и след това:

— Много добре, приемам — той погледна към братовчедка си Барбара, която направи знак на съгласие.

Сър Клод се облегна уморено на стола и заговори бавно, като провлачваше думите:

— Все още усещам вкуса на това кафе в устата си — рече той и се прозя.

Часовникът върху полицата над камината започна да бие и настъпи пълна тишина, защото всички се заслушаха в ударите му. Сър Клод се обърна бавно в креслото и погледна сина си Ричард. При последния, деветия удар, светлините внезапно угаснаха и стаята потъна в мрак.

Чуха се няколко въздишки и нечие женско сподавено възклицание. Изведнъж гласът на мис Еймъри екна звънко:

— Пет пари не давам за всичко това!

— Тихо, лельо Каролайн — нареди й Барбара. — Опитвам се да слушам.

За няколко секунди настана пълна тишина, последвана от нечие тежко дишане и после от шумолене на хартия. После отново се възцари тишина, след което издрънча някакъв метален предмет, чу се шум от раздирането на нещо и силен трясък, който вероятно беше от преобръщането на стол.

Внезапно Лучия изпищя:

— Сър Клод! Сър Клод! Не мога повече! Искам светлина! Моля ви, нека някой запали лампите!

Стаята остана потънала в мрак. После някой си пое шумно дъх и изведнъж на вратата, водеща към преддверието, силно се потропа. Лучия отново изпищя. Внезапно като в отговор на нейния вик лампите отново светнаха.

Ричард сега стоеше до вратата и явно му беше трудно да реши дали да се опита да я отвори или не. Едуард Рейнър пък бе прав до прекатурения си стол, а Лучия се беше облегнала назад, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Сър Клод седеше напълно неподвижно в креслото си със затворени очи. Изведнъж секретарят посочи към масата, която се намираше до неговия работодател.

— Погледнете! — възкликна той. — Формулата!

На масата до сър Клод лежеше дълъг плик, който изглеждаше точно така, както той го беше описал по-рано.

— Слава Богу! — извика Лучия. — Слава Богу!

На вратата отново се почука и този път тя бавно се отвори. Това прикова вниманието на всички, защото Тредуел въведе в стаята някакъв непознат и сетне се оттегли.

Всички погледнаха непознатия. Това, което видяха, беше едно човече с екстравагантен външен вид, на ръст едва ли по-високо от метър и шестдесет и пет, но което се държеше с подобаващо достойнство. Главата му, с форма точно като на яйце, беше леко наклонена встрани като на териер по време на лов. Мустаците му бяха гъсти и оформени като на военен. Той беше облечен много елегантно.

— Еркюл Поаро на вашите услуги! — каза непознатият и се поклони.

Ричард Еймъри протегна ръка.

— Мосю Поаро — рече той, докато се здрависаха.

— Сър Клод? — попита Поаро. — Ах, не, вие сте доста по-млад, разбира се. Навярно сте синът?

Той мина покрай Ричард и отиде в средата на стаята. Зад него незабелязано беше влязъл друг мъж — висок, на средна възраст и във военна униформа. Когато той застана до Поаро, детективът го представи:

— Моят колега — капитан Хейстингс.

— Каква приятна стая — забеляза Хейстингс, докато се ръкуваше с Ричард Еймъри.

Синът отново се обърна към Поаро:

— Съжалявам, мосю Поаро — каза той, — но се боя, че е станало недоразумение и напразно сме ви разкарвали дотук. Вече нямаме нужда от услугите ни.

— Така ли? — попита на свой ред Поаро.

— Да, съжалявам — продължи Ричард. — Много жалко, че сте се разкарвали чак от Лондон. Разбира се, хонорарът ви и… разходите… имам предвид… ъ-ъ-ъ… няма да има проблеми, естествено…

— Отлично разбирам това — каза Поаро, — но за момента не ме интересуват нито хонорарът, нито разходите.

— Така ли? Тогава какво… ъъъ…?

— Какво ме интересува ли, мистър Еймъри?! Ще ви кажа. То е съвсем маловажно и без никакво значение, разбира се. Ала вашият баща беше този, който ме повика. Защо той да не ми каже, че трябва да си вървя?

— О, разбира се, съжалявам — отговори Ричард и се обърна към сър Клод. — Татко, кажи моля те на мосю Поаро, че вече нямаме нужда от неговите услуги!

Сър Клод не отговори.

— Татко! — възкликна синът и бързо отиде до креслото на баща си. Той се надвеси над него и после се обърна като обезумял.

— Доктор Карели! — извика Ричард.

Мис Еймъри се изправи, а лицето й беше пребледняло. Карели бързо отиде при сър Клод и попипа пулса му. Намръщи се и постави ръка върху сърцето му, а после поклати глава.

Поаро бавно отиде до креслото на сър Клод и остана загледан в безжизненото тяло на учения.

— Да-а-а… боя се, че… — измърмори той, като че ли на себе си. — Много се боя, че…

— От какво се боите? — попита Барбара като се приближи.

Поаро я погледна.

— Боя се, че сър Клод ме е повикал твърде късно, мадмоазел.