Агата Кристи
Черно кафе (11)

Глава XI

Доктор Греъм остави лекарската си чанта на масичката за кафе, прекоси стаята и седна на канапето.

— Боя се, че имам лоши новини, мосю Поаро — обърна се той към детектива.

— Лоши новини, казвате? Наистина? Открила сте какво е причинило смъртта на сър Клод? — попита Поаро.

— Смъртта му се дължи на отравяне с много силен растителен алкалоид — заяви Греъм.

— Какъвто е навярно хиосциаминът? — предположи Поаро и вдигна металната кутия с лекарства от масата.

— А, да, точно така! — доктор Греъм изглеждаше изненадан от точното предположение на детектива.

Поаро отнесе кутията в другия край на стаята и я постави на масата с грамофона, а Хейстингс отиде при него. Междувременно Ричард Еймъри седна до доктора на канапето.

— Какво всъщност означава това? — попита той доктор Греъм.

— Едно нещо със сигурност — намесата на полицията — гласеше бързият отговор на доктора.

— Боже мой! — възкликна Ричард. — Това е ужасно. Няма ли начин да го потулим?

Доктор Греъм погледна втренчено Ричард Еймъри, преди да заговори бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Скъпи Ричард — каза той. — Повярвай ми, никой не би могъл да е по-огорчен и по-тъжен от мен поради това ужасно нещастие. Особено след като е малко вероятно, имайки предвид обстоятелствата, отровата да е била погълната съзнателно.

Ричард помълча за миг, преди да проговори:

— Искаш да кажеш, че се касае за убийство? — попита той с несигурен глас.

Доктор Греъм не каза нищо, само кимна сериозно.

— Убийство! — извика Ричард. — Какво, да му се не види, ще правим сега?

Греъм заговори вече по-живо, с известна деловитост в гласа, пояснявайки каква ще е по-нататък процедурата:

— Уведомих прокурора. Предварителното разследване ще се състои утре в Кингс Армс.

— И ти… искаш да кажеш, че… полицията ще се наложи да се заеме с това? И че няма начин то да бъде избегнато?

— Няма. Навярно ме разбираш добре, Ричард? — каза доктор Греъм.

Ричард вече звучеше истерично, когато започна да протестира:

— Но защо тогава не ме предупреди, че…

— Стига, Ричард, овладей се! Разбираш, че предприех тези стъпки, защото смятах това за абсолютно необходимо — прекъсна го Греъм. — В края на краищата при такива случаи не бива да се губи време.

— Боже мой! — изстена Ричард.

Доктор Греъм заговори по-меко:

— Ричард, знам, разбирам. Това е ужасен удар за теб. Но има още неща, за които трябва да поговорим. Смяташ ли, че си в състояние да ми отговориш на няколко въпроса?

Ричард направи видимо усилие да се овладее.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Първо — започна Греъм — какво яде и пи баща ти снощи на вечеря?

— Чакай да помисля, всички ядохме едно и също. Супа, пържена риба, котлети и завършихме с плодова салата.

— Добре, а какво пихте? — продължи доктор Греъм.

Ричард се замисли за миг, преди да отговори:

— Баща ми и леля ми пиха бургундско. Също и Рейнър, мисля. Аз, както винаги, уиски със сода, а доктор Карели… да, доктор Карели пи бяло вино, докато се хранеше.

— А, да, тайнственият доктор Карели — измърмори Греъм. — Извини ме, Ричард, но какво собствено знаеш за този човек?

Полюбопитствал да чуе какво ще каже Ричард Еймъри, Хейстингс се приближи до двамата мъже. В отговор Ричард рече на доктор Греъм:

— Нищо не зная за него. Никога не съм го виждал, нито пък съм чувал за него до вчера.

— Но той е приятел на жена ти? — попита докторът.

— Изглежда е така.

— Тя познава ли го отблизо?

— О, не, той е просто познат, доколкото зная.

Греъм цъкна с език и поклати глава.

— Надявам се, не си му позволил да напусне дома, нали? — попита той.

— Не, не — увери го Ричард. — Снощи му заявих, че докато тази работа не приключи… искам да кажа, историята с откраднатата формула… за него ще е най-добре да остане в дома. Всъщност пратих да вземат нещата му от странноприемницата, в която е отседнал и да ги донесат тук.

— Той въобще ли не се възпротиви? — попита изненадано Греъм.

— О, не, всъщност доста охотно се съгласи.

— Хм — беше единственият отговор на Греъм. После, оглеждайки се, попита: — Ами тази стая?

Поаро се приближи до двамата мъже.

— Вратите снощи бяха заключени от Тредуел иконома — успокои той доктор Греъм. — И ключовете бяха предадени на мен. Всичко е точно така, както си е било, освен дето само преместихме столовете, както виждате.

Доктор Греъм погледна чашата за кафе на масата. Той попита, сочейки към нея:

— Тази ли е чашата? — после отиде до масата, взе я и я помириса. — Ричард — попита той наново, — от тази чаша ли пи баща ти? Най-добре да я взема със себе си. Тя трябва да бъде дадена за анализ.

Той занесе чашата до масичката за кафе и отвори чантата си.

Ричард скочи на крака.

— Ти, разбира се, не мислиш… — започна той, но сетне спря.

— Вижда ми се крайно невероятно — рече му Греъм — отровата да е била поета по време на вечеря. Най-вероятното обяснение е, че хиосциаминът е бил сложен именно в кафето на сър Клод.

— Аз… аз… — опита се да каже нещо Ричард, докато се изправяше. Направи една крачка към доктора, но внезапно млъкна и с отчаян вид напусна бързо стаята през стъклените врати и отиде в градината.

Доктор Греъм извади от чантата си малка картонена кутия, уплътнена отвътре с памучна вата и внимателно постави чашата в нея, като в същото време доверително каза на Поаро:

— Голяма неприятност! Изобщо не съм изненадан, че Ричард Еймъри е толкова разстроен. Вестниците здравата ще преувеличат приятелството на жена му с този италиански доктор. И каква кал ще я залее, мосю Поаро, каква кал! Клетата жена! Тя навярно е напълно невинна. Този човек очевидно е намерил някакъв благовиден предлог да се запознае с нея. Много са хитри тия чужденци! Аз, разбира се, предполагам, че не бива да говоря по този начин, сякаш нещата вече са ясни, но какво друго да си мисли човек?

— Смятате, че вината му е очевидна, така ли? — попита го Поаро, като размени бърз поглед с Хейстингс.

— Ами, в края на краищата — обясни доктор Греъм — откритието на сър Клод беше много ценно. Този чужденец пристига тук, никой нищо не знае за него. Италианец е. Сър Клод е мистериозно отровен…

— А, да, Борджиите! — възкликна Поаро.

— Моля? — попита докторът.

— Нищо, нищо.

Доктор Греъм взе чантата си и се приготви да си тръгва, като подаде ръка на Поаро.

— Е, най-добре е да си вървя.

— Довиждане… засега, господин докторе — рече Поаро, докато се ръкуваха.

На излизане Греъм спря и се обърна.

— Довиждане, мосю Поаро. Нали ще се погрижете никой нищо да не пипа в тази стая, докато не дойде полицията? Това е изключително важно!

— Абсолютно. Отговарям за това — увери го Поаро.

Когато Греъм излезе и затвори вратата зад себе си, Хейстингс сухо отбеляза:

— Знаете ли, Поаро, не бих искал да се разболявам, докато съм в този дом. От една страна, защо то тук на свобода се разхожда отровител и от друга, защото хич не съм сигурен, че бих могъл да се доверя на този млад лекар.

Поаро закачливо погледна Хейстингс.

— Да се надяваме, че няма да останем в този дом толкова дълго, та чак да легнем болни — каза той, отиде до камината и натисна звънеца. — А сега, скъпи ми Хейстингс, на работа! — обяви той и се върна при своя колега, който съзерцаваше масичката за кафе с озадачен поглед.

— Какво ще правите? — попита Хейстингс.

— Ние двамата с вас, приятелю — отвърна Поаро с игриво пламъче в очите, — ще разпитаме Чезаре Борджия.

Тредуел влезе в отговор на позвъняването.

— Вие ли ме викате, сър? — попита икономът.

— Да, Тредуел. Бихте ли попитали италианския джентълмен, доктор Карели, дали ще бъде така добър да дойде тук?

— Разбира се, сър — отговори Тредуел и излезе от стаята, а Поаро отиде до масата, за да вземе кутията с лекарствата.

— Смятам, че би било добре — призна той на Хейстингс — да върнем тази кутия с толкова опасно съдържание на мястото й. Нека бъдем преди всичко подредени и последователни.

Поаро подаде металната кутия на Хейстингс, занесе един стол до библиотечния шкаф и се покатери отгоре му.

— А, отново стария повик за симетрия и ред, а? — възкликна Хейстигнс. — Досещам се, че зад това се крие нещо повече.

— Какво искате да кажете, приятелю? — попита Поаро.

— Знам какво е то. Не искате да уплашите Карели. В края на краищата, кой е пипал тези лекарства снощи? Освен останалите, той също. Ако ги види на масата, може да стане предпазлив, нали, Поаро?

Поаро потупа Хейстингс по главата.

— Колко е хитър моят приятел Хейстингс! — заяви той и пое кутията от него.

— Познавам ви твърде добре — настоя Хейстингс. — Не можете да ми хвърлите прах в очите!

Докато той говореше, Поаро прокара пръст по повърхността на библиотечния шкаф и посипа прах върху вдигнатото лице на своя приятел.

— Струва ми се, скъпи ми Хейстигнс, че именно това правя в момента — извика Поаро, като отново внимателно прокара пръст върху шкафа и се намръщи. — Явно съм избързал, като похвалих слугите. Горе е пълно с прах. Де да имах сега в ръка един мокър парцал, с който да почистя тук!

— Скъпи ми Поаро! — засмя се Хейстингс. — Вие не сте прислужница!

— Уви, не — забеляза тъжно Поаро. — Аз съм само един детектив.

— Е, нищо няма да намерите повече горе — изрече Хейстингс, — затова слизайте вече!

— Както казвате, нищо няма… — започна Поаро и внезапно замря, заковавайки се неподвижно на стола, сякаш се превърна на камък.

— Какво има? — попита го нетърпеливо Хейстингс и после додаде: — Слизайте вече, Поаро, доктор Карели ще дойде всеки миг. Нали не и те да ви завари горе?

— Прав сте, приятелю — съгласи се Поаро и бавно слезе от стола. Лицето му беше придобил изключително сериозно изражение.

— Какво стана, да му се не види? — попита Хейстингс.

— Просто се замислих за нещо — отвърна Поаро със зареян поглед в очите.

— За какво се замислихте?

— За праха, Хейстигнс, за праха — каза Поаро със странен глас.

Вратата се отвори и доктор Карели влезе в стаята. Той и Поаро започнаха най-официално да си разменят поздрави, като от учтивост всеки правеше това на езика на другия.

— А, мосю Поаро — започна Карели. — Vous voulez me questionner^[1]?

— Si, signor dottore, si lei permette^[2] — отговори Поаро.

— Ah, leiparla Italiano^[3]?

— Si, ma preferisco parlare in Francese^[4].

— Alors — каза Карели, — qu’est-ce que vous voulez me demander^[5]?

— Вижте — намеси се Хейстингс с известно раздразнение в гласа, — за какъв дявол е всичко това?

— А, бедният Хейстингс не е по езиците. Вях забравил — усмихна се Поаро. — Най-добре да говорим на английски.

— Моля за извинение. Разбира се — прие Карели. Той се обърна към Поаро с вид на човек, кой то ще бъде пределно откровен. — Радвам се, че пратихте да ме повикат, мосю Поаро — започна: той. — Ако не бяхте го направили, аз самият щях да ви помоля за разговор.

— Наистина ли? — забеляза Поаро и му посочи един стол до масата. Карели седна, докато Поаро се настани в креслото, а Хейстингс се разположи удобно на канапето.

— Да — продължи италианският доктор. — Случи се така, че имам в Лондон спешна работа.

— Продължете, моля — насърчи го Поаро.

— Да. Разбира се, съвсем наясно съм със снощната ситуация. Откраднат е ценен документ. Аз бях единственият външен човек. Съвсем естествено, аз много исках да остана, щях да позволя да ме претърсят, всъщност дори щях да настоявам да бъда претърсен. Като човек на честта не бих могъл да постъпя другояче.

— Точно така — съгласи се Поаро. — Ала днес?

— Днес е вече различно — отговори Карели. — Както казах, имам спешна работа в Лондон.

— И искате да си заминете?

— Точно така.

— Това би било най-разумно — заяви Поаро. — Не мислите ли, Хейстингс?

Хейстингс не отговори, но изглеждаше така, сякаш съвсем не мислеше, че е разумно.

— Навярно би било в реда на нещата вие, мосю Поаро, да кажете две думи на мистър Еймъри — предложи Карели. — Бих желал да избягна каквито и да било неприятности.

— Аз съм изцяло на ваше разположение, господин докторе — увери го Поаро. — А сега вероятно бихте могъл да ми помогнете да уточним една-две подробности.

— На драго сърце — отговори Карели.

Поаро се замисли за миг, преди да попита:

— Отдавна ли познавате мадам Ричард Еймъри?

— Много отдавна — каза Карели и въздъхна. — Бях приятно изненадан, когато я срещнах така неочаквано и на такова затънтено място.

— Казвате „неочаквано“? — попита Поаро.

— Съвсем неочаквано — отвърна Карели и хвърли бърз поглед към детектива.

— Съвсем неочаквано — повтори Поаро. — Представете си само!

Внезапно във въздуха започна да се усеща известно напрежение. Карели погледна втренчено Поаро, но не каза нищо.

— Интересувате ли се от най-новите открития в науката? — попита го Поаро.

— Разбира се, нали съм лекар.

— А, все пак, естествено, едното не предполага другото — забеляза Поаро. — Нова ваксина, нови лъчи, нови бацили, всичко това — да. Ала нов експлозив, това едва ли би заинтригувало един доктор по медицина.

— Науката следва да бъде от интерес за всички ни — настоя Карели. — Тя разкрива триумфа на човека над природата. И как той изтръгва нейните тайни въпреки жестоката й съпротива.

Поаро кимна с глава, за да изрази съгласието.

— Това, което казвате, е направо възхитително. Истинска поезия! Но, както моят приятел Хейстингс ми напомни току-що, аз съм просто детектив. Аз гледам на нещата повече откъм практичната им страна. Откритието на сър Клод — то струва много пари, нали?

— Възможно е — неохотно отвърна Карели. — Не съм размислял върху тази страна на нещата.

— Вие очевидно сте човек с възвишени стремежи — забеляза Поаро. — А несъмнено сте също и богат. Пътешествията, например, са скъпо хоби.

— Човек трябва да види света, в който живее — сухо рече Карели.

— Така е — съгласи се Поаро. — Също и хората, които живеят в него. Някои от тях са по-особени. Например един крадец — колко особена психика има той!

— Както казвате — потвърди Карели, — много особена.

— Също и изнудвачът — продължи Поаро.

— Какво искате да кажете? — рязко попита Карели.

— Само казвам, че това важи и за изнудвача — повтори Поаро. Настъпи неловка пауза, преди да продължи. — Ала ние се отклонихме от темата — смъртта на сър Клод Еймъри.

— Смъртта на сър Клод Еймъри? Защо трябва да я обсъждаме?

— О, разбира се — сети се Поаро. — Вие още не знаете. Боя се, че сър Клод не е починал в резултат на сърдечен удар. Бил е отровен — той зорко следеше италианеца, за да види реакцията му.

— А! — промълви Карели и кимна с глава.

— Не сте изненадан? — попита Поаро.

— Честно казано, не съм — отговори Карели. — Подозирах това още снощи.

— Виждате, значи — продължи Поаро, — че нещата са отишли твърде далеч. — Тонът му се промени. — Няма да можете да си тръгнете днес тук, доктор Карели.

Карели се наведе напред към Поаро и попита:

— Свързвате ли кражбата на формулата със смъртта на сър Клод?

— Естествено — отговори Поаро. — А нима вие не?

Карели изрече бързо и разгорещено:

— Дали пък няма да се намери някой член на това семейство или друг обитател на тази дом, който да желае именно смъртта на сър Клод, без да го интересува формулата? Какво означава неговата смърт за болшинството хора в този дом? Ще ви кажа. Тя значи свобода, мосю Поаро. Свобода и онова, което току-що споменахте — пари. Този старец беше деспот, а също и скъперник, когато не се касаеше за неговата любима наука.

— Всичко това снощи ли го разбрахте, господин докторе? — попита невинно Поаро.

— И какво, ако е така? — отговори Карели. — Имам очи, виждам добре с тях. Поне трима човека в този дома биха желали смъртта на сър Клод — той стана и погледна часовника върху полицата на камината. — Но това сега не ме засяга.

Хейстингс заинтригувано се наведе напред, а Карели продължи:

— Много съм ядосан, че не мога да се явя на уговорената си среща в Лондон!

— Страшно съжалявам, господин докторе — рече Поаро. — Но какво мога да сторя?

— В такъв случай вече нямате повече нужда от мен? — попита Карели.

— Засега не — отвърна му Поаро.

Доктор Карели отиде до вратата.

— Ще ви кажа само още едно нещо, мосю Поаро — рече той, отвори вратата и се обърна към детектива. — Има жени, които е опасно да бъдат предизвиквани прекалено много.

Поаро учтиво се поклони и Карели, преди да излезе, също му отвърна с поклон, в който обаче се долавяше известна ирония.