Агата Кристи
Черно кафе (12)

Глава XII

След като Карели излезе от стаята, Хейстингс остана известно време загледан след него.

— Да му се не види, Поаро! — обади се той накрая. — Какво искаше да каже?

Поаро сви рамене.

— Забележка без никакво значение — изрече той.

— Но, Поаро — настоя Хейстингс, — сигурен съм, че Карели се опитваше да ни каже нещо.

— Натиснете отново звънеца, Хейстингс — гласеше единственият отговор на дребничкия детектив. Хейстингс направи това, което го накараха, но не можа да се въздържи от още един въпрос:

— Какво ще правите сега?

Поаро отговори възможно най-уклончиво:

— Ще видите, скъпи ми Хейстингс. Търпението е велика добродетел.

Тредуел влезе отново в стаята и зададе обичайния си вежлив въпрос „Да, сър?“, при което Поаро сърдечно се усмихна.

— А, Тредуел. Бихте ли поднесли моите комплименти на мис Каролайн Еймъри, като я попитате дали ще бъде така добра да ми отдели малко от своето време?

— Разбира се, сър.

— Благодаря ви, Тредуел.

Когато икономът излезе, Хейстингс възкликна:

— Но бедната старица е в леглото. Вие естествено, няма да я карате да става, ако не се чувства добре.

— Моят приятел Хейстингс знае всичко. Значи тя е в леглото, така ли?

— Е, добре, не е ли?

Поаро потупа добродушно своя приятел по рамото.

— Точно това искам да разбера.

— Но сигурно… — додаде Хейстингс. — Не помните ли? Ричард Еймъри така каза.

Детективът погледна прямо своя приятел.

— Хейстингс — обяви той. — Убит е човек. И как реагира неговото семейство? С лъжи, с непрекъснати лъжи. Защо мадам Еймъри иска да си отида? Защо мосю Еймъри иска да си отида? Защо той иска да ми попречи да се видя с леля му? Какво би ми казала тя, което той да не иска да чуя? Казвам ви, Хейстингс, тук става дума за трагедия. Не просто най-обикновено и долно престъпление, а трагедия. Истинска, човешка трагедия!

Той се канеше да доразвие тази тема, но в този миг мис Еймъри влезе в стаята.

— Мосю Поаро — обърна се тя към него, след като затвори вратата, — Тредуел ми каза, че сте искали да ме видите.

— А, да, мадмоазел — рече Поаро и отиде при нея. — Просто искам да ви задам няколко въпроса. Няма ли да седнете?

Той я заведе до един стол край масата и тя седна, поглеждайки нервно към него.

— Но аз научих, че сте били на легло, че сте болна — продължи Поаро и седна срещу нея на масата. Той я погледна с внимание и загриженост.

— Това беше такъв ужасен удар, разбира се — въздъхна Каролайн Еймъри. — Наистина ужасен! Винаги съм казвала обаче, че човек трябва да запазва самообладание! Знаете ли, слугите са силно развълнувани. Е — продължи тя по-бързо, — нали знаете какви са, мосю Поаро. Погребенията определено им се нравят. Предпочитат смърт пред венчавка, мисля аз. Ами доктор Греъм! Той е толкова мил, такава утеха! Истински умен лекар, а и, разбира се, много харесва Барбара. Смятам, че е жалко, дето Ричард не го обича толкова, но… за какво говорех? А, да, доктор Греъм. Толкова млад. А миналата година напълно излекува неврита ми. Не че аз често боледувам. Но сегашната младеж е тъй кекава. Ето например бедната Лучия — снощи трябваше да напусне масата, защото не се чувстваше добре. Естествено, бедното дете е кълбо от нерви, а и какво друго може да се очаква при тази италианска кръв във вените й! Въпреки че тя не е толкова лоша. Помня, когато й откраднаха диамантената огърлица…

Мис Еймъри спря, за да си поеме дъх. Докато тя говореше, Поаро извади табакерата си и се накани да запали цигара, но спря, възползвайки се от възможността да попита:

— Диамантената огърлица на мадам Еймъри е била открадната? Кога е било това, мадмоазел?

Мис Еймъри придоби замислено изражение.

— Чакайте да видя, трябва да е било… да, преди два месеца, точно по същото време, когато Ричард се скара с баща си.

Поаро погледна цигарата, която държеше.

— Ще позволите ли да запаля, мадмоазел? — попита той и когато в отговор получи усмивка и кимване в знак на съгласие, извади от джоба си кибрит, запали и погледна насърчително мис Еймъри. Когато дамата не направи опит отново да говори, Поаро я подтикна:

— Казахте, мисля, че мосю Еймъри се е карал баща си — подсказа й той.

— О, не беше нищо сериозно — рече му мис Еймъри. — Ставаше дума за дълговете на Ричард. Всички млади мъже имат дългове, естествено Клод обаче никога не е бил такъв. Даже като младеж той беше толкова прилежен! По-късно, разбира се, неговите експерименти вечно гълтаха много пари. Все му казвах, че не отпуска достатъчно на Ричард, нали разбирате. А, да, преди два месеца доста се скараха и после какво? Огърлицата на Лучия изчезна и тя отказа да съобщи в полицията. Много тревожно време беше! А и толкова абсурдно! Нерви, само нерви!

— Сигурна ли сте, че димът не ви притеснява, мадмоазел? — попита Поаро, вдигнал цигарата си във въздуха.

— О, не, съвсем не — успокои го мис Еймъри. — Аз намирам, че джентълмените трябва да пушат.

Чак сега Поаро забеляза, че цигарата му не гори както трябва и затова взе кибрита от масата пред него.

— Сигурно е много необичайно една млада и красива жена да приеме толкова спокойно изчезването на някое нейно бижу? — попита той, докато палеше отново цигарата си. После внимателно прибра двете изгорели клечки в кутийката, а нея пъхна в джоба си.

— Да, много е странно. Така мисля и аз — съгласи се мис Еймъри. — Определено е странно! Но тя сякаш не се впечатли кой знае колко. О, Боже, как съм седнала да клюкарствам за неща, които ни най-малко не ви интересуват, мосю Поаро.

— Но вие много ме заинтригувахте, мадмоазел — увери я Поаро. — Кажете, когато мадам Еймъри напусна снощи вечерята, защото се е почувствала зле, качи ли се горе?

— О, не — отвърна Каролайн Еймъри. — Дойде в тази стая. Аз я настаних на канапето и после се върнах в трапезарията, оставяйки Ричард при нея. Нали знаете, мосю Поаро, младите съпрузи… Не че младите мъже са романтични, както бяха по мое време. О, Боже! Помня един младеж на име Алойзиъс Джоунс — понякога играехме заедно крокет. Глупавичък беше… доста глупавичък! Но ето че пак се отклоних. Говорехме за Ричард и Лучия. Много красива двойка са, не мислите ли, мосю Поаро? Той се запознал с нея в Италия, нали знаете, на италианските езера… миналия ноември. Било е любов от пръв поглед. Ожениха се седмица след това. Тя е сираче, самичка на този свят. Много тъжно, въпреки че понякога се чудя дали не е било за добро. Ами ако имаше цял куп чуждестранни роднини… това щеше да бъде малко прекалено, не мислите ли? В края на краищата, нали знаете какви са чужденците! Те… о! — тя внезапно спря и се извърна в стола си, хвърляйки ужасен и объркан поглед на Поаро. — О, моля да ми простите!

— Няма нищо, няма нищо — измърмори Поаро, като погледна закачливо Хейстингс.

— Толкова глупаво от моя страна — извини се мис Еймъри силно смутена. — Нямах предвид, разбира се… толкова е различно във вашия случай. „Les braves Belges“^[1], както казвахме през войната.

— Моля ви, не се безпокойте! — успокои я Поаро. След като помълча за миг, той продължи сякаш нейната забележка за войната го подсети нещо. — Мисля, тоест разбрах, че онази кутия с лекарства върху библиотечния шкаф е останала от войната. Снощи вие всички сте преглеждали съдържанието й, нали?

— Да, правилно, преглеждахме го.

— И как се стигна до това? — полюбопитства Поаро.

Мис Еймъри помисли за миг, преди да отговори:

— Как стана ли? А, да, спомних си. Казах, че ми се щеше да имам амониев карбонат и Барбара свали кутията, за да провери дали там няма да се намери и тогава влязоха джентълмените, а доктор Карели ме наплаши до смърт с нещата, които каза.

Сега Хейстингс започна да проявява по-голям интерес към разговора, който пое друга насока и Поаро подкани мис Еймъри да продължи:

— Имате предвид онова, което ви е казал за лекарствата? Предполагам, че ги е разглеждал едно по едно?

— Да — потвърди мис Еймъри. — И задържа едно стъклено шише, което беше със съвсем невинно наименование… бромид, мисля. Аз често го употребявам при морска болест, а той каза, че можело да убие дванадесет силни мъже.

— Хиосциаминов хидробромид? — попита Поаро.

— Моля?

— За хиосциаминов хидробромида ли говореше доктор Карели?

— Да, да, това беше — възкликна мис Еймъри. — Колко сте умен! И после Лучия го взе от него и повтори нещо, което той беше казал… нещо за сън без сънища. Ненавиждам тази съвременна невротична поезия! Винаги съм казвала, че след смъртна на милия лорд Тенисън^[2] никой не е писал поезия.

— О, Боже! — промърмори Поаро.

— Моля? — попита мис Еймъри.

— Просто се замислих за милия лорд Тенисън. Но продължете, моля! Какво се случи след това?

— След това?

— Разказвахте ни за снощи. Тук, в тази стая…

— А, да. Ами, Барбара искаше да пусне една изключително неприлична песен. На грамофона, искам да кажа. За щастие успях да я спра.

— Разбирам — промърмори Поаро. — А малкото шишенце, което държеше докторът… пълно ли беше?

— О, да — отговори мис Еймъри без колебание. — Защото, когато докторът цитира онова за съня без сънища, той каза, че половината от хапчетата в шишето ще са напълно достатъчни.

Мис Еймъри скочи от стола си и се отдалечи от масата.

— Знаете ли, мосю Поаро — продължи тя, когато Поаро също стана, за да отиде при нея. — През цялото време повтарям, че този човек — доктор Карели, не ми харесва. Има нещо в него… нещо фалшиво… и така мазно се държи. Разбира се, не бих могла да кажа нищо такова пред Лучия, след като той, изглежда, е неин приятел, но не ми е симпатичен. Лучия, видите ли, е толкова наивна! Сигурна съм, че този човек е спечелил нейното доверие, като някак си я е излъгал, с цел да бъде поканен в нашия дом и да открадне формулата.

Поаро закачливо погледна мис Еймъри, преди да попита:

— Значи не се съмнявате, че доктор Карели е откраднал формулата на сър Клод?

Мис Еймъри погледна изненадано детектива.

— Скъпи мосю Поаро! — извика тя. — Че кой друг може да бъде! Той беше единственият външен човек тук. Естествено, брат ми не би искал да обвини наш гост, затова направи така, щото да се даде възможност формулата да бъде върната. Намирам, че го направи много деликатно. Наистина много деликатно!

— Така е — тактично се съгласи Поаро и приятелски прегърна през рамо мис Еймъри за явно нейно неудоволствие. — А сега, мадмоазел, ще направя един малък експеримент, за който ще ми е нужна вашата помощ — той свали ръката си от раменете й. — Къде седяхте снощи, когато лампите угаснаха?

— Там — заяви мис Еймъри и посочи канапето.

— Тогава ще бъдете ли така добра отново да седнете там?

Мис Еймъри отиде до канапето и седна.

— А сега, мадмоазел — рече Поаро. — Искам вашето въображение здравата да заработи. Затворете очи, ако обичате!

Мис Еймъри направи, каквото я помолиха.

— Точно така — продължи Поаро. — Сега възпроизведете в съзнанието си снощните събития. Тъмно е. Нищо не се вижда, но пък всичко се чува. Потопете се дълбоко!

Приемайки думите му буквално, мис Еймъри се отпусна тежко на канапето.

— Не, не — каза Поаро. — Искам да кажа, потопете се дълбоко в снощната атмосфера. В нейния звуков фон. Хайде, върнете се отново там. А сега ми кажете какво чувате в тъмнината!

Впечатлена от явната настойчивост на детектива мис Еймъри направи усилие да изпълни онова, което искаха от нея. Помълча малко, после заговори бавно, с прекъсвания:

— Въздишки — каза тя. — Много въздишки. После чух, че се преобърна стол… и нещо метално издрънча…

— Така ли прозвуча? — попита Поаро, извади един ключ от джоба си и го хвърли на пода. Не се чу звук и мис Еймъри, след като почака няколко секунди, заяви, че нищо не чу.

— Тогава, може би, така? — опита отново Поаро, вдигна ключа от пода и силно го запрати към масичката за кафе.

— А, точно същия звук чух и снощи! — извика мис Еймъри. — Любопитно!

— Моля да продължите, мадмоазел — насърчи я Поаро.

— Ами чух, че Лучия изпищя и извика на сър Клод. После на вратата се почука.

— Това ли беше всичко? Сигурна ли сте?

— Да, така мисля… о, почакайте! В самото начало се чу някакъв странен шум, като че някой разкъсва коприна. Навярно нечия дреха, предполагам…

— Чия дреха според вас? — попита Поаро.

— Трябва да е било на Лучия. Не е била на Барбара, защото тя седеше точно тук, до мен.

— Странно — замислено произнесе Поаро.

— И това наистина е всичко — завърши мис Еймъри. — Сега вече мога ли да си отворя очите?

— О, да, разбира се, мадмоазел. — След това Поаро я попита: — Кой наля кафето на сър Клод? Вие ли?

— Не — отговори му мис Еймъри. — Лучия разля кафето по чашите.

— Кога точно беше това?

— Трябва да е било след разговора за тези ужасни лекарства.

— Мисис Еймъри ли занесе кафето на сър Клод.

Каролайн Еймъри се замисли за миг.

— Не — каза накрая тя.

— Не? — попита Поаро. — Кой тогава?

— Не знам… не съм сигурна… чакайте да видя… О, да, сетих се! Чашата на сър Клод беше на масата до тази на Лучия. Сетих се, защото мистър Рейнър тръгна да носи кафето на сър Клод в кабинета и Лучия го извика обратно, като му каза, че е объркал чашите… което беше наистина много глупаво, защото и двете чаши си приличаха, както си приличат две чаши с черно кафе и без захар.

— Значи — отбеляза Поаро — мосю Рейнър е занесъл кафето на сър Клод?

— Да… или, поне… не, точно така — Ричард я взе от него, защото Барбара покани Рейнър да танцуват.

— О! Значи мосю Еймъри е занесъл кафето на баща си?

— Да, точно така — потвърди мис Еймъри.

— Аха! — възкликна Поаро. — Кажете какво правеше точно преди това мосю Еймъри? Танцуваше ли?

— О, не — отговори мис Еймъри. — Прибираше лекарствата. Подреди ги наново в кутията, нали разбирате.

— Разбирам, разбирам. Значи сър Клод изпи кафето си в кабинета?

— Предполагам, че там е започнал да го пие — припомни си мис Еймъри. — Но после дойде тук с чаша в ръка. Сетих се още, че се оплака от вкуса му, каза, че било горчиво. А аз ви уверявам, мосю Поаро, че това беше едно превъзходно кафе. Специална смес, която аз лично си поръчвам от онзи чудесен универсален магазин на „Виктория Стрийт“. Много е удобен, защото влакът спира наблизо. И аз…

Тя не продължи нататък, защото вратата се отвори и в стаята влезе Едуард Рейнър.

— Прекъснах ли ви? — попита секретарят. — Много съжалявам. Исках да говоря с мосю Поаро, но мога да дойда и по-късно.

— Не, не — каза Поаро. — Точно приключих с изтезаването на тази бедна жена!

Мис Еймъри се изправи.

— Боя се, че не можах да ви кажа нищо съществено — извини се тя, докато отиваше към вратата.

Поаро стана и мина пред нея.

— Казахте ми достатъчно, мадмоазел. Повече, отколкото навярно си давате сметка — увери той мис Еймъри, докато й отваряше вратата.