Агата Кристи
Черно кафе (20)

Глава XX

Докато полицай Джонсън извеждаше Рейнър двамата мъже се разминаха с мис Еймъри, която този момент влезе в библиотеката. Тя разтревожено ги проследи с поглед и забърза към Поаро.

— Мосю Поаро — запъхтяно каза тя, докато той ставаше на крака, за да я поздрави. — Вярно ли е? Мистър Рейнър ли е убил бедния ми брат?

— Боя се, че да, мадмоазел — каза Поаро.

Мис Еймъри беше смаяна.

— О! О! — възкликна тя. — Не мога да повярвам! Каква мерзост! Винаги съм гледала на него като на член от семейството. С пчелния восък и всичко останало… — после рязко се завъртя и се накани да си тръгне, а в този момент Ричард влезе и й задържа вратата. Мис Еймъри почти тичешком напусна библиотеката, когато откъм градината дойде нейната племенница Барбара.

— Нямам думи — толкова е потресаващо! — извика Барбара. — Точно Едуард Рейнър! Кой би могъл да повярва! Някой е бил ужасно умен, за да го разкрие. Чудя се кой ли?

Тя многозначително погледна Поаро, който обаче се поклони по посока на полицейския инспектор и промърмори:

— Инспектор Джап разреши случая, мадмоазел.

Лицето на Джап грейна в усмивка.

— Ще ви кажа, мосю Поаро, че сте голяма работа. А също и джентълмен! — Джап кимна към насъбралите се и бързо излезе, като пътьом взе чашата с уиски от слисания Хейстингс с думите: — Аз ще се погрижа за това веществено доказателство, ако разрешите, капитан Хейстингс!

— Да, но дали наистина инспектор Джап беше този, който откри убиеца на чичо Клод? Или… — попита Барбара с престорена свенливост Поаро и тръгна към него — не бяхте ли вие, мосю Еркюл Поаро?

Поаро отиде при Хейстингс и прегърна през рамо своя стар приятел.

— Мадмоазел — осведоми той Барбара, — истинската заслуга принадлежи на Хейстингс. Той направи една блестяща и изключително важна забележка, която ме наведе на вярната следа. Изведете го в градината и го накарайте да ви разкаже.

Той побутна Хейстингс към Барбара и заедно ги подкара към стъклените врати.

— Ах, котенцето ми! — въздъхна комично Барбара към Хейстингс и двамата излязоха в градината.

Ричард Еймъри точно се канеше да каже нещо на Поаро, когато вратата, водеща към преддверието, се отвори и влезе Лучия. Виждайки съпруга си, тя се стресна и несигурно промълви:

— Ричард…

Ричард се обърна и я погледна:

— Лучия!

Тя направи няколко крачки навътре.

— Аз… — започна и после замълча.

Ричард се приближи към нея и спря.

— Ти…

Двамата изглеждаха много напрегнати и всеки е чувстваше неловко в присъствието на другия. Тогава изведнъж Лучия забеляза Поаро и тръгна към него с протегнати напред ръце.

— Мосю Поаро! Как бихме могли да ви се отблагодарим?

Поаро хвана и двете й ръце.

— И така, мадам, вашите неприятности свършиха! — заяви той.

— Убиецът е заловен, ала неприятностите ми, дали наистина свършиха? — попита тъжно Лучия.

— Вярно е, че все още не изглеждате съвсем щастлива, дете мое! — отбеляза Поаро.

— Чудя се дали някога отново ще бъда щастлива?

— Мисля, че да — каза Поаро с игриво пламъче в очите. — Доверете се на стария Поаро.

Той поведе Лучия към стола до масата в средата на стаята, събра подпалките от масичката за кафе, отиде при Ричард и му ги подаде.

— Мосю — каза тържествено той. — Имам удоволствието да ви предам формулата на сър Клод. Парченцата могат да бъдат съединени и… как го казвахте вие… ще стане като нова.

— Господи, формулата! — извика Ричард. — Почти я бях забравил. Направо нямам сили да я гледам. Като си помисля само какво ни причини. Тя костваше живота на моя баща и едва не разби живота на всички ни.

— Какво ще правиш с нея, Ричард? — попита го Лучия.

— Не зная. А ти какво би направила?

Лучия стана и отиде при него, като прошепна:

— Ще ми разрешиш ли?

— Твоя е — каза съпругът й, като й подаде подпалките. — Направи каквото искаш с това проклето нещо!

— Благодаря ти, Ричард — промълви Лучия. Тя отиде до камината, извади клечка от кибрита върху полицата, после запали подпалките и една по една ги хвърли в огнището. — В света и без това има достатъчно страдание. Не бих искала да прибавям още.

— Мадам — каза Поаро, — възхищавам се от начина, по който изгорихте няколко десетки хиляди лири така невъзмутимо, сякаш се касаеше за няколко пенса.

— Те не са нищо друго, освен пепел — въздъхна Лучия. — Като моя живот.

Поаро изсумтя.

— Oh, la, la! Хайде сега да си поръчаме и ковчези! — отбеляза той с престорена печал. — Няма! Аз искам да бъда щастлив, да се веселя, да танцувам, да пея! Довиждане, деца мои — продължи той, обръщайки се и към Ричард. — Време е вече да ви освободя от присъствието си. Мадам е увесила нос и си мисли: „Аз измамих съпруга си!“ Мосю е увесил нос и си мисли „Аз подозирах жена си!“ Но въпреки всичко онова, което искате и двамата, е всеки да бъде в обятията на другия, нали?

Лучия пристъпи към съпруга си.

— Ричард… — започна тихо тя.

— Мадам — прекъсна я Поаро, — боя се, че сър Клод може да е заподозрял, че планирате да откраднете формулата, защото преди няколко седмици, някой… без съмнение, бивш колега на Карели, защото такива хора в един момент се спречкват… Та, някой, както казах, е изпратил на сър Клод анонимно писмо за вашата майка. Но знаете ли, глупавичкото ми дете, че вашият съпруг се опита да се признае за виновен пред инспектор Джап. И че той всъщност си приписа убийството на сър Клод, за да ви спаси!

Лучия тихо извика и погледна с благоговение Ричард.

— А вие, мосю — продължи Поаро, — знайте, че преди не повече от половин час вашата съпруга ми проглуши ушите, твърдейки, че е убила баща ви и то само защото се боеше, да не би да сте го направили вие.

— Лучия — нежно промълви Ричард и тръгна към нея.

— Тъй като сте англичанин — отбеляза Поаро, като си тръгваше, — мисля, че няма да се прегърнете в мое присъствие.

Лучия отиде при него и го хвана за ръката.

— Мосю Поаро, наистина мисля, че никога няма да ви забравя… никога!

— Аз също никога няма да ви забравя, мадам — галантно заяви Поаро и й целуна ръка.

— Поаро — тържествено започна Ричард Еймъри. — Не знам какво да кажа, освен това, че спасихте живота и брака ми. Не мога да изразя какво чувствам…

— Не се тревожете, приятелю… — отвърна Поаро. — Щастлив съм, че успях да ви бъда от полза.

Лучия и Ричард излязоха в градината, прегърнати и гледайки се един друг в очите. Изпровождайки ги до стъклената врата, Поаро извика след тях:

— Бъдете благословени, mes enfants^[1]! О, и ако случайно срещнете мис Барбара в градината, помолете я, ако обичате, да ми върне капитан Хейстингс! Скоро трябва да тръгваме за Лондон.

Той се върна в стаята и погледът му попадна върху камината.

— А! — възкликна той, отиде до полицата и оправи вазата за подпалки. — Voila! Ето че сега отново всичко е спретнато и подредено!

След това Поаро тръгна към вратата с вид на човек, изпитващ огромно задоволство.