Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2013)

Издание:

Агата Кристи. Черно кафе

ИК „Селекта“, София, 1998

Адаптация: Чарлз Озбърн

История

  1. — Добавяне

Глава XIV

След като Еркюл Поаро изпрати Хейстингс на принудителна разходка в градината, той се върна в библиотеката. Дребничкият детектив насочи вниманието си към Лучия Еймъри, като преди това се погрижи да затвори стъклените врати.

Лучия го погледна притеснено.

— Искали сте да ме разпитате за моята прислужница, мосю Поаро. Поне това ми каза мистър Рейнър. Но тя е много добро момиче. Сигурна съм, че няма за какво да я подозирате.

— Мадам — отговори Поаро. — Не ви повиках да говорим за вашата прислужница.

Лучия изглеждаше уплашена, когато проговори отново:

— Но мистър Рейнър каза…

Поаро я прекъсна:

— Боя се, че накарах мистър Рейнър да мисли така по мои лични съображения.

— Тогава какво има? — попита го Лучия подозрително.

— Мадам — започна Поаро, — вчера вие ми оправихте един чудесен комплимент. Казахте, че когато сте ме видели… сте усетили, че можете да се доверите, така казахте.

— Да?

— Е, добре, мадам, моля ви да ми повярвате и сега!

— В какъв смисъл?

Поаро важно изрече:

— Вие сте млада, красива, възхищават ви се обичат ви — имате всичко онова, за което една жена би могла да копнее и бленува. Но ви липсва едно-единствено нещо, мадам, липсва ви отец, на когото да се изповядате! Нека папа Поаро поеме тази функция.

Лучия точно щеше да каже нещо, когато Поаро я изпревари:

— Първо помислете добре, преди да откажете мадам. Аз останах тук по ваша молба, останах, за да ви помогна. И все още искам това.

Внезапно Лучия заговори поривисто:

— Най-добре ще ми помогнете, като си отидете, мосю.

— Мадам — продължи Поаро невъзмутимо, — знаете ли, че полицията ще проведе разследване?

— Полицията?

— Да.

— Но кой ги е уведомил? И защо?

— Доктор Греъм и другите негови колеги — отговори й Поаро — са открили, че сър Клод Еймъри е бил отровен.

— О, не! Не! Само това не! — Лучия изглеждаше повече ужасена, отколкото изненадана.

— Да. Затова виждате, мадам, че имате много малко време да вземете решение и да изберете най-благоразумния начин на действие. А засега ще ви помагам. По-късно може да се наложи да помагам на правосъдието.

Очите й се взряха питащо в лицето му, сякаш за да реши дали може да му се довери. Накрая плахо попита:

— Какво искате да направя?

Поаро седна и прямо я погледна.

— Какво ли? — рече той тихо на себе си, а сетне, обръщайки се към нея, мило й предложи: — Защо просто не ми кажете истината, мадам?

Лучия замълча, после протегна ръка към него и започна:

— Аз… аз… — тя отново млъкна нерешително и изведнъж лицето й стана студено. — Наистина, мосю Поаро, трудно ми е да ви разбера.

Поаро втренчено я погледна.

— А! Така и трябва да бъде. Съжалявам.

Тя си възвърна донякъде самообладанието и студено каза:

— Ако ми кажете какво искате от мен, ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Значи така! — извика детективът. — Искате да премерите сили с Еркюл Поаро, а? Много добре. Обаче бъдете сигурна, мадам, че така или иначе ще стигнем до истината. — Той тупна по масата. — Ала с по-малко приятни методи.

— Нямам какво да крия — упорито отговори Лучия.

Поаро извади от джоба си писмото, което Едуард Рейнър му беше дал и й го връчи.

— Преди няколко дни сър Клод е получил това анонимно писмо — довери й той.

Лучия прегледа набързо писмото, оставайки безразлична.

— Е, и какво от това? — отбеляза тя, докато го връщаше на Поаро.

— Чувала ли сте преди името Зелма Гьотц?

— Никога. Коя е тя? — попита Лучия.

— Умря в Генуа… миналия ноември — информира я Поаро.

— Така ли?

— Може би сте я видели там — отбеляза Поаро, прибирайки писмото в джоба си. — Всъщност, сигурен съм, че е било така.

— Никога през живота си не съм била в Генуа — остро настоя Лучия.

— Но ако се намери човек, който да заяви, че виждал там?

— Този човек просто… просто ще е сгрешил.

Поаро настоя:

— Аз обаче научих, мадам, че вие сте се запознали със съпруга си именно в Генуа?

— Ричард ли ви каза? Много глупаво от негов страна. Запознахме се в Милано.

— А жената, с която сте били в Генуа…

Лучия ядосано го прекъсна:

— Казах ви, че никога не съм била в Генуа!

— Ах, пардон! — възкликна Поаро. — Разбира се, че току-що го казахте. И все пак е странно!

— Кое е странно?

Поаро затвори очи и се облегна назад в стола си. Гласът му започна да излиза с мъркане през полуотворените му устни:

— Ще ви разкажа една историйка, мадам — обяви той и измъкна едно тефтерче. — Имам приятел, който работи като фотограф за няколко лондонски списания. Той е направил… как да кажа… снимки на няколко графини и на други известни дами, докато са се къпали в Лидо[1]. Неща от този род. — Поаро запрелиства тефтерчето, преди да продължи. — Миналият ноември този мой приятел се е намирал в Генуа и разпознал там една доста известна дама — Баронеса дьо Гийе, както по това време се наричала, а също и любовница на виден френски дипломат. Хората приказвали, но тази дама не им обръщала внимание, защото самият дипломат също обичал да приказва, а тъкмо това искала тя. Той бил прекалено увлечен, за да бъде дискретен, нали разбирате… — Поаро невинно замълча. — Нали не ви отегчавам, мадам?

— Ни най-малко, но не виждам защо ми разказвате това.

Прелиствайки набързо тефтерчето, Поаро продължи:

— Вече стигам до същността, уверявам ви, мадам. Моят приятел ми показа снимките, които беше направил. И двамата се съгласихме, че баронеса дьо Гийе е une tres belle femme[2] и затова никак не сме изненадани от поведението на дипломата.

— Това ли е всичко?

— Не, мадам. Дамата, видите ли, не била сама. Тя била заснета как се разхожда с дъщеря си и тази нейна дъщеря, мадам, имала много красиво лице, лице, което освен това и трудно се забравя. — Поаро стана, поклони се галантно и затвори тефтерчето. — Разбира се, в мига, в който пристигнах тук, аз разпознах това лице.

Лучия погледна Поаро и шумно си пое дъх.

— О! — извика тя. След миг се овладя и се разсмя. — Скъпи мосю Поаро, каква любопитна грешка! Разбира се, сега разбирам смисъла на вашите въпроси. Помня отлично баронеса дьо Гийе, а също и дъщеря й, която беше доста глупава, но майката е очарователна. Много бях привързана към нея и излязохме заедно на разходка няколко пъти. Мисля, че моята привързаност я забавляваше. Несъмнено от това е произлязла тази грешка. Ето как човек погрешно би решил, че аз съм дъщерята на тази жена. — Лучия се отпусна назад в стола си.

Поаро бавно кимна с разбиране, при което Лучия видимо се успокои. Сетне изведнъж, навеждайки се през масата към нея, детективът отбеляза:

— Но аз си помислих, че никога не сте били в Генуа.

Заварена неподготвена, Лучия ахна. Тя втренчено изгледа Поаро, докато той прибираше тефтерчето във вътрешния джоб на сакото си.

— Вие не разполагате с никакви снимки — изрече тя нещо средно между въпрос и констатация.

— Така е — призна Поаро. — Не разполагам с никакви снимки, мадам. Просто знаех името, под което Зелма Гьотц се е подвизавала в Генуа. Другото… за моя приятел и неговите снимки… беше една моя малка невинна измислица.

Лучия скочи на крака, а очите й ядосано заблестяха.

— Вие ми поставихте капан! — извика тя гневно.

Поаро сви рамене.

— Да, мадам — потвърди той. — Боя се, че нямах друг избор.

— Какво общо има всичко това със смъртта на сър Клод? — възропта Лучия, сякаш повече на себе си, и ядосано се огледа.

Вместо да й отвърне, Поаро заговори с равен глас, задавайки й друг въпрос:

— Мадам — попита той, като отупа една несъществуваща прашинка от сакото си, докато говореше вярно — вярно ли е, че преди известно време сте загубили една скъпа диамантена огърлица?

Лучия ядосано го погледна.

— Питам ви отново — тя сякаш процеждаше думите през стиснатите си зъби, — какво общо има това със смъртта на сър Клод?

Поаро отвърна бавно и натъртено:

— Първо открадната огърлица, а сега — открадната формула. И двете биха донесли доста пари.

— Какво искате да кажете? — ахна Лучия.

— Бих желал да ми отговорите на следния въпрос — колко пари иска Карели този път?

Лучия извърна поглед от Поаро.

— Аз… аз… аз няма да отговарям на повече въпроси — прошепна тя.

— Защото се боите? — попита Поаро и отиде при нея.

Лучия отново го погледна и сетне отметна предизвикателно глава назад.

— Не — заяви тя. — Не се боя. Просто не разбирам за какво говорите! Защо доктор Карели ще ми иска пари?

— За да купите мълчанието му — отговори Поаро. — Еймъри са горд род и вие не бихте искали те да узнаят, че сте дъщеря на… Зелма Гьотц!

Лучия изгледа ядосано Поаро за миг, без да отговори, след това раменете й се отпуснаха тя се свлече на един стол, като скри лицето си с ръце. Измина поне една минута, преди отново да вдигне поглед, въздъхвайки:

— Ричард знае ли? — промълви тя.

— Все още не, мадам — бавно отговори Поаро.

Тя звучеше отчаяно, когато го помоли:

— Не му казвайте, мосю Поаро! Моля ви, не му казвайте! Той е толкова горд с името на своя род толкова горд със семейната си чест! Постъпих подло, като се омъжих за него, но бях толкова нещастна! Мразех този живот, този ужасен живот, който бях принудена да водя със своята майка! Чувствах се унизена, но какво можех да сторя? И тогава, когато мама умря, бях най-после свободна! Получих свободата да водя почтен живот! Свободата да прекратя предишния живот на лъжи и интриги! Запознах се с Ричард. Това беше най-прекрасното нещо, което някога ми се беше случвало. Ричард влезе в моя живот. Обикнах го и той поиска да се ожени за мен. Как можех да му кажа коя съм? И защо ли трябваше да го правя?

— И тогава — подкани я нежно Поаро, — Карели ви е видял някъде с мосю Еймъри и е започнал да ви изнудва?

— Да, но аз нямах свои пари — изпъшка Лучия. — Продадох огърлицата и му платих. Мислех, че всичко ще приключи с това, но вчера той се появи тук. Беше научил за формулата на сър Клод.

— Той е поискал да я откраднете?

Лучия въздъхна.

— Да.

— Направихте ли го? — Поаро се приближи до нея.

— Сега няма да ми повярвате… — промълви Лучия, клатейки тъжно глава.

Поаро съчувствено изгледа красивата млада жена.

— Да, да, детето ми — успокои я той. — Все още ви вярвам. Имайте кураж и се доверете на папа Поаро! Само ми кажете истината. Вие ли взехте формулата на сър Клод?

— Не, не, не съм, не съм! — заяви пламенно Лучия. — Но е вярно, че имах такова намерение. Карели направи ключ за сейфа на сър Клод по отпечатъка, който взех.

Поаро извади един ключ от джоба си, показа й го и попита:

— Този ли е?

Лучия погледна ключа.

— Да, беше съвсем лесно. Карели ми го даде. Аз бях в кабинета и точно се канех да отворя сейфа, когато сър Клод влезе и ме завари вътре. Това е истината, кълна се!

— Вярвам ви, мадам — каза Поаро. Той прибра ключа в джоба си, отиде до креслото и седна, като замислено събра върховете на пръстите си.

— И все пак охотно възприехте плана на сър Клод за изгасването на лампите.

— Не исках да бъда претърсвана — поясни Лучия. — Преди това Карели ми беше дал ключа заедно с една бележка и двете бяха в джоба на роклята ми.

— Какво направихте с тях? — попита Поаро.

— Когато лампите изгаснаха, хвърлих ключа колкото се може по-надалеч. Ей там — посочи тя към стола, на който предната вечер беше седял Едуард Рейнър.

— А бележката, която ви беше дал Карели? — продължи Поаро.

— Не знаех какво да правя с нея. — Лучия стана и отиде до масата. — Така че я пъхнах между страниците на една книга. — Тя взе една книга я разгърна. — Да, още е тук — заяви тя и извади отвътре късче хартия. — Искате ли да я видите?

— Не, мадам, тя си е ваша — успокои я Поаро.

Лучия седна на стола до масата и накъса бележката на ситни парченца, които прибра в чантичката си. Поаро я наблюдаваше известно време, преди да попита:

— Още една малка подробност, мадам. Случайно да сте си скъсали някъде роклята снощи?

— Аз? Не! — Лучия изглеждаше изненадана.

— Докато беше тъмно — попита Поаро, — чухте ли да се разкъсва плата на нечия рокля?

Лучия се замисли за миг-два. После добави:

— Сега, след като го споменахте, мисля, че да. Но не моята, навярно е била или на мис Еймъри, или на Барбара.

— Добре, няма да се занимаваме сега с това — отбеляза великодушно Поаро. — Сега да поговорим за друго. Кой наля кафето на сър Клод снощи?

— Аз.

— И го сложихте на тази маса до вашето кафе?

— Да.

Поаро стана, наведе се през масата към Лучия и рязко изстреля следващия си въпрос:

— В коя от двете чаши сложихте хиосциамина?

Лучия го изгледа като обезумяла.

— Откъде научихте? — прошепна тя.

— Това ми е работата — да научавам разни неща. В коя чаша, мадам?

Лучия въздъхна.

— В моята собствена.

— Защо?

— Защото исках… исках да умра. Ричард заподозря, че между мен и Карели има нещо… че сме любовници. Никога не би могъл да бъде по-далеч от истината! Мразех Карели, мразя го и сега! Но тъй като не можах да се сдобия с формулата, бях сигурна, че ще ме издаде на Ричард. Самоубийство беше изход — единственият изход. Щях просто потъна в сън без сънища, за да не се събуди никога вече — така каза той.

— Кой?

— Доктор Карели.

— Започвам да разбирам… започвам да разбирам — бавно изрече Поаро. После посочи чашата на масата.

— Значи това е вашата чаша? Пълна и неначената?

— Да.

— Защо променихте решението си и не я изпихте?

— Ричард дойде при мен и каза, че ще ме отведе… в чужбина… и че ще намери пари за това. Той ми възвърна надеждата.

— А сега, мадам, слушайте ме внимателно — каза сериозно Поаро. — Тази сутрин доктор Греъм взе чашата, която се намираше на масата до стола, на сър Клод.

— Да?

— Неговите колеги няма да открият в нея нищо друго, освен утайка от кафе… — той замълча.

Лучия отвърна, без да го погледне:

— Разбира се…

— Нали така? — настоя Поаро.

Лучия погледна право пред себе си, без да продума. После, вдигна поглед към Поаро и възкликна:

— Защо ме гледате така? Плашите ме!

— Казах — повтори Поаро, — че взеха чашата, която тази сутрин се намираше на масата стол на сър Клод. Да предположим, че бяха взели чашата, която снощи е стояла на това място — той отиде при масата до вратата и извади една кафена чаша от саксията с декоративното растение. — Да предположим, че бяха взели тази чаша!

Лучия скочи бързо и закри лице с ръце.

— Вие знаете! — изохка тя.

Поаро отиде при нея.

— Мадам! — сега гласът му беше строго. — Те ще изследват онази чаша, ако вече не са го направили, и няма да открият нищо. Но снощи аз отлях малко от утайката на истинската чаша. Как бихте реагирали, ако ви кажех, че в чашата на сър Клод имаше хиосциамин?

Лучия изглеждаше поразена. Тя се олюля, но после се овладя. За момент остана безмълвна. После прошепна:

— Вие сте прав. Съвсем прав. Аз го убих!

Внезапно тя извиси глас:

— Аз го убих! Аз сложих хиосциамина в неговата чаша! — тя отиде до масата и грабна пълната чаша с кафе. — Това тук е само кафе!

Тя поднесе пълната чаша до устните си, но Поаро се хвърли напред и й попречи да я изпие. Те се гледаха напрегнато известно време и после Лучия избухна в ридания. Поаро взе чашата и я сложи на масата.

— Мадам! — възкликна той.

— Защо ме спряхте? — промълви тя.

— Мадам — повтори Поаро. — Светът е толкова прекрасен! Защо трябва да го напускате?

— Аз… о! — Лучия се свлече на канапето, ридаейки горчиво.

Когато Поаро отново заговори гласът му беше изпълнен с топлина и нежност.

— Вие ми казахте истината. Сложили сте хиосциамина в своята чаша. Вярвам ви. Но в другата чаша също имаше хиосциамин. Сега ми кажете истината! Кой сложи хиосциамина в чашата на сър Клод?

Лучия погледна ужасено Поаро.

— Не, не, грешите. Не е той. Аз го убих! — извика истерично тя.

— Не е кой? Кого прикривате, мадам? Кажете ми! — настоя Поаро.

— Не е той, казвам ви! — изхлипа Лучия.

На вратата се почука.

— Това е полицията — обяви Поаро. — Разполагаме с много малко време. Ще ви обещая две неща, мадам. Първо — че ще ви отърва…

— Но аз го убих, казах ви! — тя вече почти пищеше.

— Второ — продължи невъзмутимо Поаро. — Ще отърва и вашия съпруг!

— О! — изохка Лучия и впери удивен поглед него.

В стаята влезе икономът Тредуел. Обръщайки се към Поаро, той обяви:

— Инспектор Джап от Скотланд Ярд!

Бележки

[1] Лидо ди Венеция — предградие на Венеция на о-в Лидо във Венецианския залив на Адриатика; приморски курорт. — Б.пр.

[2] Много красива жена (фр.) — Б.пр.