Агата Кристи
Черно кафе (19)

Глава XIX

— Веднага идваме — отговори Поаро.

Следван от Хейстингс, той тръгна към вратата, а Рейнър влезе в библиотеката и отиде до камината. На прага Поаро внезапно се обърна към секретаря и го погледна.

— Между другото, мистър Рейнър — попита детективът и се върна в средата на стаята, — случайно да знаете дали доктор Карели е бил тази сутрин в библиотеката?

— Да, беше — отговори Рейнър на детектива. — Аз го заварих тук.

— А! — Поаро изглеждаше доволен. — И какво правеше?

— Мисля, че телефонираше.

— Говореше ли, когато влязохте?

— Не, точно се връщаше в библиотеката от кабинета на сър Клод.

Поаро обмисли чутото за момент и после попита Рейнър:

— Къде точно бяхте вие тогава? Можете ли да си спомните?

Без да се отмества от камината, Рейнър отговори:

— О, тук някъде, струва ми се.

— Чухте ли нещо от разговора на доктор Карели по телефона?

— Не — каза секретарят. — Той съвсем ясно даде да се разбере, че иска да остане сам, затова се махнах.

— Разбирам. — Поаро се поколеба и после извади от джоба си бележник и молив. Написа няколко думи на един лист и го откъсна. — Хейстингс! — извика той.

Хейстингс, който се мотаеше около вратата, дойде при него и Поаро му подаде сгънатия лист.

— Ще бъдете ли така добър да го отнесете горе на инспектор Джап?

Рейнър изчака Хейстингс да излезе от стаята, за да изпълни поръчката, след което попита:

— За какво е всичко това?

Поаро прибра бележника и молива в джоба си и отговори:

— Писах на Джап, че след няколко минути ще съм при него и че може би ще съм в състояние да му кажа името на убиеца.

— Наистина ли? Вие знаете кой е? — попита Рейнър с вълнение в гласа.

За момент настъпи тишина. Еркюл Поаро сякаш беше омагьосал секретаря и той като хипнотизиран наблюдаваше детектива, който започна бавно да говори:

— Да, мисля, че научих кой е убиецът… най-накрая — заяви Поаро. — Сещам се за друг случай, не много отдавна. Никога няма да забравя убийството на лорд Еджуеър. Бях почти победен… да, аз — Еркюл Поаро, и то от изключително простият план на един елементарен мозък. Видите ли, мосю Рейнър, най-простоватите хора често имат таланта да извършат най-несложно престъпление и след това иди се оправяй. Да се надяваме, че убиецът на сър Клод е другата крайност — интелигентен, надарен и страшно самодоволен. Той не може да устои на изкушението… как го казвате вие?… да усъвършенства съвършеното. — Очите на Поаро се оживиха от възбуда.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза Рейнър. — Да не би да искате да кажете, че не е мисис Еймъри?

— Не, не е мисис Еймъри — отговори му Поаро. — Затова написах онази бележка. Тази клета жена страда достатъчно. Трябва да й спестим по-нататъшни разпити.

Рейнър изглеждаше замислен, след което възкликна:

— Обзалагам се тогава, че е Карели! Нали?

Поаро игриво му се закани с пръст.

— Мосю Рейнър, ще трябва да ми позволите да запазя моята малка тайна до последния момент. — Той извади една носна кърпа и изтри челото си. — Mon Dieu! Колко е горещо днес! — оплака се той.

— Искате ли нещо за пиене? — попита Рейнър. — Забравих добрите обноски. Трябваше да ви предложа по-рано.

Поаро се усмихна.

— Много сте любезен. Едно уиски, ако обичате.

— Разбира се, само момент. — Рейнър излезе от стаята, а Поаро закрачи към стъклените врати и се загледа за миг към градината. После отиде до канапето, за да потупа възглавничките, след което се премести до камината, за да подреди украшенията на полицата. След малко Рейнър се върна с две чаши уиски със сода на един поднос. Той видя как Поаро посегна към едно от украшенията.

— Предполагам, че това е много ценна антика — отбеляза Поаро и вдигна една каничка.

— Така ли? — гласеше равнодушният коментар на Рейнър. — Не разбирам много от тези неща. Елате да пийнем — предложи той, докато слагаше подноса на масичката за кафе.

— Благодаря — каза тихо Поаро и отиде при него.

— Е, за ваше здраве! — каза Рейнър, взе една чаша и отпи.

Поаро се поклони и вдигна другата чаша към устните си.

— И за ваше, приятелю! А сега нека ви разкажа за моите подозрения. Първо разбрах, че… — той внезапно млъкна и рязко извърна глава, сякаш дочу нещо. Погледна първо към вратата, после към Рейнър и сложи пръст на устните си, давайки да се разбере, че може би някой ги подслушва.

Рейнър кимна с разбиране. Двамата мъже тихичко се прокраднаха до вратата и Поаро направи знак на секретаря да остане в стаята. После рязко отвори вратата и изскочи навън, но се върна почти веднага с унил вид.

— Странно! — призна той на Рейнър. — Можех да се закълна, че чух нещо. Е, както и да е, сгрешил съм. Това не се случва често. A votre sante^[1], приятелю! — после изпи чашата до дъно.

— А! — възкликна Рейнър и също отпи.

— Моля? — попита Поаро.

— Нищо. Сетих се нещо, това е.

Поаро отиде до масата и остави чашата си.

— Знаете ли, мосю Рейнър — каза доверително той. — Ще бъда абсолютно честен с вас. Така и не успях да свикна с уискито — вашата английска национална напитка. Вкусът й не ми е приятен — горчи — после отиде до креслото и седна.

— Така ли? Съжалявам. Моето изобщо не горчи. — Рейнър остави чашата си на масичката за кафе и продължи: — Мислех, че преди малко се канехте да ми кажете нещо, нали?

Поаро изглеждаше изненадан.

— Така ли? Какво ли е било? Възможно ли е вече да съм взел да забравям? Мисля, че навярно съм искал да ви обясня как провеждам едно разследване. Voyons^[2]! Един факт води към друг, затова продължаваме. Дали следващият ще се съчетае с предходния? A merveille^[3]! Хубаво! Можем да продължим. Следващият… не пасва! А, колко любопитно! Нещо липсва — липсва една брънка във веригата. Да проверим. Проверяваме. А този малък любопитен факт, този може би нищожно дребен детайл, който не пасва — ще го сложим тук! — и съответно Поаро посочи с ръка главата си. — Забележително! Изключително!

— Да-а-а, разбирам! — несигурно промърмори Рейнър.

Поаро толкова гневно размаха пръст пред лицето на секретаря, че той почти се смали.

— Но, внимание! Опасност дебне детектива, който казва „Това е толкова дребно. Това е толкова незначително. Няма да се занимавам с него. Ще го оставя настрана“. По този начин човек може да се обърка. Всичко е от значение — внезапно Поаро спря и се плесна по главата. — А! Сега се сетих какво исках да ви кажа. Ставаше въпрос за един от онези маловажни и незначителни факти. Исках да си поговорим, мосю Рейнър, за праха.

Рейнър вежливо се усмихна.

— Праха?

— Точно така. Праха — повтори Поаро. — Моят приятел Хейстингс преди малко ми припомни, че съм детектив, а не прислужница. Смяташе, че е много умно от негова страна, но аз не съм толкова сигурен. В края на краищата прислужницата и детективът имат нещо общо. Какво прави прислужницата? Тя изследва със своята метла тъмните ъгълчета. Изкарва на бял свят всички неща, които са се търкулнали на потайни места и си стоят надлежно скрити, далеч от очите на всички. Не прави ли същото и детективът?

Рейнър изглеждаше отегчен, но промърмори:

— Много интересно, мосю Поаро. — Той отиде до един стол на масата и седна, преди да попита: — Е, това ли е всичко, което искахте да кажете?

— Не, не съвсем — отвърна Поаро и се облегна напред. — Не можахте да ми хвърлите прах в очите, защото нямаше прах изобщо. Разбирате ли?

Секретарят съсредоточено го загледа:

— Не, боя се, че не.

— Върху онази кутия с лекарства нямаше изобщо прах. Мадмоазел Барбара ме наведе на този факт. Но прах трябваше да има. Лавицата, на която седеше кутията… — и Поаро махна с ръка, докато говореше по посока на шкафа, — е пълна с прах. Именно тогава разбрах, че…

— Разбрахте, че…

— Разбрах — продължи Поаро, — че някой съвсем наскоро беше пипал кутията. Не е било необходимо човекът, който е отровил сър Клод, да се доближава снощи до нея, тъй като по-рано той е взел толкова отрова, колкото му е била нужна, избирайки времето, когато е знаел, че никой не би го обезпокоил. Вие не сте се доближавали до кутията е лекарства снощи, защото вече сте си били взели толкова хиосциамин, колкото сте искали. Но сте държали чашата с кафето, мистър Рейнър!

Рейнър търпеливо се усмихна.

— Бога ми! Обвинявате ме в убийството на сър Клод ли?

— А вие отричате ли го? — попита Поаро.

Рейнър помълча, преди да отговори. Когато започна, в гласа му се долавяше по-остра нотка:

— О, не — заяви той. — Не го отричам. И защо да го правя? Аз всъщност съм много горд от цялата работа. Трябваше да мине без засечка. Беше просто лош шанс, че сър Клод снощи отвори сейфа отново. Досега не беше го правил.

Поаро звучеше доста сънено, когато запита:

— Защо ми казвате всичко това?

— А защо не? Вие сте толкова симпатичен. Удоволствие е да се разговаря с вас. — Рейнър се засмя и продължи: — Да, нещата много скоро след това се объркаха. Но точно заради това съм истински горд, че успях да превърна провала в успех — на лицето му се появи ликуващо изражение. — Бях принуден да измисля скривалище в рамките на много малко време и аз се справих блестящо. Искате ли да ви кажа къде е формулата сега?

Поаро вече трудно успяваше да се противопостави на обземащата го сънливост и едва му се разбираше какво говори.

— Аз… аз не ви разбирам — прошепна той.

— Направихте една много малка грешка, мосю Поаро — каза подигравателно Рейнър. — Подценихте интелигентността ми. Не се хванах изобщо на вашата хитра уловка с бедния стар Карели. Човек с вашия ум не би могъл сериозно да смята, че Карели… о, изобщо не си струва дори да се мисли за това. Видите ли, аз играя на едро. Това късче хартия, доставено на определени хора, би ми донесло петдесет хиляди лири. — Той се облегна назад. — Само си представете какво може да направи с петдесет хиляди лири човек с моите възможности.

С още по-сънлив глас Поаро се насили да отговори:

— Аз… аз не… не ми се мисли за това.

— Е, да, сигурно, оценявам го — съгласи се Рейнър. — Човек трябва да приема и чуждо мнение.

Поаро се наведе напред, явно полагайки усилия да се съвземе.

— Вашата няма да стане — възкликна той. — Ще ви изоблича. Аз, Еркюл Поаро… — той внезапно млъкна.

— Еркюл Поаро няма да направи нищо — обяви Рейнър, докато детективът се облегна назад. С подигравателен смях секретарят продължи: — Въобще не се усетихте, нали? Даже когато казахте, че уискито горчи. Видите ли, скъпи ми мосю Поаро, аз взех не само едно, а няколко шишенца хиосциамин от онази кутия. И ако искате да знаете, на вас сипах малко повече, отколкото на сър Клод.

— Ах, Mon Dieu! — изпъшка Поаро, като се мъчеше да се изправи и с немощен глас се опита да извика. — Хейстингс! Хейст… — гласът му пресекна и той се отпусна обратно на стола, а клепачите му се затвориха.

Рейнър скочи на крака, бутна стола си настрана и се наведе над Поаро.

— Не заспивайте още, мосю Поаро! — каза той. — Сигурен съм, че бихте искали да видите къде е била скрита формулата, нали?

Той изчака за момент, но очите на Поаро останаха затворени.

— И потъвате бързо в сън без сънища, от който няма събуждане, както се изрази нашият скъп приятел доктор Карели — отбеляза Рейнър сухо, отиде до камината, взе подпалките, сгъна ги и ги прибра в джоба си. После тръгна към стъклените врати, спирайки колкото да извика през рамо: — Сбогом, скъпи ми мосю Поаро!

Точно щеше да излезе навън, когато гласът на Поаро, бодър и жизнерадостен, го закова на място.

— А няма ли да си вземете и плика?

Рейнър бързо се обърна, а в същия миг инспектор Джап влезе в библиотеката откъм градината. Рейнър направи една-две крачки назад, спря се нерешително и реши да побегне. Втурна се към стъклените врати, но беше сграбчен от Джап и полицаят Джонсън, който също изникна откъм градината.

Поаро стана от стола и се протегна:

— Е, драги ми Джап? — попита той. — Успяхте ли да чуете всичко?

Влачейки Рейнър с помощта на полицая обратно към средата на стаята, Джап отговори:

— Всяка дума, благодарение на бележката ви, Поаро. От терасата, точно до прозореца, се чува отлично. А сега нека го претърсим и да видим какво ще намерим. — Той измъкна подпалките от джоба на Рейнър и ги хвърли на масичката за кафе. След това извади и едно малко шише. — Аха! Хиосциамин! Празно!

— А, Хейстингс! — поздрави Поаро приятеля си, който влезе откъм преддверието, носейки в ръка чаша уиски със сода, която подаде на детектива.

— Разбрахте ли сега? — обърна се най-любезно Поаро към Рейнър. — Аз отказах да играя във вашата комедия и вместо това направих така, че вие да играете в моята. В бележката дадох инструкции на Джап, а също и на Хейстингс. После ви улесних, като се оплаках от горещината. Знаех, че ще ми предложите питие. В края на краищата така получихте удобния случай, от който се нуждаехте. По-нататък всичко беше съвсем просто. Когато отидох до вратата, добрият Хейстингс стоеше отвън, приготвил друга чаша уиски със сода. Размених чашите и се върнах, за да продължа комедията.

Поаро връчи пак чашата на Хейстингс.

— Лично аз мисля, че изиграх ролята си съвсем добре — заяви той.

Настъпи пауза, през която Поаро и Рейнър се изгледаха. След това Рейнър каза:

— Боях се от вас още от момента, в който влязохте в този дом. Планът ми щеше да мине. Можех да се уредя за цял живот с петдесетте хиляди лири… а може би дори и повече… които щях да получа за тази гадна формула! Но от момента, в който пристигнахте, спрях да се чувствам толкова уверен, че ще се измъкна след убийството на този надут стар глупак и кражбата на скъпоценното късче хартия.

— Аз скоро забелязах, че сте интелигентен — отвърна Поаро и отново седна в креслото, като изглеждаше изключително доволен от себе си.

Джап заговори отсечено:

— Едуард Рейнър, арестувам ви за предумишленото убийство на сър Клод Еймъри и ви предупреждавам, че всичко, което кажете, може да бъде използвано като доказателство срещу вас! — Джап направи знак на полицая да отведе Рейнър.