Серия
Еркюл Поаро (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 41 гласа)
Сканиране и корекция
maskara (2013)

Издание:

Агата Кристи. Черно кафе

ИК „Селекта“, София, 1998

Адаптация: Чарлз Озбърн


Глава I

Еркюл Поаро седна да закусва в малкия си, но доволно уютен апартамент в Уайтхол Маншънс. Козуначената кифла и чашата горещ шоколад му се усладиха. Неочаквано, тъй като беше подвластен на навика и рядко променяше обичайната си закуска, той помоли своя камериер Джордж да му приготви втора чаша шоколад. Докато чакаше, хвърли отново бърз поглед към сутрешната поща, която лежеше на масата за закуска.

Както винаги педантичен до крайност, той беше подредил непотребните писма в спретната купчинка. По-напред те бяха отворени много внимателно с ножа за хартия във формата на миниатюрен меч, който неговият стар приятел Хейстингс му беше подарил преди много години за рождения ден. Втора купчинка съдържаше онези съобщения, които бяха сметнати за безинтересни — главно рекламни брошури — и той щеше след малко да помоли Джордж незабавно да го отърве от тях. В третата купчинка бяха писмата, които изискваха някакъв отговор или поне потвърждение. С тях щеше да се занимае след закуска, но при всички случаи не преди десет часа. Поаро намираше за не дотам професионално да се започва обичайният работен ден преди десет. Е, когато работеше върху някой случай — тогава, разбира се, беше различно. Спомни си веднъж как той и Хейстингс бяха излезли доста преди зазоряване, за да…

Ала не, Поаро не искаше мисълта му да се рее из миналото. Славното минало! Последният им случай, свързан с международна престъпна организация, известна като „Великата Четворка“, беше доведен до успешен край и Хейстингс се бе завърнал в Аржентина, при жена си и своето ранчо. Въпреки че старият му приятел пак бе за кратко време и Лондон по работа, свързана с фермата му, беше малко вероятно той и Поаро отново да заработят заедно върху разплитането на някое престъпление. Затова ли Еркюл Поаро се чувстваше така неспокоен в тази прекрасна майска утрин на хиляда деветстотин тридесет и четвърта? Привидно се беше оттеглил, но на няколко пъти биваше изкушен да излезе от уединението си, когато се появеше някой особено интересен случай. Приятно би било да работи отново с Хейстингс до себе си, който неизменно да огласява неговите идеи и теории. Но от няколко месеца не се беше появило нищо, което да предизвика професионалния интерес на Поаро. Свършили ли се бяха находчивите престъпници и оригиналните престъпления? Нима всичко беше само насилие и жестокост, гнусни убийства или обири, чието разследване беше под неговото, на Поаро, достойнство?

Мислите му бяха прекъснати, когато Джордж тихо застана до него с онази втора, очаквана чаша шоколад. Очаквана не само защото Поаро щеше да се наслаждава на богатата сладост, но и защото тя щеше да му позволи да поотложи за няколко минути осъзнаването на факта, че предстоящият ден — тази прекрасна слънчева утрин — няма да му донесе нищо по-вълнуващо от всекидневната разходка в парка, после по Мейфеър до любимия му ресторант в Сохо, където щеше да обядва сам — този път какво? — може би малко пастет като начало, сетне bonne femme[1], последвано от…

Той осъзна, че Джордж нещо му говори, докато слагаше шоколада на масата. Безукорният и невъзмутим Джордж с каменното лице, англичанин в пълния смисъл на думата, той работеше от известно време при Поаро и беше всичко, което можеше да се желае от един прислужник. Съвършено нелюбопитен и крайно неохотен, когато трябваше да изкаже лично мнение по някой въпрос, Джордж беше истинска мина за информация относно английската аристокрация и също толкова педантичен, колкото и великия детектив. Поаро неведнъж му бе казвал: „Ти великолепно гладиш панталони, Джордж, ала ти липсва въображение.“

Затова пък Еркюл Поаро притежаваше въображение в изобилие, а умението да се изгладят чифт панталони както трябва, според него, беше рядко качество. Да, беше истински щастлив, че Джордж се грижеше за него.

— … затова, сър, си позволих да обещая, че тази сутрин вие ще му се обадите — казваше в това време Джордж.

— Моля за извинение, скъпи ми Джордж — отвърна Поаро — Мислено не бях тук. Казваш, че някой е телефонирал?

— Да, сър. Снощи, докато вие бяхте на театър с мисис Оливър, сър. Оттеглих се за сън, преди да се приберете и не сметнах за необходимо да ви оставям съобщение в толкова късен час.

— Кой се е обаждал?

— Един джентълмен, сър. Представи се като сър Клод Еймъри. Остави телефонния си номер, който ще да е някъде в Съри. Добави, че въпросът е малко деликатен и когато позвъните, да не казвате името си на никого, а да настоявате да говорите със самия сър Клод Еймъри.

— Благодаря ти, Джордж. Остави телефонния му номер на бюрото ми — рече Поаро. — Ще позвъня на сър Клод, след като прегледам днешния „Таймс“. Сега е още раничко да се телефонира комуто и да било дори и по деликатни въпроси.

Джордж се поклони и оттегли, а Поаро бавно довърши чашата с шоколад и сетне се отправи към терасата с тазсутрешния вестник.

Няколко минути по-късно „Таймс“ беше оставен настрана. Международните новини, както винаги, бяха потискащи. Ужасният Хитлер беше превърнал германските съдилища в подразделения на нацистката партия, фашистите бяха завзели властта в България и най-лошото от всичко — в родната страна на Поаро Белгия бе станала експлозия в някаква мина близо до Монс и се предполагаше, че са загинали четиридесет и двама миньори. Вътрешните новини не бяха кой знае колко по-добри. На жените-тенисистки на Уимбълдън щеше да бъде разрешено това лято да играят по шорти въпреки негодуванието на длъжностните лица. Нищо успокоително нямаше и в колоната с некролозите — хора на възрастта на Поаро, че и по-млади, се надпреварваха да умират.

Захвърлил вестника, Поаро се изтегна в удобния си плетен стол, опънал крака върху ниска табуретка. „Сър Клод Еймъри“ — помисли си той. Несъмнено това име му се струваше познато — беше го чувал и преди. Да, този сър Клод бе добре известен в някои среди. Ала какъв точно беше той? Политик? Адвокат? Пенсиониран държавен чиновник? Сър Клод Еймъри. Еймъри.

Утринното слънце огряваше терасата и Поаро сметна, че е достатъчно топло, за да се попече минута-две. Скоро щеше да стане прекалено горещо за него, а и той не беше почитател на слънчевите бани. „Когато слънцето ме принуди да се прибера вътре — размишляваше той, — ще събера сили, за да проверя в справочника «Кой кой е». Ако този сър Клод е някаква видна личност, той със сигурност ще е включен в тази забележителна книга. Ами ако не е…?“ Дребничкият детектив многозначително сви рамене. Непоправим сноб, той вече беше благоразположен към сър Клод заради достойнството на титлата му. Ако пишеше за него в „Кой кой е“ — справочника, в който можеше да се намери информация за кариерата и на самия детектив, то тогава навярно този сър Клод беше човек, заслужаващ времето и вниманието на Еркюл Поаро. Внезапно повелият хладен ветрец и любопитството, което го беше обзело, го подтикнаха да се прибере вътре. Той влезе в библиотеката, отиде до рафта със справочниците и свали дебелата червена книга, чието заглавие „Кой кой е“ беше гравирано върху корицата със златни букви. Прелиствайки страниците, той попадна на абзаца, който търсеше и прочете на глас:

ЕЙМЪРИ, Сър Клод (Хърбърт); Рицар 1927; род. 24 ноември, 1878. Жен. 1907, Хелън Греъм (поч. 1929); Един син; Образование: Уеймаутска класическа гимназия; Лондонски Кралски Колеж; физик-изследовател Джи Ии Си Лаборатъриз, 1905; Ар Ей Ии Фарнбъро (Радио Отдел), 1916; Изследователски Институт към Министерството на въздухоплаването, Суонидж, 1921; демонстрирал нов метод за ускорение на елементарните частици — линеен ускорител за разпространение на вълните, 1924. Носител на медал Монро, присъден от Обществото на физиците; Публикации: студии за различни научни списания. Адрес: Абътс Клийв, до Маркет Клийв, Съри. Тел.: Маркет Клийв 314. Клуб: Клубът на научните работници „Атиниъм“.

„Ах, да — помисли си Поаро. — Известният учен.“ Спомни си за един разговор преди няколко месеца с член от правителството на Негово Величество. Тогава Поаро беше открил някакви изчезнали документи с доста неудобно за правителството съдържание. Разговаряха за сигурността и политикът беше признал, че като цяло мерките за сигурност не били достатъчно благонадеждни.

— Например — беше казал той — това, над което сега работи сър Клод Еймъри, би било от изключително значение при една бъдеща война, но той отказва да го прави при лабораторни условия, където изобретението му и той самият ще бъдат надлежно охранявани. Настоява да работи сам в своя дом в провинцията. Абсолютно никаква сигурност. Ужасно!

„Чудя се — рече си Поаро, докато връщаше книгата «Кой кой е» на рафта, — чудя се дали сър Клод Еймъри ще поиска да ангажира уморения и стар Еркюл Поаро за куче-пазач? Военни изобретения, секретни оръжия — това просто не е за мен. Ако сър Клод…“

Телефонът в съседната стая иззвъня и Поаро чу, че Джордж вдигна слушалката. Миг по-късно камериерът се появи.

— Отново сър Клод Еймъри на телефона, сър — рече той.

Поаро отиде до телефона.

— Альо! Говори Еркюл Поаро — произнесе той в слушалката.

— Поаро? Не се познаваме, въпреки че имаме общи познати. Казвам се Еймъри, Клод Еймъри…

— Разбира се, аз съм чувал за вас, сър Клод — отвърна Поаро.

— Вижте, Поаро. Имам дяволски сложен проблем на главата… или по-скоро може скоро да имам. Не съм сигурен. Работя върху формула за бомбардиране на атома — няма да навлизам в подробности, ала от Министерството на отбраната смятат, че това е от изключителна важност. Работата ми вече е приключила и аз изведох формула, чрез която може да се произведе нов и смъртоносен експлозив. Имам основание да подозирам, че член на моето домакинство ще се опита да я открадне. Засега не мога да ви кажа повече, но ще ви бъда много задължен, ако дойдете за уикенда в Абътс Клийв като мой гост. Искам после на връщане за Лондон да вземете формулата със себе си и да я предадете на един човек в Министерството. Има някои причини, поради които министерски куриер не може да свърши работата. Нуждая се от някой, който да е невзрачен, да не е от научните среди, но и който да е в същото време достатъчно проницателен…

Сър Клод продължаваше да говори. Еркюл Поаро хвърли бърз поглед към плешивата си яйцевидна глава и разкошни мустаци, които се отразяваха в огледалото и си рече, че никога преди в дългата си кариера нито той, нито някой друг го бе считал за невзрачен. Ала един уикенд в провинцията и възможността да се запознае с известния учен не бе за отхвърляне, както без съмнение и изказаните на свой ред благодарности от едно признателно правителство и то само задето ще е пренесъл в джоба си от Съри до Уайтхол една неясна, па макар и смъртоносна научна формула.

— Ще се радвам да ви услужа, скъпи сър Клод — прекъсна го той. — Ще гледам да пристигна в събота следобед, ако е удобно за вас и ще се върна в Лондон в понеделник сутринта с онова, което искате да взема със себе си. С голямо нетърпение очаквам да се запозная с вас.

Любопитно, помисли си той, докато връщаше слушалката на мястото й. Чуждестранни агенти биха могли да проявят интерес към формулата на сър Клод, но дали наистина бе възможно някой от домакинството на учения да…? Както и да е, несъмнено щеше да научи повече по време на престоя си там през уикенда.

— Джордж! — извика той. — Занеси, ако обичаш, на химическо чистене дебелото ми сако от туид, смокинга и панталоните. До петък трябва да са готови, тъй като заминавам за провинцията този уикенд.

Казаното прозвуча като че ли заминаваше за степите на Централна Азия и то за цял живот.

Сетне се върна до телефона, набра един номер и почака малко, преди да проговори.

— Скъпи ми Хейстингс — започна той — не бихте ли желал да се отдалечите от деловата си заетост в Лондон за ден-два? Съри е много приятен по това време на годината…

Бележки

[1] „Добра жена“ (фр.), в случая се има предвид унгарско ястие, представляващо рагу с парченца месо, лук, червени чушки, картофи и пр. — Б.пр.