Агата Кристи
Черно кафе (3)

Глава III

Лучия се насили да се усмихне, докато Барбара Еймъри се приближаваше към нея.

— Да, благодаря ти, мила — отвърна тя. — Съвсем добре съм. Наистина.

Барбара сведе поглед към красивата чернокоса съпруга на своя братовчед.

— Да не си поднесла някоя добра новина на Ричард? — попита тя. — За това ли става въпрос?

— Добра новина? Каква добра новина? Не зная за какво говориш — възрази Лучия.

Барбара сгъна ръце в лактите и направи движение, като че ли люлееше бебе. В отговор на тази пантомима Лучия тъжно се усмихна и поклати глава. Мис Еймъри обаче с ужас се строполи на стола.

— Барбара! — смъмри я тя.

— Е — каза Барбара, — стават и такива неща.

Леля й енергично поклати глава.

— Не искам и да мисля какво става с младите момичета в днешно време — каза тя, без да се обръща конкретно към някого. — По наше време ние не говорехме за майчинството така лекомислено и аз никога не бих позволила…

Тя спря, защото чу, че вратата се отвори и се обърна точно навреме, за да види как Ричард излиза от стаята.

— Ти постави Ричард в неудобно положение — продължи тя, обръщайки се към Барбара — и мога да кажа, че изобщо не съм изненадана.

— Е, лельо Каролайн — отвърна Барбара, — ти си с викториански разбирания, нали знаеш. Родила си се, когато на старата кралица са й оставали още цели двадесет години живот. Ти си типична представителка на твоето поколение, аз пък смея да кажа — на моето.

— Аз обаче не се и съмнявам кое поколение предпочитам… — започна леля й, само за да бъде прекъсната от Барбара, която се изкикоти и каза:

— Мисля, че викторианците са били чудесни! Разказвали са на децата си разни измислици за това, че бебетата никнели под храсти с цариградско грозде. Намирам го за много сладко.

Тя затършува из чантата си, намери цигара и запалка и запали. Точно щеше да заговори отново, когато мис Еймъри й направи знак да мълчи.

— О, спри да се правиш на глупачка, Барбара. Аз наистина се тревожа за това бедно дете тук и бих искала да не се шегуваш за моя сметка!

Внезапно Лучия не издържа и избухна в плач. Опитвайки се да избърше сълзите от очите си, тя рече, ридаейки:

— Вие всички сте толкова добри с мен. Никой не се е отнасял така с мен, докато не дойдох тук и не се ожених за Ричард. Чудесно е да съм сред вас. Просто не мога да…

— Няма нищо, няма нищо… — промърмори мис Еймъри, сетне стана, отиде при Лучия и я потупа по рамото. — Няма нищо, скъпа. Зная какво имаш предвид — прекарала си целия си живот в чужбина, а това е много неподходящо за едно младо момиче. То не получава подходящо възпитание, а и хората от континента имат много странни разбирания относно образованието. Няма нищо, няма нищо.

Лучия стана и несигурно я погледна. Тя остави мис Еймъри да я заведе до канапето и седна в единия му край, а мис Еймъри струпа възглавнички около нея и после също седна.

— Разбира се, че си разстроена, скъпа, но трябва да се опиташ да забравиш Италия, макар, разбира се, прекрасните италиански езера да са така прелестни през пролетта, както винаги съм казвали. Много е хубаво да се ходи там на почивка, но човек, естествено, не би искал да живее на това място за постоянно. Стига, стига, скъпа, не плачи!

— Мисля, че тя има нужда от едно силно питие — предложи Барбара, докато сядаше на масичката за кафе. Тя изпитателно, но не без съчувствие се взря в лицето на Лучия. — Този дом е ужасен, лельо Каролайн, изостанал е с години назад във времето. Тук не са и чували за коктейли! Друго, освен шери или уиски преди вечеря и бренди след това — няма. Ричард не може да направи един приличен „Манхатън“ и все пита Едуард Рейнър как се приготвя уиски с лимонов сок. Това обаче, което наистина ще ободри Лучия за нула време, е един „Сатанински мустак“.

Мис Еймъри се обърна шокирана към племенницата си.

— Какво — запита тя ужасено — е това „Сатанински мустак“?

— Приготвя се много лесно, ако разполагаш с нужните съставки — отвърна Барбара. — Състои се просто от равни части бренди и ментова сметана, но не бива да забравяш и щипка червен пипер. Това е номерът! Направо е върховно и сто на сто след това ще живнеш!

— Барбара, знаеш, че не одобрявам такива алкохолни стимуланти! — възкликна мис Еймъри и потръпна. — Скъпият ми баща винаги казваше…

— Не знам какво е казвал — отвърна Барбара, — но абсолютно всеки в този дом знае, че милият стар прачичо Алджърнън имаше репутацията на пияч от класа.

Отпърво мис Еймъри изглеждаше така, сякаш ще избухне всеки момент, но после на устните й се появи нервна усмивчица и тя успя да каже само:

— При джентълмените е различно.

Барбара обаче не се примири с това:

— Изобщо не е по-различно — рече тя. — Или във всеки случай не мога да си представя защо те ще минават метър. Просто навремето този номер е вървял. — Тя измъкна от чантичката си огледалце, пудриера и червило. — Така, я да видим как изглеждаме? — рече тя на себе си. — О, Боже мой! — добави тя и започна енергично да черви устните си.

— Ама наистина, Барбара — започна леля й. — Бих искала да не слагаш на устните си толкова много от тази червена измишльотина, която при това е така ярка!

— Надявам се да е ярка — отговори Барбара, която все още се занимаваше с грима си. — В края на краищата струва седем шилинга и шест пенса.

— Седем шилинга и шест пенса! Да прахосваш толкова пари за… за…

— За „Издръжливо на целувки“, лельо Каролайн.

— Моля?

— Червилото. Казва се „Издръжливо на целувки“.

Леля й неодобрително изсумтя.

— Зная, разбира се — рече тя, — че някои устни лесно се напукват, особено ако човек е изложен на силен вятър и че някакво мазило е за препоръчване. Например ланолин. Аз винаги използвам…

Барбара я прекъсна:

— Скъпа лельо Каролайн, запомни го от мен — червилото върху устните на едно момиче никога не с достатъчно. В края на краищата никога не се знае колко от него ще загуби в таксито, с което се прибира вкъщи.

Докато говореше, тя прибра огледалото, пудриерата и червилото в чантата.

Мис Еймъри изглеждаше озадачена.

— Какво искаш да кажеш с това „в таксито, с което се прибира вкъщи“? — попита тя. — Не разбирам.

Барбара стана, отиде зад канапето и се наведе над Лучия.

— Няма значение. Лучия разбра, нали, скъпа? — попита тя, като леко я погъделичка по брадичката.

Лучия Еймъри се огледа неразбиращо.

— Толкова съжалявам — каза тя на Барбара. — Не слушах. Какво каза?

Насочила отново вниманието си към Лучия, Каролайн Еймъри се върна на разговора за здравето на младата дама.

— Знаеш ли, скъпа — рече тя, — аз наистина се тревожа за теб.

Тя отмести поглед от Лучия към Барбара.

— Тя трябва да вземе нещо, Барбара. С какво разполагаме? Амониев карбонат, разбира се, това би било най-подходящо. За нещастие, немарливата Елин тази сутрин ми счупи стъкълцето, докато бършеше праха в моята стая.

Барбара присви устни и се замисли за миг.

— Сетих се — възкликна тя. — Болничните запаси!

— Болничните запаси? Какво искаш да кажеш? За какви болнични запаси говориш? — попита мис Еймъри.

Барбара отиде и седна на един стол близо до; леля си.

— Сети се! — настоя тя. — Става дума за нещата на Една.

Лицето на мис Еймъри светна.

— Ах, да, разбира се! — После се обърна към Лучия и каза: — Ех, да познаваше по-голямата ми племенница Една — сестрата на Барбара. Тя замина за Индия със съпруга си… о, трябва да е било три месеца, преди ти да дойдеш тук с Ричард. Толкова способно момиче беше Една!

— Много способно! — потвърди Барбара. — Наскоро се сдоби с близнаци. И понеже в Индия няма храсти с цариградско грозде, мисля, че трябва да ги е намерила под някое огромно мангово дърво.

Мис Еймъри си позволи да се усмихне.

— Млъкни, Барбара — рече тя. Сетне, обръщайки се отново към Лучия, тя продължи: — Както казах, скъпа, Една учеше за аптекарка по време на войната. Тя работеше в тукашната болница. Тогава превърнахме кметството в лазарет, нали разбираш. А после, докато се омъжи, Една продължи да работи в диспансера на Окръжна болница. Имаше широки познания относно лекарствата, хапчетата и нещата от този род. Смея да кажа, че и сега е така. Тези знания навярно са безценни за нея в Индия. Но какво исках да кажа? Ах, да, когато замина, какво направихме с онези нейни шишенца?

— Помня съвсем добре — рече Барбара. — Повечето от старите неща на Една от диспансера бяха наблъскани в една кутия. Трябваше да ги сортираме и върнем на болницата, ала всички забравихме за тях или поне никой нищо не направи. Сложихме ги на тавана и те отново излязоха на бял свят, когато Една се стягаше за Индия. Сега са ей там… — ги посочи към библиотечния шкаф — и все още никой не ги е прегледал и подредил.

Тя стана и пренесе стола си до шкафа, после се качи върху него и се протегна, за да свали черната метална кутия, която стоеше отгоре.

Без да обръща внимание на Лучия, която промълви: „Моля те, миличка, не си прави труда, нямам нужда от нищо“, Барбара отиде до масата и сложи кутията върху нея.

— Е — рече тя, — сега вече можем поне да хвърлим един поглед на тези неща.

Сетне отвори кутията.

— О, Боже, каква пъстра колекция! — каза тя, като вадеше най-различни шишенца, докато говореше. — Йод, бензинова тинктура, нещо с надпис „рициново масло на Тинкт.Карт.Ко.“

После направи гримаса.

— А! Ето, че стигаме до сериозните работи — възкликна тя, вадейки от кутията някакви малки кафяви стъклени шишенца. — Атропин, морфин, стрихнин — четеше тя етикетчетата.

— Внимавай, лельо Каролайн, ако предизвикаш буйния ми нрав, ще сложа в кафето ти стрихнин и ти ще умреш в ужасни мъки. — Барбара направи шеговит жест, с който заплаши леля си, а тя пък изсумтя и махна с ръка.

— Така, едно е сигурно — тук няма нищо, което да изпробваме върху Лучия, за да я накараме да живне — засмя се Барбара и почна да прибира обратно шишенцата и стъкълцата в металната кутия.

Точно бе вдигнала високо едно шишенце морфин в дясната си ръка, когато вратата откъм преддверието се отвори и Тредуел въведе вътре Едуард Рейнър, доктор Карели и сър Клод Еймъри. Пръв влезе секретарят на сър Клод — Едуард Рейнър, невзрачен млад мъж към тридесетте. Той отиде при Барбара и надникна в кутията.

— Здравейте, мистър Рейнър, интересувате ли се от отрови? — попита го тя, като продължи да прибира шишетата в кутията.

Доктор Карели също се приближи до масата. Тъмнокос и смугъл, на около четиридесет години, Карели бе облечен в отлично скроен вечерен костюм. Държеше се изискано и когато говореше, се долавяше почти незабележим италиански акцент.

— Какво имаме тук, мис Еймъри? — осведоми се той.

Сър Клод се забави на вратата, за да каже неща на Тредуел.

— Разбра ли инструкциите ми? — попита той и остана доволен от отговора на Тредуел, който гласеше:

— Напълно, сър Клод.

Икономът излезе от стаята и сър Клод прекоси библиотеката, за да отиде при госта си.

— Надявам се, ще ме извините, доктор Карели — рече той, — ако отида в кабинета си? Чакат ме няколко важни писма, които трябва да бъдат пуснати още тази вечер. Рейнър, идваш ли с мен?

Секретарят тръгна със своя работодател и те заедно влязоха в кабинета на сър Клод през междинната врата. Когато тя се затвори зад гърба им, Барбара изведнъж изтърва шишето, което държеше.