Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джулия Куин. Великолепно

Амерканска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2011

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-296-901-3

История

  1. — Добавяне

Глава седма

— Ема, толкова се радвам, че реши да ме вземеш със себе си — каза Бел развълнувано.

— Имам чувството, че ще съжалявам — отговори тя. Двете с братовчедка й пътуваха в каретата на Блайдън, за да върнат обеците, които Софи бе пъхнала в ръцете на Ема в знак на благодарност предишния ден.

— Абсурд! — заяви Бел безцеремонно. — Освен това може да имаш нужда от мен. Представи си, че не знаеш какво да кажеш.

— Сигурна съм, че ще измисля нещо подходящо.

— А ако Софи не знае какво да каже?

— Това е малко вероятно — отвърна Ема кисело и погледна към обсипаните с диаманти и смарагди обеци в облечената й с ръкавица ръка.

— Жалко — намръщи се тя.

— Какво?

— Това са прекрасни обеци.

Каретата спря пред елегантната градска къща на Софи. Младите жени слязоха и бързо се изкачиха по каменните стъпала, водещи до входната врата. Ема почука решително. Само след секунда вратата се отвори и тя бе огледана от комично слабия и безочливо високомерен иконом на Софи. Трябваше да се отбележи, че икономите са далеч по-проницателни от работодателите си и Грейвс със сигурност не правеше изключение. Никой не можеше да влезе в дома на граф и графиня Уайлдинг преди той да го сметне за подходящ. Той погледна надолу към Ема и Бел с черните си, остри очи и просто каза:

— Да?

Бел предложи на мъжа картичката си:

— Приема ли лейди Уайлдинг? — попита тя рязко, с тон, отговарящ на надменния поглед на иконома.

— Може би.

Ема почти се засмя, когато видя стиснатата челюст на братовчедка си. Бел продължи упорито.

— Бихте ли й предали, че лейди Арабела Блайдън е тук и желае да я види?

Веждите на Грейвс се извиха леко.

— Освен ако зрението ми не ме лъже, което, между другото, никога досега не се е случвало, виждам двама души на прага.

Брадичката на Бел се повдигна леко, когато процеди през зъби.

— Това е моята братовчедка, мис Ема Дънстър.

— Разбира се — каза Грейвс любезно. — Позволете ми да ви покажа жълтия салон.

Той ги съпроводи до една от дневните на Софи, а стъпалата му се движеха безшумно по обюсоновия килим.

— О, Господи — промърмори Бел, веднага след като иконома се отдалечи достатъчно, за да не я чуе. — Сигурна съм, че съм идвала тук поне тридесет пъти, и той продължава да ме измъчва на прага.

— Очевидно е много предан на работодателите си. Може би трябва да се опиташ да го наемеш при себе си — засмя се Ема.

— Шегуваш ли се? Вероятно ще трябва да давам обяснения, за да вляза в собствения си дом.

— Бел, скъпа! — изписка Софи, носейки се през стаята в очарователна тъмнозелена сутрешна рокля, която бе в унисон с очите й. Тя сякаш не забеляза стоящата тихо в ъгъла Ема, докато целуваше Бел по бузата.

— Толкова съжалявам, че не успях да присъствам на празненството ви. Чух, че е било грандиозно.

— Да, беше — потвърди Бел.

— Дори брат ми е присъствал — каза Софи скептично. — Това е нещо, което не се вижда всеки ден. Сега къде е вашата прекрасна братовчедка, за която слушах толкова много?

— Тя е точно зад вас.

Софи се обърна.

— Така се радвам да… О, боже!

Ема се усмихна смутено.

— Предполагам, че сте малко изненадана.

Софи отвори устата си, затвори я, след което отново я отвори, за да каже:

— О, боже мой!

— Е, може би сте много изненадана — поправи се Ема.

— О, боже мой!

Бел се приближи до Ема и прошепна:

— Не мислех, че е възможно, но Софи наистина не знае какво да каже.

— Това е мястото, където трябва да се включиш и да оправиш нещата — напомни й Ема.

— Аз със сигурност не знам какво да кажа — ухили се Бел.

Софи пристъпи крачка напред.

— Но… вие… вчера…

Ема си пое дълбоко дъх.

— Боя се, че вчера взех назаем роклята на прислужницата ми.

— За какво? — Софи постепенно се върна към употребата на необикновено обширните й вокални умения.

— Това всъщност е дълга история.

— Нима? — попита Бел.

Ема сряза братовчедка си с гневния си поглед.

— Добре, не точно дълга, по-скоро сложна.

— О? — попита Софи, а очите й се отвориха с интерес. — Тогава определено искам да чуя всичко за нея.

— Всъщност дори не е толкова сложна — добави Бел.

Ема успя да сръчка отстрани досадната си братовчедка, докато набързо обясни как се бяха опитали да странят от приготовленията на лейди Керълайн за приема.

— Оставаше или кухнята, или подреждането на цветята — заключи тя.

— Несъмнено ужасна съдба — съгласи се Софи. — Все пак не мога да си представя какво е било мнението на Керълайн за вашето приключение.

— Работата е там, че… — заяви Ема многозначително — и аз не мога да си го представя.

Двете с Бел се обърнаха към Софи с нервни усмивки на лицата.

— О! — възкликна Софи и кимна отчетливо. — Разбирам. Е, със сигурност може да разчитате на моето мълчание. Това е най-малкото, което мога да направя, след като спаси живота на Чарли. Както казах, ще съм ти вечно задължена.

Ема бързо подаде на Софи зашеметяващите обици, покрити с диаманти и смарагди.

— При тези обстоятелства, вземайки предвид истинското ми положение и самоличност, не бих могла да приема тези обеци. Моля ви, вземете ги обратно. Така подхождат на зелените ви очи.

Софи се просълзи.

— Но аз бих искала да ги притежавате. Те са само едно дребно украшение в сравнение с това, което направихте за моя син.

— Мисля, че Ема ще се чувства неудобно — каза Бел меко.

Софи местеше погледа си между двете братовчедки и накрая се спря върху Ема.

— Искам да ви дам нещо в знак на моята благодарност.

— Вашето приятелство ще бъде повече от достатъчно. — Гласът на Ема бе тих и дълбок, изпълнен с емоции, защото знаеше, че Софи ще се докаже като истинска и вярна приятелка въпреки невъзможния си брат.

Софи взе ръцете на Ема в своите.

— Това ще имате винаги — и тогава, сякаш думите й не бяха достатъчно доказателство, тя внезапно пусна ръцете на Ема и я привлече в топлата си прегръдка. — О! Къде са ми маниерите? — възкликна внезапно Софи. — Моля ви, седнете — каза тя и се насочи към дивана в златист оттенък. Ема и Бел й се усмихнаха и се настаниха удобно.

— Сега да преминем към наистина важните неща — заяви категорично Софи. — Клюки. Искам да чуя всичко за изминалата нощ.

— Беше невероятно! — възкликна Бел. — Казвам ви, ако мама искаше да покаже на висшето общество, че смята Ема за толкова скъпа, колкото дъщеря, то тя със сигурност успя. Представи я на абсолютно всички.

— Колко вълнуващо за теб — коментира Софи.

Ема промърмори своето съгласие.

— Но също така и изморително — добави Софи по-съчувствено.

— О, да — кимна Ема.

— И всички бяха там, абсолютно всички — продължи Бел. — С изключение на вас, разбира се. Както знаете дори брат ви се появи. Всички бяха изключително изненадани. Хората не спряха да говорят за това.

— Да, аз също бях малко изненадана — започна Софи. И тогава изведнъж си спомни, че брат й бе с нея предишния ден и рязко обърна глава към лицето на Ема, възкликвайки: — О, Господи! Какво му каза? Какво каза той?

— Всъщност, мисля, че казах нещо като „Как сте?“.

— След това той целуна ръката й два пъти по-дълго от благоприличното — добави Бел развълнувано. — А когато хората спряха да говорят за шокиращата му поява, не можаха да спрат да коментират начина, по който разговаряше и танцуваше с Ема.

— Наистина, Бел — каза Ема сухо, — мисля, че той просто се закачаше с мен. Изглеждаше малко объркан и изненадан от моята истинска самоличност. Мога да си представя, че обича да чувства надмощие във всяка ситуация.

— Със сигурност — промърмори Софи. — Представете си какво е да си му роднина.

Ема намери тази перспектива за доста смущаваща.

— Във всеки случай той наистина не ми обърна толкова внимание. Не мисля, че е направил нещо неподходящо.

Бел изсумтя по възможно най-неженствения начин.

— Ема, лицето ти бе същият цвят като косата, когато танцува с него. Чувстваше се крайно смутена или ако не това, то поне беше изключително ядосана.

Ема сви рамене, предпочитайки да остави Софи и Бел да си направят собствени заключения.

— Сигурна съм, че сега, след като всичко се изясни, въпросът е приключен. Извинете ме за това, което ще кажа, Софи, но ако брат ви наистина оправдава репутацията си, която ми бе описана с мъчително детайлни подробности, то не мисля, че ще го срещам на много други светски събития.

— Жалко — каза Софи тихо и в очите й заискри сватовнически блясък.

— Казахте ли нещо?

— О, нищо. Желаете ли чай? — попита бързо Софи, позвънявайки за прислужницата. Натякваше от години на Алекс да се задоми и в лицето на Ема Дънстър откри най-обещаващата възможност за успех. Ема бе поразително привлекателна, очевидно интелигентна и истински мила личност. И най-важното за всеки, който бе на път да се свърже с Александър Риджли, херцог Ашбърн, тя бе много, много смела. Софи реши, че дори не може да мечтае за по-добра снаха. Острият език на Ема също й служеше добре. Алекс се нуждаеше от жена, която няма да припка да изпълнява заповедите му всеки път, когато започнеше да се държи доминиращо, което трябваше да признае Софи, бе през по-голямата част от времето.

— Моля те, разкажи ми повече за бала — продължи Софи, нетърпелива да удължи посещението, след като вече бе решила, че тя и Ема скоро щяха да бъдат свързани. Прислужницата донесе чай и бисквити и Софи бързо се захвана със сервирането.

— Бях притисната до стената от лейди Самъртън — засмя се Ема.

Бел се присъедини към нея.

— Лейди Самъртън е единственият човек, който притежава умението да притисне в ъгъла пет души едновременно.

— Колко глупава жена — отбеляза Софи. — Мисля, че е добронамерена, но говори прекалено много.

Ема и Бел отправиха поглед, имитиращ обвинение към Софи, очите, на която се отвориха широко, след което тя се засмя.

— О, знам, че се доближавам до това, което тя прави, но обикновено поне съм интересна.

След тази реплика трите жени започнаха да се смеят.

Когато смехът им утихна, в уютното им трио се намеси много силен и ядосан мъжки глас.

— Исусе Христе, Грейвс, кълна се в Бога, че ще те обеся на тази закачалка, ако не ме оставиш да продължа.

— О, Господи — промърмори Софи. — Наистина трябва да направя забележка на Грейвс, но сърце не ми дава. Толкова обича да разпитва.

— Не, няма да дам визитната си картичка на иконома, който ме е приемал най-малко петстотин пъти. — Ема не мислеше, че е възможно, но гласът на Алекс действително изглеждаше по-силен. Софи изглеждаше малко смутена.

— Предполагам, че трябва да отида там, но така се забавлявам, когато Алекс се ядоса.

Ема побърза да се съгласи.

— Грейвс, ако ти е мил животът, ще се махнеш от пътя ми веднага. — Внезапно гласът на Алекс се превърна в опасно нисък тон.

Ема, Бел и Софи трепнаха, когато видяха как Грейвс почти прелетя през вратата на жълтия салон в стремежа си да избяга от гнева на Алекс. Когато Алекс влезе, гледаше през рамо, докато икономът бързо изчезваше и дори не забеляза, че Софи има гости.

— За бога, Соф, аз съм ти брат. Не мислиш ли, че трябва да отмениш атаката на кучето си?

— Той е малко загрижен сега, когато Оливър е далеч, както знаеш.

— Бих казал… — Най-накрая Алекс се обърна и забеляза, че в стаята има три жени. Той бързо плъзна очите си по двете гостенки, възползвайки се от удобната си позиция. Когато погледът му се спря върху Ема, тя вдигна чашата чай към устните си и отпи. — Гледай ти… — каза провлечено — какви добри приятелки сте станали.

И трите жени го пронизаха с поглед, изпълнен с раздразнение. Алекс изглеждаше леко недоволен от общия им нелюбезен отговор на присъствието му.

— Алекс, не ставай досаден — заяви категорично Софи. — Забавлявам гостите си. Ако ще се държиш оскърбително, можеш да се върнеш по-късно.

— Какво посрещане — промърмори той, когато се строполи неелегантно върху стола срещу Ема и Бел.

— Отбих се, за да върна обеците на сестра ви, Ваша светлост — каза Ема.

— Мисля, че ти бях казал да престанеш да ме наричаш „Ваша светлост“, Ема.

Бел и Софи повдигнаха вежди при смелото използване на първото име на Ема.

— О, много добре — отвърна Ема. — Няма да ви наричам никак тогава.

Софи забеляза издайническото стискане на челюстта на брат си и някак успя да потуши това, което би било доста шумен смях.

— Чай, Алекс? — попита тя сладко.

— Аз не пия чай — отговори той рязко.

— Да, разбира се. Забравих, че мъжете като теб не посягат към такива глупави напитки като чая.

— Аз бих искала още една чаша — заяви Ема с усмивка.

— Не бих имала нищо против още малко — добави Бел.

Алекс се замисли кога жените по света се бяха обединили срещу него.

— Предполагам, че ще трябва да позвъня за друг чайник — реши Софи. — Желаеш ли кафе, Алекс?

— Предпочитам уиски.

— Не мислиш ли, че е малко рано за това?

Алекс прехвърли поглед от сестра си към Ема и Бел. И трите се обърнаха към него с измамно спокойни изражения.

— Всъщност — отбеляза той, — не мисля, че изобщо някога е имало по-подходящо време за уиски.

— Както желаеш.

Алекс стана и се насочи към шкафа, където сестра му държеше алкохола. Извади бутилка уиски и си наля щедро.

— Софи, дойдох да те информирам за истинската самоличност на нашата мистериозна Мег, но виждам, че тя вече ме е изпреварила в тази задача. — Той се загледа в Ема. — Чудя се, какво ли мисли братовчедка ви за вашата лудория.

— Братовчедка й беше част от нейната лудория — обади се Бел.

Алекс се обърна към нея с намръщено изражение. Ема се възползва от отвличането на вниманието му и тайно го разгледа. Когато се облегна лениво на стената, поклащайки чашата с уискито си, изглеждаше необикновено едър и непоносимо мъжествен в деликатно украсения салон на Софи. Отлично скроените му дрехи едва удържаха суровата му, мъжка сила. Как, чудеше се тя, може един човек да провокира в нея едновременно такова желание и враждебност. Поне можеше да приеме, че става въпрос за желание. Със сигурност никога преди не бе чувствала нещо подобно на странните усещания, които той предизвикваше в корема й, нито лудото препускане на сърцето й. Дори със самото си присъствие той замайваше предателското й тяло, изпълнено с объркани копнежи. Неговата дързост и властно отношение я вбесяваха и тя жадуваше той да разбере точно това, което мислеше за него.

За съжаление в момента го намираше за ужасно красив. Намръщи се и реши, че е по-добре да държи очите си върху Софи и Бел. Братовчедка й даде най-доброто от себе си, за да игнорира навъсеното изражение на Алекс, обърна се към сестра му и попита:

— Имате ли намерение да отсъствате от висшето общество, докато продължи пътуването на съпруга ви до Западните Индии, или ще ви видим довечера на бала у Саутбъри?

— Бях планирала да се оттегля в провинцията, но всъщност промених мнението си. Градският живот изведнъж обеща да бъде ужасно интересен този сезон. Макар да не мисля, че ще мога да излизам след още няколко месеца — усмихна се Софи срамежливо.

— О, Софи, вие сте…? — Бел изглежда сякаш не можеше да произнесе думата „бременна“ в компанията на мъж. Софи кимна енергично, а лицето й сияеше от радост. — Толкова се радвам за вас! — продължи Бел. — Но ще ви е трудно, докато съпругът ви отсъства.

— Да, Оливър все още дори не знае, че е на път отново да стане баща. Написах му писмо, когато бях сигурна, но се съмнявам, че го е получил.

— Ако се почувствате самотна тук, трябва да ми обещаете, че заедно с Чарли ще дойдете при нас. Имаме много място у дома, а и ще е ужасно да сте напълно сама, докато очаквате появата на бебето.

— В случай че сте забравили, лейди Арабела, Софи има роднини, които да се грижат за нея — заяви Алекс повелително. — Ако тя ще се премести при някого, то ще е при мен.

Бел преглътна и каза смело.

— Може би тя ще желае женска компания.

— Сигурна съм, че Негова светлост може да й осигури изобилие от женска компания — промърмори Ема. Тогава за нейно пълно унижение, тя осъзна, че е изрекла неприятната мисъл на глас.

Алекс бе изключително доволен от очевидната й ревност, но все пак попита рязко.

— Ема, бихте ли разяснили този коментар?

— Ами, всъщност, мисля, че по-скоро не бих го направила — отвърна тя тихо.

Алекс изпита съжаление при вида на мъката и срама, които видя върху лицето й и реши да остави въпроса.

— Ако Софи желае женска компания — заяви той, — то тя ще се премести при майка ни.

Софи също бе възхитена от ревностния коментар на Ема и вече обмисляше какъв цвят рокля ще облече на сватбата. Но не искаше Ема да се чувства неудобно, затова каза весело:

— Гостуване у мама вероятно ще повдигне духа ми през следващите няколко месеца. Предполагам, че ще се отправим към провинцията. Чистият въздух ще ми подейства извънредно добре, пък и Чарли я обожава. Кълна се, че се превръща в същински дивак, веднъж щом го изведем от града. Постоянно се катери по дърветата и аз винаги се страхувам за него, но Алекс ми каза, че трябва да внимавам и да не го разглезвам. Обаче…

— Софи, говориш несвързано — каза Алекс със снизходителен тон.

— Така е — въздъхна тя.

— Но — започна Ема смело, — беше изключително интересна. Аз правя същото по дърветата.

Трите жени се разсмяха на препратката към по-ранната забележка на Софи за лейди Самъртън, докато Алекс се оплака, че е изключен от шегата.

— О, Ема — въздъхна Софи с усмивка, — не бях ни най-малко интересна, но бе много мило от ваша страна да излъжете заради мен.

— Това изобщо не е проблем, уверявам ви.

— Ема, може би няма да е проблем да ни разкажете всичко за себе си — каза Алекс.

— Боже, това ще бъде досадно. Аз вече знам всичко за нея — каза Бел лукаво.

Ема се зачуди кога братовчедка й бе станала толкова дръзка.

— Не желая да отегчавам братовчедка си.

— Сигурен съм, че не би възразила — подхвърли Алекс.

— С всички средства — каза Бел любезно. — Аз трябва да си поговоря със Софи. Искаше да ми покажеш новия си клавесин, нали?

— Така ли? О, да, разбира се. Ела с мен, той е в синия салон на горния етаж. — Софи бързо се изправи на крака и се отправи към вратата с Бел по петите. — Вие двамата ще си правите компания за малко сами, нали?

Ема не бе достатъчно ядосана, за да си пожелае погледът й да може да убива, но в себе си се надяваше, че поне ще успее да предизвика кратка, но мъчителна болка.

— Ще се оправим. — Алекс определено сияеше.

— Браво — прошепна Софи на Бел.

— И аз това си помислих — отвърна тя.

— Хайде — каза Софи високо. — Нямам търпение да ти го покажа.

С това двойката се измъкна от стаята и се отправи към горния етаж.

— Трябва да ми напомниш да благодаря на братовчедка ти — провлече Алекс.

— Трябва да ми напомните да я удуша.

— Скъпа, наистина ли ти е толкова трудно да си сама в една стая с мен? Нямаше нищо против снощи.

Алекс прекоси салона и се настани върху канапето точно до Ема. Имаше ли ситуация, в която да не се чувства напълно спокоен? Вътрешностите й се разбунтуваха, сякаш прекосяваше Атлантика, а той седеше до нея и се усмихваше, сякаш нямаше нито една грижа на света. Предизвикваше я неговата близост, реши тя. Случваха й се странни неща, когато той бе наблизо. Време беше да го накара да се отмести.

— Хмм… — започна Ема колебливо и всички разумни мисли изхвърчаха през прозореца. — Не бих искала да звуча като пуританка…

— Тогава недей.

— Но наистина мисля, че не би трябвало да седите толкова близо до мен.

— О, Ема — въздъхна Алекс. — Нима вече са напълнили главата ти с правила и разпореждания. — Той притисна кичур от косата й между пръстите си, неспособен да устои на огнения й чар.

— Моля ви, спрете, Ваша светлост. Бел и Софи могат да се върнат всеки момент.

— Тези две конспираторки очевидно желаеха да ни оставят сами. И съм сигурен, че ще ни известят за завръщането си. Когато слизат по стълбите, повярвай ми, ще чуем кашлица, каквато не сме чували никога преди. Дори не бих се учудил ако я комбинират с писък или два.

Ема настръхна от гняв.

— Мразя да ме манипулират.

— Да, добре, аз също. Но ще направя изключение, когато манипулацията ме оставя насаме с теб.

Ема го прониза с острия си поглед.

— Винаги сте толкова въздържан. Нищо ли не ви дразни? Нещо, което да ви накара да крещите.

Алекс се засмя гръмко.

— Любов моя, ако ти кажа какво ме кара да крещя, ще избягаш от тази стая направо обратно към колониите.

Ема се изчерви силно. Въпреки невинността си разбра какво има предвид.

— Трябва ли винаги да извъртате думите ми. Толкова сте досаден.

Тя скръсти ръце на гърдите си и се завъртя, така че вече да не е с лице към него.

— Хайде сега, любов моя. Не ставай раздразнителна. Бъди честна със себе си. Смяташ ли, че не ти харесва да говориш с мен?

— Е, не, не съвсем.

— Не ти ли харесва да бъдеш с мен?

— Ами… не точно.

— Тогава какъв е нашият проблем?

— Ами… — започна бавно Ема, обръщайки се обратно към лицето му. — Аз не съм съвсем сигурна.

— Отлично — обяви Алекс щастливо, опирайки ръката си на канапето зад гърба й. — Това урежда всичко. Ние нямаме проблеми.

— Точно това е проблемът — реши изведнъж Ема.

Алекс повдигна вежди въпросително.

Ема не бе разубедена.

Вие решихте, че нямаме проблеми и voila[1] — няма такива. А ако аз мисля, че имаме?

— Но ти току-що каза, че нямаме никакви проблеми.

— Не съм казала такова нещо. Казах, че не съм сигурна какъв е проблемът. А сега знам. Това урежда всичко. Имаме проблем.

Ема отбеляза изявлението си, като се изправи от канапето и се премести на близкия стол.

— Какъв е проблемът?

Тя скръсти ръце.

— Вие сте твърде деспотичен.

— О, наистина ли?

— Наистина.

— Е, просто се случва така, че ти се нуждаеш от някой, който да те командва. Виж какво ти се случи, когато се остави на собствените си решения… намерих те в безсъзнание на улицата.

— Не мога да повярвам, че имате куража да ми кажете това. — Ядоса се Ема, изправи се и започна да крачи по пода. — Бях в безсъзнание на улицата, защото спасих живота на племенника ви. Предпочитате да бях оставила да го прегазят?

— Забрави за това — изръмжа Алекс, неспособен да повярва в собствената си глупост. — Лош пример.

— И още нещо, не се нуждая от някого, който да ме командва — заяви Ема категорично, водена от чиста ярост. — Напълно съм в състояние да се грижа за себе си. Това, от което се нуждаете вие, е силен ритник, който да ви напомни, че не сте Бог.

— Ема?

— О, замълчете. Не искам да разговарям повече с вас. Вероятно просто ще се смеете любезно и ще ме съблазнявате с поредния сексуален намек. Честно казано, не се нуждая от това в момента.

— Ема?

— Какво? — каза тя рязко, обръщайки се към него.

— Просто щях да отбележа, че не помня да съм имал подобен бурен спор с жена в рамките на двадесет и четири часа, след като съм я срещнал. — Алекс поглади брадичката си замислено, учуден от дълбочината на емоционалните реакции помежду им. — Всъщност не мисля, че съм спорил така с жена през целия си живот.

Ема изглеждаше далечна, когато му отговори.

— Да не се опитвате да ме обидите?

— Не — започна Алекс бавно, сякаш се опитваше да реши проблема в главата си, докато говори. — Не, нямам такова намерение. Всъщност, мисля, че ти направих комплимент.

Ема погледна към него. Изражението й отразяваше объркването, което почувства. Той все още разтриваше челюстта си, а очите му се стесниха замислено. Изтече една дълга минута и Ема успя да различи богатата палитра от емоции, която премина по лицето му. От време на време започваше да казва нещо и спираше, сякаш предлагаше ново решение на себе си.

— Знаеш ли какво мисля, че означава това? — попита накрая той. Думите му бяха тихи и добре обмислени. — Мисля, че ще бъдем приятели.

— Какво?

— Това е една необикновена мисъл всъщност. Приятел с една жена.

— Не се престаравайте.

— Не, наистина го мисля. Помисли за минута, Ема. Ние непрекъснато се караме, но, честно казано, аз се забавлявах през последните двадесет и четири часа така, както не съм се забавлявал от години.

Ема просто се загледа в него, напълно неспособна да измисли подходящ отговор на такова изявление. Алекс продължи.

— Мисля, че те харесвам, мис Ема Дънстър. Разбира се, също така те желая. Това трябва да е съвсем очевидно за теб. Господ знае, че е болезнено очевидно за мен. Но аз наистина много те харесвам. Ти си чудесен човек.

— Чудесен човек? — приглушено попита тя.

— И съм на мнение, че ако се замислиш, ще осъзнаеш, че ти също ме харесваш. Кога за последен път се забавлява толкова много?

Ема отвори уста, но не можа да отговори. Алекс се усмихна многозначително.

— Харесваш ме. Знам, че е така.

Ема най-накрая се засмя, неспособна да повярва на дързостта му, но въпреки това му се възхищаваше.

— Да, предполагам, че е така.

Този път усмивката на Алекс бе ослепителна.

— Е, тогава предполагам, че сме приятели.

— Смятам, че да.

Ема не бе съвсем сигурна откъде се появи това примирие, но реши да не повдига въпроса. Въпреки личната си по-добра преценка, знаеше, че Алекс е прав — тя го харесваше. Той беше абсолютно скандален и доста властен, но тя просто не можеше да откаже неговата компания, дори когато прекарваха половината си време заедно във викове един към друг.

Точно в този момент чу Бел и Софи да слизат по стълбите към салона. Бел започна да кашля неудържимо, а Софи почти излая.

— О! — Ема постави ръка върху устните си и започна да се смее.

Алекс само поклати глава, а на лицето му се появи иронична усмивка.

— Е, любов моя — каза той, — предполагам, че сестра ми току-що си е спомнила, че не разполага с клавесин.

Бележки

[1] ето (фр.). — Б.пр.