Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джулия Куин. Великолепно

Амерканска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2011

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-296-901-3

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Въпреки твърдата непоколебимост на Ема да остави женската стеснителност зад гърба си, в мига, в който очите й се спряха върху Алекс, тя се превърна в заекваща глупачка.

Вечерта започна доста невинно. След като Бел успя да измъкне от Ема всички детайли за пикника, които можа, двете решиха да се преоблекат за вечерята. Бел, обаче, беше значително по-заинтересована от избирането на тоалет за братовчедка си, отколкото за себе си, настоявайки тя да носи тъмновиолетова рокля, която да подчертава необикновените й очи.

— Това е същият цвят, който носеше, когато направи дебюта си — обясни Бел. — Алекс беше напълно погълнат от теб.

— Съмнявам се, че е запомнил цвета на роклята ми — беше всичко, което Ема отговори.

Независимо от това тя позволи да бъде придумана и облече лилава коприна, надявайки се, че дръзкият цвят може да укрепи смелостта й. Бел се спря на рокля със светлопрасковен цвят, която отиваше на нежнорозовия й тен. Когато и двете приключиха с обличането, Ема се пожертва на олтара на фризьорката и позволи на Мег да се суети над косите й, без да показва дори най-слабо недоволство. След не особено нежните грижи на Бел по-рано, Мег й се стори като същинска богиня.

Докато седеше там, гледайки в огледалото как Мег прокарва четката за коса през лъскавите й къдрици, тя имаше достатъчно време да обмисли положението си. Обичаше ли Алекс? Бел като че ли мислеше именно така. Но как би могла да го обича, след като това означаваше да се откаже от мечтата на живота си да ръководи „Дънстър Шипинг“? Част от нея искаше да обърне гръб на предпазливостта и да сграбчи дори най-малкото късче щастие, което би могла да открие с Алекс. Но Ема знаеше много добре, че ако си позволи да го обича дори малко, нямаше да бъде способна да спре и да не го обикне с цялото си сърце, с всяка пора на съществото си. А бе истински ужасена от перспективата да бъде погълната напълно от тази любов.

Както беше споделила с Бел преди по-малко от половин час, тя се променяше в негово присъствие. Един-единствен нежен поглед от Алекс сякаш пропъждаше всяка разумна мисъл от главата й и тя трябваше да се напрегне, за да говори с него, макар от устните й да излизаха само несвързани фрази. Ако се омъжеше за Алекс, със сигурност трябваше да се прости завинаги и окончателно с говоренето на цели смислени изречения. Мислите й я наведоха към друга чувствителна тема. Той можеше дори да не я помоли да се омъжи за него. Алекс имаше ужасяващата склонност към крайна упоритост и Ема не можеше да си го представи да се пречупи под натиска на семейството и да я помоли за ръката й, освен ако сам не бе готов за това. А какво щеше да стане, ако реши да я попита? Дали щеше да му даде положителен отговор? Ема прехапа долната си устна, докато обмисляше ситуацията.

Може би. Вероятно. Тя изпусна дълбока въздишка. Определено. Какво можеше да стори? „Дънстър Шипинг“ трябваше да оцелее без нея, защото тя не мислеше, че ще може да живее без Алекс.

Но бракът с него не беше гаранция за щастие. Малко бракове измежду представителите на висшето общество бяха основани на чувства и Ема знаеше, че женитбата по любов никога не е била сред най-високите цели на Алекс. Беше много вероятно той да стигне до решението да я помоли за ръката й, воден единствено от привличане и страст. Тя можеше да си го представи съвсем ясно как седи в кабинета си, с крак, подпрян на бюрото, докато обмисля положението си и решава да се ожени за нея само защото вероятно няма да се появи нищо по-добро. Какъв щеше да бъде животът й, ако се омъжи за човек, който не я обича? Би ли й било достатъчно просто да е близо до него или щеше да губи по малка част от душата си ден след ден, докато от нея остане единствено трошлива черупка? Но, господ да й е на помощ, тя не мислеше, че има друга алтернатива, защото беше започнала да осъзнава, че възможността да бъде щастлива далеч от Алекс, бе наистина много нищожна. Ема допусна, че всяка една частица от него, която можеше да получи, би била по-добре от нищо, защото истината бе, че тя го обичаше.

Обичаше го безнадеждно и беше ужасена от това, че може би няма да е способна да го накара да й отвърне със същото. Да стои до него по време на вечеря, изведнъж й се видя най-страшната перспектива.

Тя беше сравнително добра в намирането на извинения да остане в стаята си. Откри разхлабена нишка на роклята си, която трябваше да бъде поправена, а и бе убедена, че започват да се появяват нови лунички по кожата й след престоя на открито. Мег бе незабавно изпратена да заеме малко пудра от лейди Керълайн. Ема почти успя да развие остро главоболие, когато Бел загуби търпение окончателно и насила я избута през вратата, а след това и надолу по стълбите.

* * *

Когато Ема и Бел пристигнаха, Алекс вече беше в салона и се облягаше небрежно на перваза на прозореца, докато разсеяно разклащаше чаша с уиски. В момента, в който Ема мина през вратата, той й хвърли развеселен поглед, изследвайки всяка една от чертите й много внимателно. Тя даде всичко от себе си, за да изглежда безразлична, но имаше ужасното чувство, че се е провалила напълно.

— Добър вечер, Ваша светлост — изтърси рязко тя и болезнено осъзна, че звучи като блееща овца. Не беше сигурна, но й се стори, че дочу братовчедка си да изпуска лека въздишка.

Алекс кимна за поздрав към Бел, която стратегически се разположи на дивана, откъдето се предлагаше отлична гледка към цялата стая. След като Бел му се усмихна радостно в отговор, той съсредоточи вниманието си към Ема.

— Надявам се, че сте прекарали един прекрасен следобед след завръщането ни — каза той учтиво.

— Беше много хубав, благодаря ви — отговори Ема механично и вкопчи пръсти в облегалката на бледожълтия стол със смъртоносна хватка. Бел наблюдаваше размяната на реплики с нескрит интерес, а главата й се местеше безсрамно напред-назад между Ема и Алекс.

— Чувствам се така, сякаш съм на сцената — измърмори Ема под носа си.

— Моля? — поинтересува се Алекс любезно.

— Каза ли нещо? — попита Бел едновременно с него.

Ема се усмихна измъчено и поклати глава. Напрежението в залата беше наистина достатъчно плътно, за да може да се реже.

— Мисля, че ще си взема още едно уиски — каза Алекс.

— Имам чувството, че може би ще се нуждаете от него — заяви Бел с невинна усмивка.

— Малка нахалница. — Алекс прекоси залата спокойно и си наля още едно питие. Когато се насочи обратно към мястото си до прозореца, той премина много близо до Ема, докосна я и прошепна в ухото й:

— Не се опитвай да унищожиш покъщнината, скъпа моя. Това е един от любимите столове на майка ми.

Ема незабавно пусна облегалката и буквално прелетя покрай една декоративна масичка в бързината си да заеме мястото до Бел. Когато вдигна очи отново, Алекс се усмихваше широко. Тя, от друга страна, не се усмихваше изобщо.

За щастие Софи избра точно този момент да се появи тържествено в стаята.

— Здравейте, всички — каза весело тя, оглеждайки набързо залата. — Виждам, че майка не е пристигнала още. Хмм, каква изненада! Бих си помислила, че тя ще е най-нетърпелива да се осведоми относно ездата ви този следобед.

— Аз също бих си го помислил — каза сухо Алекс.

Софи нямаше отговор на тази забележка, затова избяга в другия край на стаята и седна върху бледожълтия стол, който Ема преди миг бе опитала да повреди. Ема отпусна рамене, тъй като хапливият коментар на Алекс я бе огорчил.

— Клеопатра роди котенцата си — обяви Софи с усмивка. — А Чарли беше толкова развълнуван, че не говори за нищо друго цяла вечер. За нещастие сега настоява да ми задава всякакви, хм… деликатни въпроси, на които не се чувствам напълно подготвена да отговарям и да обсъждам с шестгодишно момче — въздъхна тя тъжно. — Иска ми се Оливър да се завърне у дома скоро.

— Уверена съм, че Алекс ще бъде способен да ви помогне, относно частта с деликатните въпроси — каза раздразнено Ема и съжали за думите си в мига, в който излетяха от устата й.

Бел издаде странен звук, наполовина смях, наполовина сумтене, а след това започна да кашля.

Ема едва устоя на непреодолимо силния порив да я тупне звучно по гърба.

Алекс продължаваше да стои облегнат на перваза с неразгадаемо изражение и на Ема й се прииска да го наругае, задето изглеждаше така опустошително красив, без дори да се старае. Той сякаш бе съсредоточил цялото си внимание върху перфектно поддържаните си нокти.

Истината, обаче, беше друга, а именно, че Алекс се чувстваше уплашен до смърт, че ще избухне в смях, ако си позволеше да погледне към Ема. Знаеше, че тя никога не би му простила това. Имаше нещо толкова комично очарователно в нея, докато седеше там на дивана и кипеше от ярост.

Той предчувстваше, че няма нещо, което да я раздразни повече от това да го вижда как проявява пълен контрол върху себе си, докато нейните собствени емоции бяха съвсем открити. Не беше жесток, просто предпочиташе да я вижда гневна, отколкото нещастна и с чувство за вина, каквато беше този следобед. Алекс изтърси една невидима прашинка от жилетката си и си открадна бърз поглед към Ема. Не беше сигурен, но му се стори, че я видя да си поема дълбоко дъх, а след това да издиша бавно. Той не успя да се сдържи.

— Вярвам, че престоят ви в Уестънбърт до този момент е бил приятен, Ема.

Той със сигурност щеше да прекара година в ада заради този коментар, но цената си струваше.

— Беше добър — процеди тя кратко, отказвайки да го погледне.

— Просто добър? — каза той, а лицето му представляваше перфектната маска на загриженост. — В такъв случай не сме си свършили работата, както трябва. Какво друго можем да направим, за да ви забавляваме?

— Убедена съм, че вие няма какво да направите — каза тя остро.

Устата на Бел увисна.

— Това не може да е вярно — отвърна Алекс. — Просто ще трябва да опитвам по-усърдно. Защо не отидем да пояздим отново утре следобед? Има толкова много неща, които все още не съм ви показал.

Той си помисли, че Бел ще падне от дивана.

— Не е необходимо, Ваша светлост — каза Ема твърдо.

— Но…

— Казах, че не е необходимо! — избухна тя. После осъзна, че всички я гледат странно и добави. — Имам лека хрема. — Тя подсмръкна леко, за да демонстрира, но, разбира се, звучеше съвсем здрава. Усмихвайки се слабо, Ема сложи ръце в скута си, твърдо решена да не казва нищо повече.

Софи наруши тишината.

— Бел — каза тя неловко, — защо не вземеш едно от котенцата заедно с теб? Нямам представа какво ще правя с повечето от тях.

— Съмнявам се, че майка ми ще разреши — отвърна тя. — Последната ни котка беше истинско бедствие. Имаше доста голям проблем с бълхите.

— Аз мисля, че котенцата ни не са живели достатъчно, за да хванат бълхи — размишляваше Софи.

— Въпреки това съм сигурна, че майка ми ще бъде доста непоколебима по този въпрос.

— За какво ще бъда непоколебима? — попита високо Керълайн от вратата.

— Софи се опитва да ни убеди да вземем вкъщи едно от котенцата на Клеопатра — обясни Бел.

— За бога, не! — отвърна категорично Керълайн. — Може и да имаш едно в провинцията, но никога отново в Лондон! — Тя влезе в стаята, кимна за поздрав към Алекс и след това седна близо до Ема, Бел и Софи. Хенри, който я беше последвал на долния етаж, хвърли един поглед върху колекцията от жени в ъгъла и се насочи право към Алекс.

— Уиски? — попита Алекс, вдигайки чашата си.

— Нещо против сам да си налея? — отвърна приветливо Хенри и вдигна ръка, за да спре Алекс, който понечи да отиде. Той бързо прекоси стаята, сипа си питие и се върна при него. — Имам чувството, че ще се нуждаем от тях тази вечер — отбеляза Хенри.

— Странно, но точно същото нещо каза и дъщеря ви преди по-малко от пет минути.

— Как беше ездата ти този следобед, скъпа моя? — попита Керълайн Ема достатъчно високо, за да бъде чута от всички.

— Беше много приятна, благодаря ти.

Алекс си помисли, че нейният отговор бе наистина много вял.

— Аз прекарах великолепно — измърмори той.

— Сигурна съм, че е така — каза Ема по-скоро на себе си, опитвайки се да забрави, че именно тя беше тази, която стенеше от удоволствие, а не Алекс.

— Каза ли нещо, скъпа моя? — попита Керълайн внимателно.

— Не, не съм. Аз просто… ъъх… си прочиствах гърлото.

— Изглежда правите това доста често. — Алекс не можа да устои на очевидното смущение на Ема, затова прекоси стаята и зае мястото до Керълайн. Хенри последва примера му. — Или поне го правите в мое присъствие.

Ема го погледна така свирепо, че Софи не се сдържа и промърмори тихо „О, Господи!“. Алекс отпи от уискито си спокойно, изглеждайки напълно незасегнат от яростта й. Което, разбира се, само допринесе за усилването на гнева й. В същия миг Алекс се ухили.

— Е… — заяви Керълайн, само за да наруши мълчанието. За нейно огромно съжаление обаче всички незабавно се втренчиха в нея и поради тази причина тя се принуди да каже още нещо. — Разкажи ни повече за следобеда си, скъпа Ема. — Изглежда това беше популярна тема за разговор.

— Ами всъщност… — подхвана Ема, а раздразнението й започна да взема връх над нея.

Кракът на Бел се вряза в пищяла й. Ема преглътна болезнено, усмихна се слабо и отговори.

— Беше наистина прекрасен, благодаря ти.

Тишината надвисна над стаята отново и този път никой, дори Керълайн, не беше достатъчно смел, за да я наруши.

Ема заби поглед в скута си, пръстите й безцелно подръпваха полите й. Тя можеше да почувства очите на Алекс върху себе си и колкото и да опитваше не успя да събере смелост да срещне погледа му. Докато седеше в гробната тишина, тя трябваше да признае, че този, на когото всъщност беше ядосана, е тя, а не Алекс.

Тя знаеше, че е силно привлечена от него. Но да признае този факт на един джентълмен, някак изглеждаше в пълно противоречие с всеки принцип от нейното възпитание, а на нея й беше трудно да обърне гръб на повелите на морала, които баща й, леля й и чичо й й бяха внушавали през годините.

Положението, в което се намираше, беше пълна бъркотия. Желаеше го толкова отчаяно, а знаеше, че не бива да бъде с него. Можеше да оправдае копнежа си с факта, че го обичаше, но тя някак трябваше да намери сила и да спре да действа според този копнеж.

Всичко щеше да бъде различно, ако той изпитваше поне малка част от любовта, която тя хранеше към него. Или, помисли си унило Ема, ако той просто й предложеше. Брак с Алекс без взаимна любов беше за предпочитане пред това да го няма изобщо. Тя се загледа в него. Той се бе върнал към заниманието си да изследва ноктите на пръстите си и изобщо не изглеждаше като мъж, който се кани да предложи брак на някоя дама. Ема преглътна и се отпусна още повече в дивана.

* * *

— Боже мой! Сякаш тук има погребение! Да не би всички да сте изгубили способността си да говорите? — Юджиния стоеше на прага на гостната, облечена в елегантна рокля от зелена коприна.

— Всъщност, майко, мисля, че всеки от тук присъстващите е малко уплашен да отвори неговата или нейната уста.

Алекс се усмихна широко на майка си, когато се надигна, за да я дари с една нежна целувка по бузата.

Юджиния погледна сина си укорително.

— Не си се държал зле с нашите гости, нали?

— Само с мен — изчурулика смело Ема, което накара леля й да я стрелне с неодобрителен поглед.

Алекс се подсмихна, възхитен от хапливата забележка на Ема.

— Вероятно бих могъл да ви придружа на вечеря, мис Дънстър — каза той любезно, отиде до нея и й предложи ръката си.

— Разбира се — измърмори Ема. Какво друго можеше да направи при такава любопитна група от наблюдатели. Усмихвайки се сладко на своята публика, тя стана и се опита да направи крачка към вратата, но желязната хватка на Алекс я прикова на място.

— Вярвам, че ще бъдем последни — заяви Алекс, твърде очевидно.

— Ако никой от вас не възразява — побърза да добави Ема, чувствайки как страните й порозовяват.

— О, не, изобщо не възразяваме — възкликна Юджиния и буквално повлече дъщеря си навън.

За няколко секунди стаята се беше опразнила.

— Никога недей да правиш това отново! — избухна Ема и се дръпна силно от хватката му.

— Да правя какво? — попита той невинно.

— Вярвам, че престоят ви е бил приятен, Ема — имитираше го тя, наподобявайки тона му перфектно.

— О, хайде сега, Ема. Не може да ми се сърдиш заради малката шега.

— Но тя е за моя сметка. Аз бях унизена.

— Не бъди толкова ядосана, любов моя. Знаеш, че само те дразнех.

— Не зная нищо подобно. На мен ми се струваше, че ти просто си отмъщаваше, защото не получи това, което искаше, този следобед.

Неспособен да понесе отчаяния й поглед, Алекс я хвана за раменете и я притегли към себе си.

— О, скъпа, съжалявам — промълви той. — Никога не съм имал намерение да те карам да се чувстваш по този начин. Повярвай ми, този следобед получих точно това, което желаех.

— Но…

— Замълчи. — Той постави показалеца си върху устните й. — Всичко, което исках, беше да те направя щастлива, а успях единствено да те натъжа. Дразнех те преди малко, защото ако не мога да те видя щастлива, то ядосана е най-малкото по-добре, отколкото тъжна.

— Е, аз предпочитам да не прибягваш до такива методи отново — смотолеви тя в гърдите му.

Алекс я целуна по челото.

— Обещавам. Сега, след това… — той търсеше нова тема за разговор. — Виждала ли си някога стая да се изпразва толкова бързо? Изглежда не съм единственият, който желае уединена среща помежду ни. Готов съм да се обзаложа, че майка ми стигна в трапезарията за по-малко от десет секунди.

— Със сигурност не съм виждала леля ми да се движи толкова бързо — отвърна Ема с колеблива усмивка. — И си помислих, че чичо Хенри ще грабне Бел за косата.

— Странно, но аз си мислих, че той е над тези работи.

— Трябва да се шегуваш. Леля Керълайн може да бъде доста застрашителна, когато е разгневена. Той не би искал да я провокира по никакъв начин. Прекалено много държи на спокойното си съществуване. Освен това всички те са твърде загрижени да ме видят задомена. Не, че — каза Ема бързо — ние… аз имам някакви планове да се установявам скоро. Имам бизнес, за който трябва да се погрижа в Бостън, както знаеш. — Тя усети прималяващо чувство в стомаха си, още докато изричаше думите. Не беше ли решила, че Алекс е много по-важен за нея от „Дънстър Шипинг“. — Не бива да позволяваш да се чувстваш притиснат, нали знаеш.

Алекс погледна надолу към нея със странно изражение на лицето.

— Макар че ми е трудно да си представя как някой може да те принуди да направиш нещо — продължи Ема, изглеждайки малко нещастна.

Алекс се усмихна криво, чудейки се колко натиск всъщност ще е необходим точно в този момент, за да го накарат да се ожени.

— По-добре ли се чувстваш — попита той простичко.

Ема държеше очите си сведени.

— Станах за посмешище, нали?

— За кое по-точно говориш?

Тя се изчерви при неговото очевидно споменаване за избухливото й държание преди малко.

— Всъщност, имах предвид силното ми смущение този следобед. — Тя направи пауза и се насили да погледне в очите му. — Мисля, че преувеличих — каза тихо. — Съжалявам. Надявам се, че не съм те разстроила.

Тя погледна нагоре към него. Виолетовите й очи бяха изпълнени с доверие. В този момент нещо в Алекс трепна. Не можеше да повярва, че тя се извиняваше на него заради стеснението си относно случилото се между тях този следобед. Благовъзпитаните млади дами бяха учени, че всякакъв вид интимност преди брака е равносилна на вечно падение, и сега, когато Алекс не се чувстваше така, сякаш тялото му ще избухне, той беше наистина впечатлен, че Ема не е легнала болна за цяла седмица.

— Напълно нормално е да се чувстваш объркана от ново изживяване — промълви той, чувствайки, че трябва да каже нещо, което да я успокои.

— Благодаря ти за разбирането — отвърна Ема и на лицето й се появи колеблива усмивка. — Въпреки това си мисля, че ще бъде разумно да се въздържаме занапред. — Когато Алекс повдигна вежда, тя обясни. — Наистина ми е трудно да опиша колко ужасно се почувствах този следобед.

— Виновна?

— Да, а също и объркана. — Ема се обърна и безцелно се загледа в малкия часовник, който лежеше върху една декоративна масичка. Беше горда от себе си, че е така честна с Алекс, но пък от друга страна, един толкова откровен разговор бе до известна степен смущаващ.

— Иска ми се да не се чувстваше по този начин.

— И на мен — отговори Ема, все още обърната към часовника. — Но се страхувам, че не мога да контролирам емоциите си достатъчно добре и занапред ще се опитам да избягвам състоянието на смущение, в което бях по-рано днес.

— Ема? — и когато тя не отговори, Алекс повтори по-силно. — Ема?

Тя се обърна бързо и лъскавата й коса се надипли около лицето й на меки къдрици.

Алекс обхвана с пръсти брадичката й и повдигна главата й, така че да може да се вгледа в меките виолетови дълбини на очите й.

— Ще продължавам да се опитвам да те целуна, нали знаеш?

— Знам.

Той се наклони по-близо.

— При всеки удобен случай.

— Знам.

Устните му почти докосваха нейните.

— Ще го направя още сега.

Ема простена тихо, уловена в чувствения капан на гласа му.

— Знам.

— Ще се опиташ ли да ме спреш? — прошепна той срещу устните й.

— Не. — Тихият й отговор се изгуби в устните на Алекс, които се спуснаха към нейните. От тях се излъчваше примамлива горещина и Ема просто затвори очи, изгубена в омайната топлина на този миг.

Алекс болезнено осъзнаваше, че двамата с Ема имаха няколко скъпоценни минути заедно. Той наистина нямаше да се учуди, ако майка му нахлуеше в гостната и обявеше Ема за компрометирана при вида на една-единствена целувка и изискаше от него да се ожени за нея на секундата.

Той се откъсна от нея неохотно и си пое дълбоко дъх.

— Това ще бъде един дълъг уикенд — измърмори, все още държейки брадичката й с пръсти.

— Да, знам — каза Ема с много странен глас.

Лъчезарна усмивка озари лицето на Алекс, докато той я оглеждаше. Изглеждаше замаяна, а очите й бяха вперени в една точка вляво от лакътя му.

— Много бих искал да узная какво точно минава през ума ти в този момент — каза нежно Алекс и отметна кичур коса от челото й.

Ема разтърси леко глава, опитвайки се да фокусира погледа си.

— Какво? — Тя примигна няколко пъти. — Обещаваш ли да не се смееш?

— Не обещавам нищо подобно.

Ема примигна още няколко пъти срещу неочаквания отговор и след това го погледна в лицето. Той й се усмихваше по доста снизходителен начин, а зелените му очи блестяха с топлото обещание за любов.

— Е, предполагам, че бих могла да ти кажа все пак… — каза тя тихо. — Мислех си, че… ами, това, което се чудех…

— Да?

— Всъщност се чудех как, за бога, да се задържа на краката си, когато ме целуна преди малко. — Една срамежлива усмивка докосна лицето на Ема и тя погледна надолу, където кракът й беше начертал полукръгове върху килима. — Почувствах се така, сякаш се разтапям.

Алекс усети нещо непознато да потрепва вътре в него и нямаше начин да пренебрегне успокоителната топлина, която незабавно се разля по тялото му. Той се наведе и веднага впи устни в нейните.

— Не можеш да си представиш колко съм щастлив да чуя това.

Ема продължаваше да движи обутия си в пантофка крак по килима, абсурдно доволна от думите му и неспособна да удържи широката усмивка, която се появи на лицето й.

— Вероятно би могъл да вземеш ръката ми и да ме съпроводиш на вечеря.

— Мисля, че мога да го уредя.

Когато Ема и Алекс пристигнаха в трапезарията, семействата им вече се бяха настанили около дългата дъбова маса. Тъй като компанията им наброяваше само седем души, Юджиния, предпочитайки добрият разговор пред формалностите, бе решила да настани всички в предната част на масата, оставяйки другия край празен.

— Позволих си свободата да седна на почетното място на масата — обяви Юджиния. — Знам, че етикетът изисква ти да седиш тук, Алекс, но сме се събрали неофициално и аз допускам, че ще накърня гордостта си, ако отстъпя мястото си на моя син.

Алекс повдигна вежда, докато държеше стола на Ема. Стрелна майка си с поглед, който ясно показваше, че не вярва на нито една нейна дума.

— Освен това аз, разбира се, си помислих, че ти и Ема бихте желали да седите близо един до друг.

— Както обикновено, ти си много проницателна, майко.

Усмивката на Юджиния не трепна дори за миг. Тя се обърна към Ема, пренебрегвайки безцеремонно сина си.

— Хубаво ли прекара този следобед, скъпа моя? Керълайн ми каза, че обичаш да яздиш.

Ема се усмихна снизходително, докато сядаше между Бел и празното място, което беше запазено за Алекс. Юджиния беше третият човек тази вечер, който и задаваше този въпрос. Четвъртият, ако броеше Бел, която беше малко по-директна.

— Прекарах чудесно, благодаря ви. Алекс беше много любезен придружител.

Бел започна да кашля. Ема я стрелна с унищожителен поглед и я ритна силно под масата.

— Наистина ли — промълви Юджиния, заинтригувана от сцената, която се разиграваше под масата. — И колко точно „любезен“ беше той?

Този път кракът на Софи се заби звучно в пищяла на майка й.

— Бях извънредно любезен, майко — каза той с тон, който слагаше край на цялата тема.

Само след миг Керълайн изскимтя леко, когато Хенри я ритна по пищяла.

— Хенри! — извика тихо тя. — Какво, за бога, те накара да направиш това?

— В действителност, скъпа — прошепна той, поглеждайки нежно в очите й. — Имах чувството, че изпускам веселбата.