Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джулия Куин. Великолепно

Амерканска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2011

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-296-901-3

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Ема зяпна от изненада.

— Както и да е — продължи Алекс, — не мисля, че тук е най-подходящото място за това. Взе ли проклетата разписка?

— Всъщност — отговори тя дяволито — я взех! — И размаха листа пред лицето му.

— В такъв случай се надявам да ме извиниш като те хвърля обратно през прозореца. — Алекс хвана здраво ръцете на Ема и я задърпа през стаята.

— Почакай! — извика тя. — Палтото ми! Натъпках го под отвора на вратата. Трябва да си взема и свещта!

Тя притича през стаята, вдигна палтото си и бързо го навлече.

— Звяр — промърмори.

Алекс ядосано взе свещта от бюрото и духна пламъка, но не и преди да й хвърли един смъртоносен поглед.

— Тръгвам, тръгвам — каза тя и се спусна към прозореца.

Ема очевидно не беше достатъчно бърза, защото той я повдигна и я пусна навън, където тя падна направо в ръцете на чакащия долу Дънфорд.

— Ти също ли си тук? — раздразнено попита тя.

— Ако бях на твое място, щях да съм благодарен за присъствието ми. Ашбърн всеки момент ще избухне.

Ема не се съмняваше. Тя обърна лице към Нед.

— Какво става? Защо те са тук?

Братовчед й само сви рамене.

— Вече можеш да я пуснеш на земята, Дънфорд. — Алекс скочи от прозореца. — Свещта ти — каза той и я тикна в ръцете на Ема, която веднага я прибра в джоба си. — Да се махаме от тук.

— Не трябва ли да оставим прозореца така, както беше? — предположи Ема.

С невероятно търпение Алекс се обърна отново към къщата.

— Дънфорд, ще ми подложиш ли ръце, за да го достигна?

Приятелят му сключи ръце, а Алекс стъпи върху тях, протегна се и затвори прозореца.

— Всъщност — проговори Ема, точно когато той отново скочи на земята, — не беше изцяло затворен, а леко открехнат, приблизително три инча.

Алекс си пое дълбоко въздух. Ема преглътна, виждайки как мускулите на лицето му се стегнаха. Той остана невъзмутим, както винаги и се обърна отново към своя приятел.

— Дънфорд?

Последният отново сключи ръцете си и повдигна Алекс нагоре, който открехна прозореца с няколко инча.

— Така добре ли е? — попита той с най-опасно тихия и премерен глас, който Ема някога беше чувала.

Тя все още му беше бясна.

— Беше отворен още малко — каза тя недоволно.

Алекс го издърпа с още един инч.

— Малко по-малко — настоя тя.

Той го дръпна обратно.

— Как е сега?

— Може би малко… ауу! — Тя разтри ребрата си там, където Нед я беше сръгал. — Сигурна съм, че така е добре — каза тя накрая и погледна студено братовчед си. — О, взех ти разписката — каза тя и я подаде на Нед. — За малко щях да забравя да ти кажа. Това е, нали?

Той разтвори листа и изпусна една облекчена въздишка, докато четеше.

— Нямам думи, с които да ти опиша колко съм ти благодарен, Ема.

— О, няма защо, Нед. Всъщност аз доста се забавлявах.

— На мен, от друга страна, изобщо не ми беше забавно — отвърна Алекс много бавно. Той едва успяваше да сдържа яростта си, която заплашваше да избухне с всичка сила върху Ема. Беше полудял от притеснение. Направо ужасен. Това бяха най-дългите осем часа в живота му, откакто Дънфорд му беше казал, че Ема и Бел са измислили някакъв странен план, докато най-накрая пристигна на бала у лейди Мотрам с намерението да я открие. Осем безкрайно дълги часа, през които крачеше нервно из стаята, прокарваше пръсти през косата си и се чудеше къде, за бога, е тя и дали не е в опасност. Беше един мъчителен следобед и той почти умря от чувството за вина, което го измъчваше, заради начина, по който се бе отнесъл с нея предишния ден. И когато накрая разбра, че тя планира да проникне в дома на Удсайд, на него му се прииска да забие юмрука си в стената. Осем часа на безумна енергия, парализиращ страх и скован от нерви, празен стомах изобщо не се отразяваха добре на един мъж и нейното изявление, че се е забавлявала, определено не подейства успокояващо на нервите му.

Ема инстинктивно отстъпи назад, когато видя тъмните пламъци в очите на Алекс.

— Може ли вече да тръгваме или трябва да те метна през рамо — попита той с убийствено хладнокръвие.

Ема преглътна нервно смеха си, тъй като добре осъзнаваше, че кикотенето ще е ужасно неуместно, а най-вероятно и опасно за здравето й.

— Това… това няма да бъде необходимо — заекна тя.

Алекс обърна ледения си поглед към Нед.

— Вярвам, че ще можеш да се прибереш сам.

Нед кимна.

— Ами Ема? Ще й е нужен ескорт.

Алекс плъзна ръката си в нейната и я привлече към себе си.

— Аз ще се погрижа. Двамата с братовчедка ти трябва да обсъдим някои неща.

— Вероятно можем да оставим това за утре — каза Ема набързо и опита да се измъкне от хватката на Алекс.

Той я притисна още по-здраво.

— Не, не мисля, че можем. — Алекс кимна на Нед и закрачи по улицата толкова бързо, че Ема трябваше да подтичва след него. Дънфорд ги последва на дискретно разстояние.

— Необходимо ли е да ме влачиш! — възкликна тя. Краката й едва докосваха земята.

— Ако си умна, ще си държиш устата затворена през следващите няколко минути.

— Ами, краката ми не са дълги, колкото твоите — нелюбезно отбеляза тя. — Не мога да се движа толкова бързо.

Алекс спря рязко. Ема беше набрала инерция и се блъсна в него.

— Сега пък какво има? — отсече тя.

— Все още мога да те метна на рамо — предупреди я той мрачно.

Тя му хвърли един убийствен поглед.

— Изобщо не се и опитвай, ти, малък, мръсен гризач!

Алекс издиша бавно, стискайки и отпускайки юмруци в отчаян опит да не изпусне нервите си.

— Тръгвай напред — каза той свирепо и отново я задърпа надолу по улицата.

— Къде всъщност ме водиш? В случай, че не си се досетил, аз живея в обратната посока.

— Отиваме в дома на Дънфорд. Той е на няколко пресечки оттук. Оттам ще вземем карета.

— Добре, защото очаквам веднага да ме върнеш у дома — подсмръкна тя. — Поведението ти тази вечер беше ужасно.

Алекс отново се закова на място, а Ема повторно се блъсна в него.

Опитваш се да ме вбесиш ли?

Тя вирна нос.

— Наистина не ме интересуват чувствата ви, Ваша светлост.

Алекс се сви като от удар, когато тя го назова с титлата му. Той посочи с пръст към нея сякаш се канеше да започне да декламира реч. Лицето му се изкриви, а челюстта му се стегна сякаш се бореше с думите. Накрая отпусна треперещата си ръка.

Явно все пак му бе останало някакво чувство за приличие, щом не я раздруса здраво насред улицата. Да не говорим, че Дънфорд се размотаваше на няколко метра зад тях.

— Не спирай да вървиш — отсече той кратко и продължи към къщата на приятеля си.

* * *

Няколко минути по-късно бяха на стълбите пред входната врата на малката и спретната градска къща на Дънфорд. Ема издърпа дланта си от хватката на Алекс, сключи ръце и го погледна убийствено.

Дънфорд пристигна около петнадесет секунди след тях, хвърли един поглед на вбесената двойка и заяви:

— Ще се обадя за каретата. — Той хукна нагоре по стълбите като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна на върха на стълбището, се обърна и рече. — Вие, двамата, защо не ме почакате в дневната? Възможно е някой от гостите на бала да мине оттук на връщане, а аз съм сигурен, че не желаете да ви видят да стоите заедно насред улицата. Особено с, ъъм, твоето облекло, Ема.

Тя тръгна нагоре по стълбите.

— Аз със сигурност не искам да се забъркам в някой скандал, който би могъл да ме хване в капана на брака с това чудовище!

Алекс не каза нищо, просто изкачи стълбите, като вървеше точно зад нея. Когато и двамата се озоваха на безопасно място в дневната на Дънфорд, Ема го погледна крадешком. Мускулите на лицето му все още потрепваха и тя можеше ясно да различи напрежението по врата и челюстта му.

Алекс определено беше вбесен. Може би дори бе по-ядосан, отколкото самата тя. Но Ема не можеше да разбере защо него изобщо го интересуваше. Той й беше показал своите презрителни чувства толкова ясно предишния следобед, че появяването му в кабинета на Удсайд, вероятно за да я спаси от някоя зла участ, бе наистина доста озадачаващо.

— Каретата е готова — обяви Дънфорд тихо, когато се върна в дневната няколко минути по-късно, с ръце сключени зад гърба.

Алекс отново сграбчи ръката на Ема. Преди да тръгне, той се обърна към Дънфорд.

— Благодаря ти за помощта.

— Ще се отбиеш ли утре?

— Може и да не съм приключил с нея до утре.

Преди тя да успее да го попита за това зловещо изказване, той я издърпа през вратата, а после и надолу по стълбите. След това безцеремонно я натика в каретата, отиде при кочияша, на когото даде нарежданията си и се върна отзад при Ема.

Тя скръсти ръце многозначително и се дръпна в ъгъла на тапицираната седалка, без да обели и дума повече.

Докато мълчеше упорито, тя се питаше за какво му беше на Алекс да се бърка в нейните работи, да се опитва да контролира живота й, а накрая да я захвърли като ненужна вещ. Тя си пое дълбоко дъх, стисна устни и се загледа през прозореца. След минута или две, без да ги брои, осъзна, че няма да може да сдържа гнева си повече и избухна.

— Ти, самонадеяна гад такава! Не мога да повярвам, че се държа по този начин!

— Гризач, чудовище, гад и всичко това само за една вечер! — саркастично отбеляза Алекс. — Това трябва да е един от добрите ми дни.

— Естествено — Ема отново се загледа през прозореца. — Какво, за бога? — изведнъж изпищя тя и се обърна към Алекс. — Току-що подминахме дома ми! Къде отиваме?

— В моя дом.

— Това е още един пример за безочливата ти арогантност — избухна Ема. — Какво право имаш да ме отвличаш от дома ми?

— Ако си спомниш, не те отвлякох от дома ти. Отвлякох те от дома на Удсайд и, повярвай ми, много по-добре за теб е да си в моите лапи, отколкото в неговите.

— Настоявам да обърнеш тази карета в обратната посока и да ме заведеш вкъщи.

— Наистина не виждам да имаш някаква дума по въпроса, Ема.

Тя се дръпна назад.

— Заплашваш ли ме?

Алекс се наведе напред, така че носовете им почти се докоснаха.

— Да.

Точно в този момент каретата спря. Алекс скочи на земята и когато Ема не се помръдна от мястото си, той се наведе напред, издърпа я навън и я преметна през рамо.

— Повече няма да се нуждаем от вас — каза той на кочияша.

Ема го удряше и сумтеше (тя все още имаше достатъчно здрав разум в главата си, за да осъзнае, че пищенето щеше да доведе до множество зрители, огромен скандал и вероятно до една жалка сватба). Алекс се изкачи по стълбите, влезе във фоайето и ритна с крак вратата, която се затвори със страховит трясък.

— Ще ме свалиш ли долу? — накрая попита Ема.

— Не още — Алекс се зае с изкачването на следващата редица от стъпала.

— Къде ме водиш? — разгневено попита тя, докато се опитваше да извърти главата си така, че да разбере къде се намира.

— Някъде, където можем да поговорим.

— Където можем да говорим или където ти можеш да ми четеш лекции?

— Играете си с търпението ми, милейди.

— Наистина ли? — попита язвително Ема. — Надявах се вече да съм го довършила.

Алекс мина бързо през коридора, ритна вратата към спалнята си и стовари Ема пред огромното балдахинено легло. Тя веднага се втурна като обезумяла към изхода, но той умело я хвана и отново я тръшна върху постелята. След това прекоси стаята и заключи вратата с шумно щракване.

— Защо ти…?

Той хвърли ключа през прозореца.

— Да не си полудял? — Ема се спусна към прозореца и се опита да прецени разстоянието до земята.

— Няма да успееш, без да се нараниш — парира я Алекс. — Сега, мила моя, ще бъдеш принудена да ме изслушаш въпреки волята си, а повярвай ми, аз имам да ти казвам много неща!

— Добре! — отвърна Ема. — Защото аз също имам да ти кажа някои неща!

— Ема — каза той с опасно спокоен глас, — точно сега би трябвало да си уплашена.

— Хубаво! — отвърна тя и скръсти ръце. — Говори.

Алекс внимателно я погледна. Тя не изглеждаше ни най-малко разкаяна, но той й беше толкова разгневен, че започна своята тирада така или иначе.

— Преди всичко…

— Имаш ли нещо против да си сваля палтото? — прекъсна го Ема безцеремонно. — Изглежда ще бъда твоя гостенка за известно време.

— Разбира се.

Ема свали палтото си пренебрежително и го остави на близкия стол.

— С какво, по дяволите, си се облякла? — извика Алекс.

Ема погледна надолу към бричовете си.

— За бога, Алекс. Нямаше как да обикалям наоколо с вечерна рокля.

Очите му се спуснаха надолу по стегнатата й фигура, всяка извивка, на която беше неприлично подчертана от бричовете. Мускулите на Алекс се стегнаха, а гневът му допълнително се разпали от пламенния отговор на тялото му към нея.

— Току-що ми даде още един повод да ти викам — отсече той. — Не мога да повярвам, че братовчед ти е позволил да излезеш от къщата, облечена по този начин!

— О, нима — саркастично попита Ема. — Не каза нищо в кабинета на Удсайд. Тогава палтото не беше върху мен — напомни му тя.

— Не бях забелязал — отвърна той. — Беше тъмно.

Ема сви рамене.

— Би ли продължил сега с лекцията си? Имах наистина дълъг ден.

Алекс си пое дълбоко въздух. Беше сигурен, че тя се опитва умишлено да го провокира. Можеше да й го признае. Ема имаше пълното право да му бъде бясна предвид държанието му предишния ден. Но това не извиняваше безобразното й пренебрежение към нейното собствено благоденствие тази вечер.

— Имаш ли някаква идея на каква опасност се изложи тази нощ? — попита той, опитвайки се да задържи тона си равен.

— Имахме много добър план — отвърна Ема, — който очевидно проработи.

— О, нима? Кажи ми тогава за този ваш план. Какво планирахте да направите, ако Удсайд се бе върнал вкъщи и бе установил с изненада, че тършувате в кабинета му?

— Бел отвлича вниманието му на бала у лейди Мотрам. Тя обеща да не позволи той да си тръгне преди полунощ.

— Ами ако тя се провалеше? Твоята братовчедка не е достатъчно силна, за да възпре един голям мъж.

— О, използвай главата си — сопна се Ема. — Удсайд се върти около нея в продължение на година. Той никога няма да напусне бала, докато тя продължава да флиртува с него.

— Не можеш да си сигурна в това. Възможно е той да се почувства зле и да си тръгне.

— Това се нарича пресметнат риск, Ваша светлост. Всеки ден се сблъскваме с такива в живота си.

— По дяволите, Ема! — избухна Алекс и прокара ръка през косата си. — От всички безразсъдни проклети неща, които можеше да направиш, това е най-глупавото! Ако Удсайд те беше хванал, можеше да те прати в затвора! Или още по-лошо! — добави той недвусмислено.

— Трябваше да поема риска. Нед беше в беда и се нуждаеше от помощ. Аз не предавам хората, които обичам — отвърна рязко тя.

Точно в този момент нещо в Алекс се пречупи. Той я хвана за раменете и я разтърси силно, стискайки я така, сякаш животът му зависеше от това.

— Имаш ли някаква представа колко бях притеснен за теб?! Имаш ли?

Ема преглътна и затвори очи в опит да задържи сълзите, които бяха текли по страните й в продължение на почти цял един ден. Трябваше да се съвземе. Не биваше да му позволи да я види как плаче.

Алекс спря да я разтърсва, но ръцете му останаха върху нея и Ема скоро откри, че неговото докосване е странно успокояващо. Топлината сякаш проникваше през ризата й и малка част от нея закопня да се хвърли в прегръдката му и да усети как силните му ръце я прегръщат. Но по-голямата част от нея все още се чувстваше наранена заради бруталното му отношение от предишния ден. Липсата му на доверие в нея я нараняваше прекалено дълбоко.

— Не бях наясно, че въобще ви интересува, Ваша светлост.

— Е, грижа ме е — каза той разярено, отвърна се от нея и удари силно с ръце бюрото си. — Грижа ме е, по дяволите! Днес за малко не се побърках, защото знаех, че си се забъркала в някаква абсурдна интрига, а аз няма да съм там, за да те спра.

— Как разбра? — попита Ема и приседна на ръба на леглото.

— Дънфорд е дочул разговора ви с Бел по-рано този следобед — каза Алекс отсечено. — Чул те е да казваш колко наложително било Бел да се срещне с Удсайд тази вечер на бала у лейди Мотрам. Предвид това, че познаваме характера на виконт Бентън, и двамата бяхме ужасени.

— Бях останала с впечатлението, че ще си много доволен да ме оставиш на вълците.

— Вчера направих грешка — отвърна Алекс с дрезгав глас, все още обърнат с гръб към нея. — Съжалявам.

Ема изненадано разтвори очи от неочакваното му признание. Той беше много горд мъж и тя не можеше да си представи, че това извинение бе излязло лесно от него. Докато стоеше наклонен към бюрото, всяка частица от тялото му излъчваше силно напрежение и болка. Тя знаеше, че не му е никак лесно. Вината, която изпитваше заради поведението си, най-вероятно го измъчваше. Съчувстваше му — не можеше да го преодолее, дори и да се опитваше, защото го обичаше прекалено много. Но тези дълбоки чувства не можаха да заличат нейната болка.

— Приемам извинението — отвърна тя с тихо достойнство.

Алекс се обърна към нея, а в очите му се четяха едновременно надежда и съмнение.

— Но това не означава, че ще забравя — каза тъжно тя. — Няма да е възможно отношенията ни да бъдат отново такива, каквито бяха…

— Ема, ако си имала нужда от пари за Нед, просто трябваше да ме попиташ.

— Какво предполагаш, че можех да направя, Алекс? Да дойда при теб и да те помоля за заем от десет хиляди лири?

— Щях да ти ги дам.

— Сигурна съм, че щеше да го направиш, но аз нямаше да се почувствам добре от това, а не мисля, че и Нед също. Навярно изглежда глупаво, при положение че аз самата притежавам повече от достатъчно пари. Имам наследство дори тук в Лондон. То е под попечителство до навършването на двадесет и първата ми годишнина… — Тя преглътна нервно, отвърна поглед и започна да изучава средновековния гоблен, който висеше на стената. — Или докато не се омъжа.

— Разбирам.

— Не те помолих да се ожениш за мен само заради парите — избухна Ема, неспособна да се обърне с лице към него и да срещне погледа на изумрудените му очи. — Мисля, че те ми дадоха основание да те помоля, но не бяха причината да го направя. Това беше просто извинение, предполагам. Исках те толкова отчаяно, а се чувствах в безизходица. Един мъж може да подбере и реши за коя иска да се ожени, но жената трябва да си стои кротко у дома и да чака търпеливо, докато й предложат. Аз се страхувах, че ти никога няма да дойдеш и да ме помолиш за ръката ми.

Алекс въздъхна. Ако тя беше изчакала само три дни повече, цялата тази лудост щеше да бъде предотвратена.

— Парите бяха просто извинение — продължи безнадеждно Ема. — Предполагам, съм си мислела, че ако имам достатъчно неотложна причина, тогава няма да ми се налага да се подчинявам на порядките и ще мога сама да те помоля, вместо да чакам ти да го направиш. Не мисля, че щях да имам куража да ти предложа, ако не бе така належащо да се сдобия с пари заради Нед.

Алекс отиде до леглото и седна до нея. Взе едната й ръка и я задържа в своята.

— Можеш ли да разбереш, защо реагирах по този начин? — попита той и помилва дланта й с палец. — През всичките тези години бях преследван от алчни жени заради титлата ми. Когато каза, че се нуждаеш от пари — не знам какво се случи. Просто загубих ума си.

— Не разбирам как можа да си помислиш това за мен. — Ема вдигна наранения си поглед към него. — Не ме ли познаваш?

Алекс погледна настрани, неспособен да намери думи, с които да изрази разкаянието, което чувстваше.

Тишината изглеждаше безкрайна, докато Ема накрая не я наруши.

— Трябваше да ми се довериш.

— Знам и съжалявам.

— Не мога да разбера как стигна до това погрешно заключение — каза тя с глас, натежал от мъка. — Ти дори не се опита да помислиш, просто реши, че съм една обикновена проститутка и ме изгони от къщата си. Даже не ми поиска обяснение.

Алекс не можеше да срещне погледа й. Ема избърса сълзите, които заплашваха да потекат по страните й.

— Смятах, че ме познаваш достатъчно добре, за да си наясно, че не съм „малка алчна кучка“.

Той трепна, когато тя хвърли по него собствените му жестоки думи, изречени в гнева му.

— Знам, че сгреших, Ема. Повярвай ми, не ми отне много време, за да осъзная колко сгреших спрямо теб.

— Не знам… чувствам се ужасно от факта, че ми нямаш доверие.

— Но аз ти имам доверие. Наистина.

Ема се усмихна тъжно.

— Казваш, че е така и аз съм уверена, че действително вярваш в това. Но не мога да съм сигурна, че няма да си направиш същия извод отново някой ден. Ти си прекарал десет години в омраза към жените. Не е лесно да се пренебрегне цяло десетилетие на толкова силно чувство.

— Аз не мразя жените, Ема.

— Омраза, недоверие — почти едно и също е.

— Признавам, че нямам високо мнение за повечето от дамите във висшето общество — отвърна Алекс и стисна ръката й по-силно. — Не познавах много извън кръга на собственото ми семейство, които да уважавам. Но ти промени това. Ти разби всички предубеждения, които имах относно жените.

Ема навлажни устни, докато си припомняше грозната сцена в салона му.

— Очевидно не съм.

— За бога, Ема, дай ми шанс! — избухна ненадейно Алекс и скочи на крака. — Права си! Постъпих като истински задник, защото не се доверих на инстинктите си. Знаех, че ти си всичко, което искам от една жена, но ме беше страх да си го призная. Доволна ли си? — Той прекоси стаята като си поемаше дълбоко въздух. С ръце на хълбоците Алекс застана и се вторачи в същия гоблен, който Ема наблюдаваше преди малко. Той не се обърна към нея, когато най-сетне проговори. — Сега и ти постъпваш като мен. Нямаш ми достатъчно доверие, за да повярваш, че аз наистина научих нещо от вчерашната случка.

— О, Алекс — прошепна Ема и скри лице в ръцете си. — Толкова съм объркана. Мисля, че не съм наясно със себе си от момента, в който те срещнах.

— Ти ли си объркана? — попита Алекс и се обърна към нея с крива усмивка. — Ти преобърна целия ми живот с главата надолу! Имаш ли идея на колко проклети балове ходих през последните два месеца? — Тя го погледна с празен поглед. — На повече отколкото съм бил за последните десет години! Изобщо не харесвам приемите на висшето общество! Мразя ги! Но отидох на повечето от тях — и то с удоволствие — само за да съм близо до теб.

Ема го погледна, примигвайки с насълзените си очи.

— Искаше ми се да знаех какво да направя — каза тъжно тя. — Можеш ли… можеш ли просто… — тя стисна устни, докато се опитваше да изрече думите. — Можеш ли да ме прегърнеш? Само за малко?

Алекс вдигна глава, когато чу молбата й. Сърцето му започна да бие учестено, докато прекосяваше стаята. Той седна до нея и я притегли към себе си, а устните му я целунаха по бузата точно до ухото й.

Ема затвори очи, отпусната в уютната и утешителна прегръдка на ръцете му. Когато намери сили да проговори, гласът й беше слаб и дрезгав.

— Мисля, че ако продължиш да ме прегръщаш по този начин, може и да успея да забравя колко много ме заболя от думите ти.

Алекс я прегърна още по-плътно.

— Толкова съжалявам, Ема — прошепна той. — Толкова много съжалявам.

Тя кимна и позволи на сълзите, които сдържаше цяла вечер да се стекат по бузите й.

— Знам. И аз съжалявам, че те притесних тази нощ. Не се извинявам за това, което направих — смутено добави тя и подсмръкна, — но наистина съжалявам, че си се разтревожил.

Алекс я притисна към себе си.

— О, Господи, Ема — каза пресипнало той. — Моля те, никога повече не ме подлагай на това.

— Няма или поне ще се опитам да не го правя.

Алекс се отдръпна от нея, така че да вижда лицето й.

— Накарах те да плачеш — прошепна той и докосна страните й. — Толкова съжалявам.

В неговата топла прегръдка тя даде воля на всичките си сълзи, които задържаше в себе си през последните два дни и които храбро се опитваше да скрие от очите на своето семейство. Когато и последната сълза бе изплакана, тя почувства как душата й се освобождава и напрежението бавно я напуска. В този миг тя се унесе и Алекс я положи в огромното си легло. С доволна усмивка на лицето той събу обувките й, издърпа завивката до брадичката й и я целуна за лека нощ.