Джулия Куин
Великолепно (16)

Глава петнадесета

О, боже, какво си мислеше тя? Във вторник следобед Ема стоеше на стълбите пред ергенското жилище на Алекс — елегантна градска къща, която се намираше само на пет пресечки от дома на Блайдън на Гросвенър Скуеър. То не беше много голямо — Алекс не обичаше да приема гости и Ема предположи, че той планира да се премести във фамилната къща, когато се ожени. Което тя се надяваше да стане съвсем скоро.

Ема вдигна ръката си към месинговото чукче и рязко се обърна назад.

— Няма ли да тръгваш вече? — изсъска тя.

Нед се размотаваше на няколко крачки от стълбището. Той сви рамене.

— Някой трябва да те изпрати до вкъщи.

— Алекс може да ме изпрати.

— А ако каже не?

— Нед Блайдън, това е най-жестокото нещо, което някога си казвал — изтърси Ема и се почувства така, сякаш сърцето й падна в стомаха.

— Той няма да каже не — измърмори тя и добави по-скоро на себе си. — Поне така си мисля.

— Какво?

— Тръгвай!

Нед започна да отстъпва назад.

— Тръгвам, тръгвам.

Ема проследи с поглед Нед, който се скри зад ъгъла, и след това се обърна отново към месинговото чукче, което прие застрашителни размери пред очите й. Пое си дълбоко дъх, вдигна чукчето и го остави да падне с кънтящ звук. Шумът беше прекалено силен за нейните вече изтощени сетива и тя отскочи нервно назад, удряйки петата си в ръба на стъпалото. Ема изскимтя от болка и размаха буйно ръце, докато се опитваше да запази равновесие. Тя отчаяно сграбчи парапета и се наклони напред в странен ъгъл.

И това беше позата, в която я откри икономът, когато отвори вратата и погледна надолу към нея по невероятно озадачен начин.

— О, здравейте — изчурулика Ема и се усмихна слабо, докато се изправяше толкова бързо, колкото можеше. — Негова светлост приема ли днес?

Икономът не отговори веднага, вместо това я огледа от горе до долу в мълчалива преценка. Тя беше аристократка, това беше сигурно, но бе нечувано за дама с добър произход да посещава без придружител дома на неженен джентълмен. Той се колебаеше дали да й позволи да влезе, когато Ема внезапно го погледна с тези огромни виолетови очи и той бе загубен. Затваряйки клепачи за миг, той измени на добрата си преценка и каза:

— Няма ли да влезете? — Икономът я въведе в малка приемна, разположена точно до антрето. — Ще проверя дали Негова светлост е на разположение.

Икономът се отправи тежко нагоре по стълбите, докато намери Алекс в работния му кабинет на втория етаж.

— Какво има, Смитърс? — попита Алекс отсъстващо, едва вдигайки поглед от документите, които изучаваше.

— Има една млада дама без придружител, която иска да ви види, Ваша светлост.

Алекс остави документите на бюрото си, стрелна иконома с остър поглед и след това отговори.

— Не познавам млади дами, които биха ме потърсили в дома ми без придружител.

Той отново взе документите и ги прелисти енергично.

— Както желаете, Ваша светлост. — Смитърс се обърна да си върви, но спря малко преди да затвори вратата. — Убеден ли сте, Ваша светлост?

Алекс отново остави документите долу и погледна към иконома си с раздразнено изражение.

— Да съм убеден в какво, Смитърс?

— Убеден ли сте, че не познавате точно тази млада дама? Тя беше доста, хм, настойчива, Ваша светлост.

Алекс реши да отстъпи пред иконома си.

— Как изглежда тя, Смитърс?

— Доста дребничка, а косата й е с много ярък цвят.

— Какво? — възкликна Алекс и се изправи толкова рязко, че удари силно коляното си в бюрото.

Бръчките около очите на иконома се смекчиха леко.

— И има най-големите виолетови очи, които съм виждал, откакто мисис Смитърс се спомина преди седем години.

— За бога, Смитърс, защо не ми каза!

Алекс се втурна навън от стаята и почти прелетя надолу по стълбите. Смитърс го последва с доста по-спокойна походка.

— Не предполагах, че сте заинтересован от цвета на очите на покойната ми съпруга — каза той меко, усмихвайки се широко, както преди седем години.

— Ема! — възкликна Алекс, когато прекрачи прага на стаята. — Какво, за бога, правиш тук? Нещо не е наред ли? Семейството ти знае ли, че си тук?

Ема облиза устните си нервно, преди да отговори.

— Не, не знаят. С изключение на Нед. Той ме доведе.

— Братовчед ти е позволил да дойдеш тук без придружител? Да не се е побъркал?

— Не, макар той да смята, че аз съм — призна Ема с малко тъжен глас. Алекс не изглеждаше обезумял от радост да я види. Тя се изправи бързо. — Мога да си тръгна, ако моментът не е подходящ.

— Не! — извика силно Алекс, прекоси стаята и затвори вратата. — Моля те, остани. Просто съм много изненадан да те видя тук.

— Знам, че това е крайно нередно — започна Ема, без да има никаква идея как да повдигне темата за брак, — но исках да говоря с теб насаме, а ти знаеш колко е трудно да получиш няколко уединени мига в Лондон.

Алекс повдигна вежда. Знаеше много добре.

— Нед ми каза, че си се върнал вчера следобед. Каза, че те е видял миналата нощ в Уайтс.

Алекс се чудеше дали Нед й е казал също, че беше прекарал почти час, разпитвайки го за Ема.

Тя се изправи внезапно, прекалено неспокойна, за да седи. След това започна да крачи и нервно задъвка долната си устна.

— Правиш това много често — изтъкна Алекс със снизходителна усмивка.

Тя се завъртя бързо.

— Какво?

— Хапеш си долната устна. Намирам го за доста привлекателно.

— О! Благодаря ти.

Алекс прекоси стаята и я хвана за раменете.

— Ема — каза той с нисък глас, гледайки много дълбоко в очите й, — моля те, кажи ми какво не е наред. Очевидно си много разстроена заради нещо.

Дъхът секна в гърлото й, докато се взираше в наситенозелените очи на Алекс. С глава, наклонена по този начин, тя се почувства така, сякаш той можеше да проникне с поглед в най-скритите кътчета на душата й. Ема преглътна конвулсивно, борейки се срещу порива да притисне тялото си към неговото и просто да се сгуши в ръцете му. Тя можеше да почувства топлината, която се излъчваше от него, и отчаяно копнееше да стане част от тази топлина.

Алекс можеше да види как виолетовите й очи започнаха да горят от желание и му костваше всяка частица от волята, която притежаваше, за да не се наклони напред и да плени устните й със своите. Той нямаше идея как да я накара да се почувства по-добре, но беше напълно убеден, че това, от което тя не се нуждаеше, бе още една интимна среща с него.

Ема не знаеше колко дълго бе останала в това състояние, преди да си спомни да си поеме дъх, но накрая тя издиша и каза:

— Трябва да говоря с теб за нещо, а не мога да мисля ясно, когато стоиш толкова близо до мен.

Алекс прие това за добър знак.

— Разбира се — каза той загрижено, пусна ръцете й и се придвижи до дивана, където тя седеше няколко минути по-рано. Потърквайки брадичката си, той започна да обмисля положението. Алекс планираше да предложи на Ема в петък, но този момент можеше да бъде също толкова подходящ, както и всеки друг. Тя трябваше да има някакви нежни чувства към него, в противен случай никога не би се осмелила да дойде сама в градската му къща. А и освен това тук той имаше по-голяма възможност да я целува до припадък, след като тя каже „да“ — което той се надяваше, че ще се случи — отколкото в дома на братовчедите й, където беше планирал да й предложи. Той просто щеше да почака, докато му каже това, което я притеснява толкова много, и след това щеше да я попита. Това щеше да бъде един прекрасен момент.

Ема се суетеше около дивана и след миг седна, настанявайки се на ръба.

— Алекс — каза тя и се наведе напред, — трябва да те попитам нещо, но се страхувам, че ще кажеш „не“.

Алекс седна на стола, разположен в съседство с дивана. Той също се приведе напред, така че лицето му не беше много далеч от нейното.

— Никога няма да узнаеш, ако не ме попиташ.

— Още по-уплашена съм, че може да кажеш „да“.

Алекс беше заинтригуван, но не каза нищо. Ема си пое дълбоко дъх, преглътна и изправи раменете си. Тя знаеше, че няма да е лесно, но никога не си бе и представяла колко ужасно ще се почувства, докато се опитва да изкаже думите.

— Алекс… — каза тя рязко, но гласът й прозвуча прекалено високо. Преглъщайки отново, тя се застави да говори малко по-тихо. — Алекс — повтори отново, — нуждая се… това, което искам… не, не. — Тя погледна към него с големите си светли очи. — Това е много трудно за мен.

— Забелязах — каза той утешително. Алекс помисли, че тя е на косъм да разкъса носната кърпичка, която стискаше между пръстите си.

— Алекс, бих искала да те помоля за ръката ти. — Думите излязоха от устата й много бързо и Ема рязко издиша, без дори да усети, че беше задържала дъха си.

Той примигна, но освен клепачите по тялото му не помръдна и мускул. Ема го погледна несигурно.

— Алекс?

— Нима току-що ме попита дали ще се оженя за теб?

Тя започна да извива гънките на тъмнозелената си пола в ръце, без да има достатъчно смелост да го погледне в очите.

— Да.

— И аз така си помислих. — Алекс рязко се облегна назад, доста зашеметен от изявлението й.

Той тъкмо успя да се убеди, че това е моментът да помоли за ръката й, а тя го беше направила преди него. Слаб глас в задната част на главата му казваше, че това беше хубаво нещо, че ако тя действително го моли да се ожени за нея, най-вероятно щеше да каже „да“, когато той най-накрая успееше да й зададе същия въпрос. Но един още по-настойчив глас в предната част на главата му казваше, че това беше напълно нередно, че тя някак го лишаваше от нещо, което той желаеше отчаяно. Дявол да го вземе, Алекс очакваше с нетърпение да й предложи. Не бе спрял да репетира от два дни. Не успяваше да заспи през нощта, защото не можеше да спре да разиграва различни сценарии в съзнанието си. Дори сериозно се замисли дали да не падне на колене. Вместо това сега Алекс стоеше отпуснато върху стола, който на всичкото отгоре не беше достатъчно голям за него, докато Ема се беше разположила толкова несигурно на ръба на дивана, че той се страхуваше да не падне.

— Ема, сигурна ли, че знаеш какво правиш? — каза накрая той.

Тя въздъхна тъжно. Това не беше много положителен отговор.

— Това, което искам да кажа, е — продължи Алекс, — че обикновено мъжът е този, който предлага брак на жената.

— Просто не можех да чакам, докато ти ме попиташ — каза Ема някак смутено. — Ако… ако решиш ме попиташ.

— Нямаше да ти се наложи да чакаш много дълго — промърмори Алекс под носа си.

Ема очевидно не го чу, защото изглеждаше не по-малко разтревожена, отколкото по-рано.

— Проблемът е, че аз трябва да се омъжа за теб доста бързо.

Алекс си помисли, че това е наистина един изключително загадъчен коментар, след като те не са извършили акта, който обикновено изисква една жена да се омъжи за мъж така внезапно.

— Това е доста необикновено — каза той и поклати глава.

— Осъзнавам това — каза тя набързо, — но ти често казваш, че аз съм една необикновена жена.

— Всъщност досега не съм чувал жена да предлага на мъж — отвърна Алекс, подбирайки думите си внимателно. — Не мисля, че е незаконно, но това просто не се прави.

Ема завъртя очи. Беше започнала да разбира какво се случваше тук. Тя беше засегнала безмерната мъжка гордост на Алекс. При нормални обстоятелства дори би се забавлявала с това, но щастието на целия й живот бе заложено на карта. Алекс седеше там и чувстваше съжаление, защото тя му бе отнела нещо като присъщо мъжко право и той едва ли дори за миг бе помислил колко много кураж трябваше да има, за да дойде до дома му сама и да го помоли да се ожени за нея. Не точно това я бяха възпитавали да прави. „Методи за предлагане на брак“ определено не бяха вместени между латинския и уроците по пиано. Въпреки всичко тя реши, че един от тях трябваше да се покаже като възрастен в този случай и това можеше да бъде тя.

— Наистина, Алекс — каза тя със сладка усмивка. — Трябва да се чувстваш поласкан. Рядкост е мъж да има жена, която е толкова зашеметена от него, че да противоречи на условностите и го моли да се ожени за нея.

Алекс премигна.

— Щях да те попитам в петък — каза той с леко сприхав тон. — Дори репетирах какво да кажа.

— Така ли? — възкликна радостно Ема. — Наистина? О, Алекс, толкова съм щастлива! — Неспособна да се сдържи, тя скочи от дивана и коленичи пред него, вземайки ръцете му в своите.

Той сведе поглед към нея. Изражението му все още бе леко детинско.

— Бях много развълнуван относно предложението. Никога преди не съм правил такова нещо, както знаеш. И сега не се стигна до него.

Ема се усмихна сияйно, притискайки ръцете му.

— Все още можеш да го направиш. Обещавам, че ще кажа „да“.

Алекс въздъхна и след това внезапно погледна много сериозно в очите й.

— Не се държах много любезно, нали?

— Не — призна тя, — но наистина не ме интересува. Просто съм толкова щастлива, че искаш да се ожениш за мен.

— Все още не съм казал „да“, нали знаеш?

Ема се навъси.

— Но ще го направя, предполагам, ако се приложи подходящо насърчение.

— И какво трябва да бъде то, Ваша светлост?

Алекс завъртя невинно очи към тавана.

— О, ами не знам. Целувка ще бъде доста добре като за начало.

Ема се наведе напред, подпирайки ръцете си на облегалките на стола.

— Ще трябва да ми съдействаш — прошепна тя, чувствайки се необикновено дръзка сега, когато бе приел предложението й.

Алекс се наведе и ръцете му покриха нейните.

— С всички средства.

Той спря внезапно. Устните му бяха болезнено близо до нейните.

— О, Алекс — въздъхна Ема и повдигна устните си с оставащия половин инч, който ги делеше от неговите. Все така нежно тя притискаше устните си към неговите, възхитена от мисълта, че това бе първата целувка, която тя започваше. Затова си мислеше, че именно поради тази причина е най-сладката от всички досега.

— Много съм доволен, че се досетих да затворя вратата — каза Алекс и зарови глава във врата й. — Макар че… — думите му заглъхнаха, когато той неохотно отвърна главата си от Ема и изви врат така, че да се обърне с лице към вратата на салона.

— Смитърс! — изкрещя той рязко. — Разкарай ухото си от вратата! Чу всичко, което искаше да чуеш! Сега изчезвай!

— Веднага, сър — гласеше приглушеният отговор.

Ема не можеше да не се засмее, когато чу отдалечаващите се стъпки да изчезват надолу по коридора, а след това и нагоре по стълбите.

— От години се опитва да ме накара да се оженя — обясни Алекс. — Сега докъде бяхме стигнали?

Тя му се усмихна съблазнително.

— Мисля, че тъкмо щяхме да се преместим върху дивана.

Алекс простена. Надяваше се, че Ема нямаше планове за дълъг годеж. Той се надигна от стола си, издърпа я на краката й и я постави върху дивана.

— О, скъпа — прошепна той, докато сядаше до нея. — Толкова много ми липсваше.

— Но нали се видяхме за последно преди три дни.

— Това не означава, че не си ми липсвала.

— Ти също ми липсваше — каза срамежливо Ема. — Когато не се докарвах до състояние на лудост от нерви заради идването ми тук днес.

— Много съм щастлив, че го направи. — Алекс притисна устни в нейните и този път задълбочи целувката с езика си, прокарвайки го по гладката линия на зъбите й. Когато от гърлото й се отрони тиха въздишка, той се възползва от мига и я притисна по-силно към себе си, пиейки от нея, вкусвайки сладостта й.

— Толкова съм доволна, че бракът продължава цял живот — каза тихо Ема срещу устните му, — защото не мисля, че някога ще се наситя на целувките ти. — Тя се извърна леко и постави ръка върху страната му. — Караш ме да се чувствам толкова красива.

— Ти си красива.

— Много мило от твоя страна, че го казваш, но червената коса е безнадеждно демоде, а и освен това е невъзможно човек да изглежда толкова прекрасно, колкото аз се чувствам в този момент.

Алекс погледна нежно в лицето й. Нейната светла, красива кожа беше порозовяла от желание, а очите й се бяха разширили и блестяха, обрамчени от най-дългите мигли, които някога бе виждал.

А устните й, мили боже, те никога не бяха изглеждали толкова розови досега, нито толкова пълни.

— Тогава трябва да се чувстваш много прекрасно, Ема. Защото никога не съм виждал нещо толкова изящно в живота ми, колкото си ти в този миг.

Ема почувства как по тялото й се разля гореща вълна.

— О, Алекс, моля те, целуни ме отново.

— С удоволствие, любов моя. — Той обхвана с ръце лицето й и го приближи към своето. Ема се предаде охотно на ласките му и езикът му незабавно се потопи в устата й, милвайки нежната й плът. Ема срамежливо последва примера му, любопитна да го изследва по същия начин. Алекс си помисли, че колебливите й милувки ще го довършат. Цялото му същество копнееше за още. Той я дръпна страстно към себе си и притисна тялото й по доста интимен начин към своето, докато ръцете му бродеха неконтролируемо по женствените й извивки.

Ема стенеше от наслада, едва способна да повярва на тръпнещата вълна от удоволствие, която премина през тялото й. И тогава, когато си мислеше, че не би могла да понесе повече, Алекс постави ръката си върху гърдите й и ги обхвана нежно. Тя се почувства така, сякаш огън я бе изпепелил през плата на роклята, изгаряйки кожата й и жигосвайки я като негова бъдеща съпруга. Ема бавно губеше контрол — всичко, за което можеше да мисли, беше да е колкото може по-близо до него и да го докосва навсякъде.

Точно когато тя беше на ръба да се погуби напълно, Алекс се отдръпна от нея неохотно… много неохотно.

— Скъпа — каза той, призовавайки толкова воля, колкото дори не си бе представял, че притежава, — ще спра сега, докато не сме стигнали до момент, в който не бих могъл да го направя. Разбираш ли?

Тя кимна трепетно.

— Искам нашата брачна нощ да бъде перфектна. В този бъдещ момент ти ще ми принадлежиш по всеки възможен начин.

— И ти ще принадлежиш на мен — прошепна Ема.

Той я дари с нежна целувка.

— Да, ще ти принадлежа. Ще бъде най-красивият момент от живота ни, обещавам ти това, и поради тази причина не искам да го разваля по някакъв начин. Сега, ако не възразяваш, мисля, че бих искал да обгърна ръце около теб и да те подържа за миг преди да те изпратя обратно вкъщи.

Ема кимна отново, неспособна да намери думи, с които да изрази емоциите, преминаващи през нея в този миг. Тя никога не си беше представяла, че е възможно една жена да се почувства така съвършено преизпълнена с наслада, както тя преди малко. Смътно осъзна, че той все още не й бе казал, че я обича, но и тя също, а и така или иначе това не намаляваше чувствата й към него. Освен това тя можеше да усети любовта му, да я почувства, почти да я докосне. През последните няколко месеца бе започнала да опознава Алекс много добре. Той не би я държал по този начин, ако не я обичаше поне малко. И в крайна сметка, тя знаеше, че той ще каже думите. Може би тя самата трябваше да събере куража да му ги каже първа. Колко трудно би могло да бъде това? Вече го помоли да се ожени за нея. Нищо не можеше да е по-страшно от това, а тя бе преминала през него просто чудесно. Но Ема трябваше да отложи разговора за любов. В този момент беше доволна само да лежи в прегръдките му. Тя бе намерила своя дом в тях.

След няколко минути Алекс осъзна, че трябва да заведе Ема вкъщи. Тя бе казала, че Нед я е придружил до входната му врата… Той дори не искаше да предполага какво бе направила, за да убеди братовчед си да я доведе тук. Въпреки това знаеше, че Нед щеше да дойде за нея, ако остане прекалено дълго, а ако това се случеше, цялото семейство Блайдън можеше да се присъедини. А тогава адът щеше да се отприщи. Всички щяха да се успокоят, разбира се, веднъж, след като бъдат информирани за предстоящата им сватба, но Алекс си помисли, че това няма да бъде много благоприятно начало на съвместния им живот.

И така с огромно съжаление той побутна рамото на Ема.

— Събуди се, любов моя. Опасявам се, че се налага да те заведа у дома.

— Ще ми се да не го правиш.

— Повярвай ми и на мен ми се иска да не го правя, но последното нещо, което желаем, е цялото ти семейство да нахлуе тук при нас.

Ема се прозя и бавно се измъкна от ръцете на Алекс.

— Презирам реалността.

Алекс се засмя.

— Как ти звучи следващата седмица?

— Как ми звучи следващата седмица за какво?

— Сватбата ни, глупаче.

— Следващата седмица? Да не си полудял?

— Очевидно.

— Алекс, няма начин да успея да планирам сватба до следващата седмица. — В момента, в който изрече думите, Ема си спомни, че целият замисъл на нейното предложение беше именно в това, че се налагаше да се омъжи веднага.

Но Алекс вече бе отстъпил.

— Две седмици тогава.

— Добре — каза тя бавно. — Леля Керълайн ще получи пристъп на истерия. Тя би желала пищна сватба, сигурна съм.

— Ти искаш ли пищна сватба?

Ема му се усмихна.

— Наистина за мен няма значение — въздъхна тя. Всичко, което желаеше, бе Алекс. Макар че сега, когато се замислеше за това, винаги бе мечтала за красива рокля с дълъг шлейф, който да се носи плавно между пейките в черквата — по пътеката, която щеше да я отведе към бъдещето й.

— Седмица, броено от събота — каза тя бързо, надявайки се, че ще успее да намери шивачка, която да се съгласи да работи при такова ограничено време.

— Много добре. Ще настоявам да спазиш датата.

Ема се засмя леко.

— Моля те, направи го.

Алекс все още размишляваше върху странния й коментар за това, че трябва да се омъжи за него бързо. Каквато и да бе причината, вероятно бе нещо наистина неотложно, за да я накара да се противопостави на всички обществени условности и да му предложи брак.

— Ема — каза той и докосна брадичката й леко с пръсти, — имам един въпрос към теб.

— Да?

— Какво, за бога, те подтикна да ми предложиш брак?

— Какво ме подтикна? Е, всъщност всичко звучи доста глупаво, а аз бих могла просто да убия Нед заради това, въпреки че трябва да призная колко съм доволна, че накрая всичко се получи така добре. Не бих могла да бъда по-щастлива. — Ема погледна към Алекс и го дари със смутена усмивка. — Нуждая се от пари, всъщност, а не мога да използвам… — Тя спря рязко, изплашена от промяната, която внезапно настъпи у Алекс. Цялото му тяло се скова и напрегна, сякаш бе готов за битка, а лицето му беше като издялано от гранит — твърдо и непреклонно. Ема пристъпи назад, защото се почувства сякаш физически отблъсната от намръщеното му изражение. — Алекс? — каза тя колебливо. — Нещо не е наред ли?

Той усети как го обзема изпепеляващ гняв и се чувстваше неспособен дори да говори. Яростта блъскаше в ума му и замъгляваше разсъдъка му.

Нуждая се от пари, нуждая се от пари, нуждая се от пари. Думите на Ема отекваха болезнено в главата му, а стените около сърцето му, които тя току-що бе разбила на парченца, започнаха да се изграждат наново.

Как можа да бъде такъв глупак? Той си мислеше, че най-накрая бе намерил жена, която да се интересува от него не заради материалните удобства и престижа, които вървяха заедно с името му. И наистина мислеше, че е влюбен в нея. Какъв идиот! Накрая тя доказа, че е същата като другите. Не можеше да повярва, че наистина се разкри пред него и му призна, че всичко, което желае, са пари. Това, предположи той, бе точка в нейна полза. Все пак не беше подла като всички останали.

Алекс се взираше студено в нея, очите му бяха два къса смарагдовозелен лед.

— Махай се — каза той остро, буквално плюейки думите.

Ема почувства как всичката кръв се отцеди от лицето й и за момент си помисли, че може да припадне.

— Какво? — попита тя, неспособна да повярва, че го е разбрала правилно.

— Чу ме. Искам да си вървиш.

— Но за какво… — едва успя да изрече.

— Можеш да смяташ всяко споразумение, до което стигнахме тук днес, за невалидно. — Гласът му бе леден. Той сграбчи ръката й и я забута към вратата.

Ема почувства как в очите й се събират горещи сълзи и с мъка се бореше да ги задържи, за да не се стекат по бузите й, докато Алекс я изблъскваше от стаята.

— Алекс, моля те… — изплака тя, когато пристъпиха в антрето. — Какво не е наред? Какво се е случило? Моля те, кажи ми! Моля те!

Алекс я завъртя с лице към него и я погледна твърдо в очите.

— Ти, алчна малка кучко.

Ема се почувства така, сякаш я удариха.

— О, боже мой — прошепна тя, вече неспособна да контролира сълзите, които се стичаха свободно от очите й.

— Чакай отвън — каза той грубо и я бутна на предното стъпало. — Ще повикам карета, за да те откара у вас. — Той се завъртя на пети и се върна вътре. След това рязко се обърна. — Никога повече не се връщай.

Докато стоеше на стълбите, Ема се чудеше дали не е умряла. Тя избърса сълзите от лицето си и пое голяма глътка въздух, опитвайки се да възвърне равновесието си. Трябваше да се махне оттук. Последното нещо, което искаше, бе да се върне вкъщи с каретата му. Ема дръпна шала върху главата си, за да скрие светлата си коса и забърза надолу по стълбите, а след това и по улицата.