Джулия Куин
Великолепно (25)

Глава двадесет и четвърта

Ема прекоси коридора и се вмъкна в стаята на Шиптън и Еймъс.

— Открих я. Намира се в стая номер седем.

— Добре ли е? — бързо попита Еймъс.

Ема кимна.

— Не е наранена. Все още. — Тя пое дълбоко въздух и се опита да успокои разбунтувания си стомах. — Но има двама ужасни мъже, които я пазят. Трябва да я измъкнем от онази стая.

— Може би е по-добре да изчакаме пристигането на Негова светлост — предложи с надежда Шиптън.

— Нямаме време — Ема кършеше тревожно ръце, докато крачеше из стаята. — Мисля, че е отвлечена от Удсайд.

Виждайки неразбиращите им погледи, тя допълни.

— Това е доста дълга история, но той е обсебен от нея и мисля, че може би иска да отмъсти на някой от нашето семейство. Аз, аз веднъж го обидих. — Ема преглътна мъчително, спомняйки си как се изсмя в лицето на Удсайд, когато й бе казал, че ще се ожени за Бел. А и нямаше съмнение, че бе разярен, задето изгуби разписката. Нед го обвини, че се опитва да събере дълга си два пъти и го унижи публично. Това със сигурност го засягаше повече от липсата на парите. И докато Ема размишляваше върху положението, тревогата за сигурността на братовчедка й нарастваше. — Трябва да я измъкнем преди той да пристигне.

— Но как? — попита Шиптън. — С Еймъс не сме толкова силни като тези разбойници.

— А те имат и оръжия — добави Ема. — Трябва да ги надхитрим.

Двамата слуги я погледнаха в очакване. Ема преглътна нервно.

— Там имаше отворен прозорец — каза тя. След което притича до прозореца, отвори го и подаде глава навън. — Има перваз — каза тя развълнувано.

— Господи, Ваша светлост — каза Еймъс ужасено. — Не може да имате предвид…

— Няма друг начин да се влезе в стаята, когато мъжете ги няма, за да ме пуснат вътре. Нямам избор. А и первазът не е толкова тесен.

Еймъс подаде глава навън.

— Виждаш ли, широк е около един фут. Ще се справя. Просто няма да поглеждам надолу.

— Господ да се смили над душите ни, Шиптън — каза Еймъс и поклати глава, — защото Негова светлост ще ни убие.

— Трябва ни нещо за отвличане на вниманието. Нещо, което ще ги накара да напуснат стаята.

Тримата стояха в мълчание няколко минути, докато Шиптън най-накрая се осмели да предложи.

— Ами, както знаете, Ваша светлост, мъжете обичат да попийват ейл.

Слаб лъч надежда озари сърцето на Ема.

— Какво предлагаш, Шиптън?

Той изглеждаше малко смутен, не бе свикнал идеите му да бъдат изслушвани с такова внимание от благородниците.

— Просто казвам, че мъжете обичат да си попийват и само глупак би подминал безплатно питие.

— Шиптън, ти се гений! — извика Ема, прегърна го спонтанно и постави една голяма целувка на бузата му.

Той почервеня целият и започна да пелтечи.

— Не знам, Ваша светлост, аз просто…

— Тихо. Ето какво ще направим. Един от вас ще слезе долу на улицата и ще започне да разгласява шумно как току-що е забогатял. Някой е починал или нещо подобно и вие сте наследили парите. След това ще се развикате, че ще купите питие на всеки в града. На долния етаж има кръчма. Другият ще пази в коридора, за да види дали мъжете ще излязат. Ако го направят, ще се промъкна по перваза и ще мина през прозореца, за да взема Бел. После ще се върна обратно тук. Съгласни ли сте?

И двамата мъже кимнаха, но изглеждаха доста несигурни.

— Добре тогава. Кой от вас иска да купи питиетата?

Никой не продума. Ема се намръщи.

— Еймъс, ти си по-предвзет, така че искам ти да го направиш. — Даде му няколко монети в ръката. — Сега тръгвай.

Той погледна сърдито, пое дълбоко въздух и излезе от стаята. Няколко минути по-късно Ема и Шиптън чуха крясъците му.

— Богат съм! Богат съм! След двадесет години служба дядката най-накрая пукна и ми остави хиляда лири.

— Бързо, Шиптън, излез в коридора — прошепна Ема, докато изтича до прозореца и отправи взор навън. Нямаше пряка гледка към улицата, но ако погледнеше към алеята можеше да види Еймъс, който мина оттам на път към входа на странноприемницата.

— Това е чудо! — извика той и започна да се смее истерично. — Чудо! Знак от самия Господ! Сега до края на дните си няма да се налага да прислугвам на някой префърцунен лорд или лейди!

Ема се усмихна, реши да забрави за този му коментар. Ако успееше да отстрани злодеите от Бел, щеше да може да се оттегли до живот с възнаграждението, което неговите префърцунени работодатели щяха да му дадат.

Еймъс падна на колене и започна да целува земята.

— Господи — измърмори Ема, — човекът е объркал призванието си. Трябвало е да стане актьор. Или най-малкото мошеник.

Точно тогава един от престъпниците подаде глава два прозореца по-встрани от този на Ема. Тя бързо прибра своята и започна да се моли. Отвън на улицата Еймъс се захвана с работата.

— Искам да купя питие за всеки мъж, на когото му се налага да работи за прехраната си. Всеки мъж, който трябва да се трепе да използва ръцете си. Към „Заека и Хрътките“! Заслужили сме наградата си!

Силни одобрителни възгласи последваха изявлението му и Ема чу как тълпата се втурна към странноприемницата. Докато чакаше Шиптън да се обади, изкушението да сдържи дъх бе толкова силно, че трябваше непрекъснато да си повтаря да издиша.

Тридесетте секунди, през които чакаше Шиптън да се появи в стаята, й се видяха като цяла вечност.

— Хванаха се, Ваша светлост! Излязоха и отидоха на долния етаж. При това изглеждаха доста развълнувани!

Сърцето на Ема заби лудо. Едно нещо бе да говориш, че ще се промъкнеш по перваз, а съвсем друго да го направиш. Тя погледна навън през прозореца. Беше доста високо. Дори и да не умреше ако падне, със сигурност щеше да си счупи доста кости.

— Просто не гледай надолу — прошепна на себе си. Тя пое дълбоко дъх и се покачи на прозореца. Слава на бога, че стаята й не гледаше към улицата. В алеята не бе много вероятно някой да забележи странната гледка на жена, притисната към сградата, два етажа над земята.

Ема правеше малки стъпки и пълзеше напред, като мислено се извини на Юстас и компаньонката му, докато задминаваше стаята им. Най-накрая стигна до прозореца на Бел. Сви крака много бавно, съсредоточена в баланса си и се метна през отворения прозорец, приземявайки се доста болезнено на кълбо върху пода.

Бел изскимтя от изненада, когато Ема падна в стаята, но не много силно, защото устата й бе запушена.

— Ще те измъкна от тук за нула време — каза Ема бързо, преглътна болката, която изпита при вида на братовчедка си, завързана за колоните на леглото. — По дяволите — измърмори тя. — Тези възли са твърде стегнати.

Бел тръсна глава, опитвайки се да посочи писалището в другия край на стаята.

— Какво? О! — Ема се спусна натам и намери ножа върху писалището до подноса, който бе оставила не много отдавна там. Не бе много остър, но свърши работа и след по-малко от минута тя освободи Бел. — Ще махна кърпата от устата ти в моята стая — бързо каза тя. — Искам да се махнем оттук, колкото е възможно по-бързо. — Ема пъхна ножа в джоба си, сграбчи ръката на Бел и я дръпна към вратата.

Щом пристигнаха в стаята, Шиптън излезе да пази отвън, а Ема бързо сряза кърпата от устата на Бел.

— Добре ли си? — попита тя. — Нараниха ли те?

Бел бързо поклати глава.

— Добре съм. Не ме нараниха, но… — тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои, но след това изведнъж избухна в плач. — О, Ема — изплака тя. — Бях толкова уплашена. Мисля, че Удсайд е организирал всичко това. Не можех да спра да мисля за това как той ще ме докосва. Накараха ме да се чувствам толкова мръсна и… — Думите й се секнаха в поток от хълцане.

— Шшт — нашепваше успокоително Ема, прегръщайки братовчедка си, за да я утеши. — Сега си добре и Удсайд никога няма да се доближи до теб.

— Единственото, за което мислих през цялото време, е, че ще трябва да се омъжа за него и тогава животът ми щеше да е съсипан завинаги.

— Не се тревожи — прошепна Ема и приглади косата й.

— Нямаше да мога дори да се разведа с него — изхълца Бел и неелегантно избърса носа си с опакото на ръката. — Сигурна съм, че нямаше да получа развод и щях да бъда отритната от обществото. Алекс най-вероятно нямаше да ти разреши да се виждаме повече.

— Разбира се, че щяхме да се виждаме — бързо каза Ема, но знаеше, че думите на Бел са истина. В лондонското общество нямаше място за разведени жени. — Това вече няма значение. Няма да ти се наложи да се омъжваш за Удсайд, така че няма смисъл да дискутираме развода. За жалост сме закотвени в тази странноприемница, защото разполагаме само с един кон. Пратих един от конярите да разпита наоколо, но той не намери нито кон, нито карета за наемане в цялото село.

— Ами дилижанса?

Ема поклати глава.

— Не минава оттук. Опасявам се, че ще трябва да изчакаме Алекс. Не би трябвало да се забави. Ботъмли тръгна за Уестънбърт преди повече от час. Не мисля, че ще се наложи да чакаме повече от час — тя надникна нервно през прозореца. — Смятам, че ще е по-безопасно да останем тук зад заключената врата, отколкото да рискуваме да тръгнем пеша.

Бел кимна, подсмърчайки шумно. Тя примигна няколко пъти докато най-накрая забеляза странния вид на Ема.

— О, Ема — изкикоти се тя. — Изглеждаш отвратително!

— Благодаря ти! — каза Ема възторжено. — Поразителна маскировка, не мислиш ли? В началото дори не ме разпозна.

— И нямаше да те позная въобще, ако не бе започнала да споменаваш Шекспир на всяко изречение. Добре е, че мъжете, които ме държаха в плен, бяха неграмотни. Едва се удържах да не избухна в смях, щом осъзнах какво си намислила. Но се питам как въобще си дошла дотук?

— О, Бел, имахме такъв късмет. Отидох да посетя Софи вчера и реших да се отбия у вас. Точно завивах зад ъгъла, когато те видях да се качваш в каретата. Когато не отиде на литературната среща на дамите, станах подозрителна.

Бел я погледна сериозно, осъзнавайки колко голяма роля е изиграло провидението в спасяването й.

— Какво ще правим сега?

— Ще сваля тези ужасни дрехи. Онези мъже може да дойдат да те търсят и не би ми било от полза да не изглеждам като жената, наела стаята преди няколко часа. — Тя свали перуката, оставяйки ярката коса да се спусне по гърба й. — Така. Вече се чувствам по-добре.

* * *

Ако Ботъмли се чувстваше уморен, когато пристигна в Уестънбърт, то той бе напълно изтощен, докато стигна до градската къща на Алекс в Лондон три часа по-късно. Никога не бе идвал в ергенското жилище на Алекс, но бе израснал в Лондон, така че го откри лесно по адреса, който Норууд му даде.

С очи, пълни с отчаяние, той се изкачи по предните стълби и заудря по вратата. Смитърс отвори почти мигновено.

— Доставките — каза той арогантно — се правят отзад.

Преди Смитърс да успее да затвори вратата, Ботъмли се вмъкна в коридора и задъхано рече.

— Не за това съм тук. Аз…

— Както и кандидатстването за работа — погледът на Смитърс стана още по-хладен.

— Ще си затвориш ли устата за секунда! — извика Ботъмли. — Аз работя за Негова светлост в Уестънбърт. Карам каретата му — той направи пауза, все още дишайки тежко. — Става въпрос за Нейна светлост. Тя е в опасност. Братовчедка й бе отвлечена. Трябва да намеря Негова светлост веднага. — Ботъмли се подпря на рамката на вратата, защото краката едва го държаха.

— Той не е тук — каза разтревожено Смитърс.

— Какво? Казаха ми, че е дошъл в Лондон и аз…

— Не, не, в Лондон е. Просто в момента не е тук. Отиде в Уайтс. Най-добре е да отидете при него незабавно. Нека ви дам адреса.

Тридесет секунди по-късно Ботъмли бе отново на коня си. След кратката си почивка от язденето се чувстваше дори по-уморен, отколкото преди това. Скоро стигна до Уайтс, но мъжът на входната врата отказа да го допусне вътре.

— Вие не разбирате — умоляваше го Ботъмли. — Случаят е спешен. Трябва да видя Негова светлост веднага.

— Съжалявам, но само членовете на клуба се допускат в него — каза пренебрежително портиерът. — А е очевидно, че вие не сте такъв.

Ботъмли сграбчи мъжа за реверите, очите му се ококориха от изтощение и паника.

— Трябва да видя херцога на Ашбърн веднага!

Портиерът пребледня от смущаващото поведение на Ботъмли.

— Мога да изпратя да го повикат, ако просто изчакате…

— Това не е достатъчно. О, по дяволите! — Ботъмли отдръпна ръцете си, удари портиера в лицето, прекрачи през него и се спусна по неприкосновените зали на клуба. — Ваша светлост! Ваша светлост! — викаше той. И тогава осъзна, че най-вероятно ще има повече от един благородници, затова започна да вика. — Херцог Ашбърн! Трябва ми веднага!

Двадесет добре облечени господа завъртяха глави към него.

— Слава на бога, ето ви, Ваша светлост — промълви Ботъмли и рухна, облегнат до стената.

Алекс се изправи, ужасът бавно завладяваше сърцето му.

— Ботъмли, какво, за бога, правиш тук?

Мъжът се бореше за всяка глътка въздух.

— Спешен случай, Ваша светлост. Жена ви. Тя…

Алекс пребяга през стаята и раздруса Ботъмли.

— Какво се е случило? Тя добре ли е?

Ботъмли кимна.

— Да, тя е добре, Ваша светлост. — Той направи пауза в опит да запази равновесие. — Но може би не за дълго!

За четвърти път този ден Ботъмли се озова на седлото и този път единственото, което можеше да направи, бе да се държи здраво за врата на коня си.

* * *

В село Хеърууд рядко виждаха членове на аристокрацията да преминават по тесните улици и ако всички жители не бяха отишли в „Заекът и Хрътките“, за да се възползват от щедрото предложение на Еймъс, щяха доста да се изненадат от появата на елегантния лорд Антъни Удсайд, виконт Бентън, който слизаше от каретата си. Появяването на Ема вече бе предизвикало голямо оживление, но изтънчен лорд бе нещо съвсем различно.

Удсайд бе много доволен от себе си. Да отвлече красивата лейди Арабела бе гениално хрумване. С един ненадеен удар бе решил всичките си проблеми. Отмъсти на брат й, получи жената, която желае, и след по-малко от час щеше да има достъп до богатството на Блайдън.

Той се отправи към местната църква, за да приключи сделката с пастора, който се бе съгласил да извърши прибързаната венчавка и да не обръща голямо внимание на толкова незначителни неща като съгласието на булката. Но той така и не стигна до свещеника, защото когато зави зад ъгъла, видя елегантна карета, дори по-елегантна от неговата. А както знаеше елегантните карети не бяха нещо често срещано в Хеърууд. Все пак това беше главната причина да реши да доведе Арабела тук. Забърза крачка и се доближи до каретата, за да огледа герба.

Ашбърн. Като херцога и херцогинята на Ашбърн. Като първата братовчедка и най-добрата приятелка на Арабела.

Удсайд се завъртя на пети и се запъти към „Заекът и Хрътките“. Нещо се бе объркало.

Пристигна в странноприемницата няколко минути по-късно и попадна на пълен безпорядък. Сякаш цялото село се бе натъпкало в кръчмата и както изглеждаше болшинството от хора отдавна бе изминало първите стъпки към пиянството. В центъра на тълпата бе жизнен мъж, облечен в прислужническа ливрея, който помпозно и на висок глас оплакваше окаяното положение на работническата класа. Удсайд се приближи. Облеклото на прислужника бе доста фино. Повече, отколкото някой би очаквал в този затънтен град. В действителност, помисли мрачно Удсайд, това бе ливрея, каквато можеш да видиш в дома на някой виконт, ако той бе ужасно заможен. Или пък в дома на някой херцог.

Удсайд почувства как стомахът му се свива от ярост, която паниката беше изострила. Състоянието му не се подобри, когато разбра, че двамата разбойници, които бе наел да отвлекат Арабела, бяха тук долу и се наливаха, вместо да пазят дамата. Някой се бе намесил в плановете му и можеше да заложи живота си, че това беше братовчедка й, която се бъркаше все там, където не й е работата. Новата херцогиня Ашбърн.

Проклета американка. Тя бе никоя. Не бе с аристократично потекло. Дори не беше свързана по кръвна връзка с графа на Уърт, а само с графинята и ако паметта му не го лъжеше, лейди Керълайн бе родена съвсем обикновена мис.

Удсайд излезе дебнешком от кръчмата и се върна при рецепцията на странноприемницата. Той се изпъчи и отиде до писалището да позвъни. Набит мъж побърза да му помогне.

— Мисля, че жена ми се е регистрирала тук по-рано днес — каза Удсайд и се усмихна любезно. — Искам да я изненадам.

— Как е името й, милорд? Мога да я потърся в регистъра.

— Ами да ви кажа истината, съмнявам се да е казала истинското си име — той се наклони напред. — Имахме малко скарване и аз дойдох да се извиня.

— Разбирам. Добре, тогава може да ми я опишете.

Удсайд се усмихна.

— Ако е била тук, със сигурност ще сте я запомнили. Доста дребничка, с огнена коса.

— О, да! — възкликна мъжът. — Тук е. В стая номер три. На горния етаж.

Удсайд му благодари и тръгна нагоре. След няколко крачки обаче се обърна.

— Всъщност, наистина искам да я изненадам. Вероятно може да ми дадете резервния ключ за стаята й?

— Не знам, милорд — каза неловко ханджията. — Имаме политика да не даваме допълнителни ключове. От съображения за сигурност, нали разбирате.

Удсайд се усмихна отново, в светлите му сини очи блесна веселие.

— Наистина ще означава много за мен — каза той и постави няколко монети на тезгяха.

Ханджията погледна парите, а след това Удсайд, докато размишляваше върху вероятността двама аристократи, които не са свързани помежду си, да се появят в Хеърууд в един и същи ден. Взе парите и бутна ключа през тезгяха.

Удсайд кимна и прибра ключа, но когато се обърна, за да се качи по стълбите, очите му вече не блестяха. Бяха като две парчета лед.

* * *

Ема и Бел бяха затворени в стаята си около четири часа, когато гладът ги завладя и решиха да изпратят Шиптън до кухнята за някаква храна.

— Според теб какво задържа Алекс? — попита Бел, докато разсеяно прокарваше пръста си по копието от „Хамлет“, което Ема бе взела със себе си от Софи.

Ема отново поднови обикалянето си из стаята, действие, което я държеше заета през последните няколко часа.

— Нямам идея. Трябваше да е тук преди два часа. Би трябвало да отнеме час и половина на Ботъмли да стигне до Уестънбърт и още час и половина да се върне. Единственото, за което мога да се сетя, е, че Алекс не е бил вкъщи. Възможно е да е отишъл да посети арендаторите. Но не би трябвало да отнеме толкова време на Ботъмли, за да го открие.

— Скоро ще дойде — каза Бел с повече надежда, отколкото убеденост.

— Надявам се — отвърна Ема. — Вече свърших по-трудната част от спасяването ти. Най-малкото, което може да направи, е да дойде и да спаси мен.

Бел се усмихна.

— Ще дойде. А междувременно сме в безопасност тук.

Ема кимна.

— Въпреки това не бих искала да съм наблизо, когато Удсайд пристигне и открие, че те няма — въздъхна тя, отиде до леглото и седна до Бел.

И тогава в тишината, нарушавана само от звука от дишането им, чуха злокобния шум от ключ, който се превърта в ключалката. Ема ахна от ужас. Ако Алекс бе дошъл да ги спаси, със сигурност нямаше да се промъква така при тях. Той вероятно щеше да заблъска по вратата, крещейки, колко глупава и безотговорна е била, но не би бил толкова жесток, че да ги ужасява по този начин.

Вратата се отвори и зад нея се появи Удсайд. Светлите му очи блестяха опасно.

— Здравейте, дами — каза той заплашително. В дясната си ръка държеше револвер.

Нито Ема, нито Бел имаха думи да опишат страха си. И двете стояха на леглото и се притискаха ужасено една в друга.

— Беше извънредно глупаво, Ваша светлост, да оставите твърде набиваща се на очи карета пред църквата. Или не сте осъзнавали, че с лейди Арабела планирахме сватба тази вечер?

— Тя не е планирала нищо, копеле — извика Ема. — Тя никога…

Удсайд затръшна вратата, мина през стаята и я зашлеви.

— Млъкни, малка кучко — изсъска той. — И да не си посмяла да поставяш под въпрос законородеността ми. Аз съм виконт Бентън, а ти си едно малко нищо от колониите.

Ема задържа ръка върху бузата си, която бързо почервеняваше и оставяше отпечатък от удара на Удсайд.

— Аз съм херцогиня Ашбърн — изсъска тя, защото не можеше да потисне гордостта си.

— Шшт — умоляваше я Бел, стискайки другата й ръка.

— Какво каза? — попита Удсайд с кадифен глас.

Ема се загледа в него бунтовнически.

— Ще ми отговаряш, когато те питам нещо! — нареди той, издърпа я от леглото и я сграбчи силно за раменете.

Ема упорито стисна зъби, когато хватката му стана по-болезнена.

— Моля те, пусни я — умоляваше го Бел, скочи от леглото и се опита да се промуши между Удсайд и братовчедка си.

— Махни се от пътя ми — каза той и я бутна настрана. — Сега, Ваша безсрамност, отговорете ми! Какво казахте? — той затегна хватката си, наранявайки нежната й кожа.

— Казах — задъха се Ема и вирна предизвикателно брадичка, — че съм херцогиня Ашбърн.

Удсайд присви очи, а след това зашлеви и другата й буза. Ема падна на пода. Бел незабавно се втурна към нея и й помогна да се върне при леглото. Тя се взря в Удсайд укорително с големите си сини очи, но не каза нищо, което можеше да провокира гнева му.

Ема се опита да преглътне болката, която се вряза в главата й, но не можа да потисне сълзите, които се отрониха от очите й. Тя зарови глава в скута на Бел, защото не желаеше Удсайд да види страданието й.

— Тя ме дразни — каза Удсайд на Бел. — Трудно ми е да повярвам, че двете сте роднини. Мисля, че трябва да я вържем. — Той грабна слугинските дрехи, които Ема бе носила неотдавна и бързо ги разкъса на ивици. След това ги подаде на Бел. — Завържи й ръцете.

Бел го погледна втрещена.

— Със сигурност нямаш предвид…

— Нали не мислиш, че аз ще я вържа? Теб няма да те рита и драска.

— Страхливец — изсъска Ема. — Страх те е от жена на половината на твоя ръст.

— Ема, умолявам те, мълчи — прошепна Бел. Тя преглътна нервно, докато увиваше внимателно плата около китките на братовчедка си.

— По-стегнато — нареди Удсайд. — За глупак ли ме мислиш?

Бел дръпна плата леко.

Побеснял Удсайд сграбчи плата от Бел и го издърпа ожесточено, връзвайки ръцете на Ема стегнато зад гърба й. Взе друго парче плат и се насочи към глезените й.

— Само ако се опиташ да ме ритнеш — предупреди я той, — няма да чакам брачната нощ и ще обладая братовчедка ти още тук на пода, докато ни гледаш.

Ема застана напълно неподвижно.

— Антъни — каза Бел меко, опитвайки се да го успокои, — може би трябва да си дадем още малко време, за да се опознаем. Не мисля, че възможността за щастлив брак може въобще да се обсъжда. Но брак по принуда не би било добро начало на съвместния ни живот.

— Забравете, милейди — изсмя се той. — Ще се оженим тази вечер и това е последната ми дума. Свещеникът тук няма много високо мнение за жените и смята, че съгласието им не е необходимо за сключване на брак. Чакам само слънцето да залезе, преди да ви отведа до църквата. Не се нуждая от цяла тълпа свидетели, които да клюкарстват за нас.

Ема надзърна през прозореца. Слънцето бе ниско, но още не бе започнало да залязва. С Бел вероятно имаха около час. Къде беше Алекс?

Удсайд хвърли друг парцал на Бел.

— Запуши устата на братовчедка си. Не желая да слушам ужасния й американски акцент.

Бел уви парцала около главата на Ема, като се опитваше да го завърже по-отпуснато. За щастие Удсайд гледаше през прозореца и не забеляза нежните грижи на младата жена за братовчедка й.

— Хубаво е, че имам този час, преди да отидем в църквата — каза Удсайд внезапно и се обърна с отровния си поглед към Ема. — Това ще ми даде време да измисля план, за да ви съсипя напълно, моя американска херцогиньо. Знам, че вие откраднахте разписката за дълга. Оставихте фуркета си за коса на бюрото ми.

Ема извърна поглед, защото не бе способна да гледа към него.

— Нямаше да се наложи да отвличам бъдещата си жена, ако не си бе набъркала носа в моите работи. Гледай ме, когато ти говоря! — Удсайд отиде до леглото и яростно я сграбчи за брадичката, принуждавайки я да го погледне. — Блайдън нямаше парите — извика той. — Нямаше да може да ги намери и щях да имам лейди Арабела в леглото си преди седмици. — Той пусна Ема и я блъсна толкова жестоко, че тя удари главата си силно в стената.

— Антъни, моля те! — изплака Бел.

В ледените очи на Удсайд проблесна желание, когато се обърна към Бел.

— Загрижеността ти към братовчедка ти е трогателна, скъпа моя, но за съжаление неуместна.

Ема заби зъби в парцала, борейки се да сдържи гнева си. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна, колкото в този момент, но единственият й лъч надежда бе убеждението, че какъвто и план да измислеше Удсайд, за да я посрами, ще пропадне. Защото Алекс й вярваше. Тя вече знаеше това. Той й вярваше и я обичаше и никога нямаше да повярва на думите на това животно, вместо на нейните.

Искаше й се само да дойде по-скоро, преди Удсайд да пусне в действие още някой от престъпните си планове.