Джулия Куин
Великолепно (24)

Глава двадесет и трета

Небето бе значително по-чисто в сравнение с изминалата нощ, така че Ема отвори всички прозорци на каретата, докато пътуваше към Лондон. Пътуването през земите на Уайлдинг, които бяха доста по-близо до града в сравнение с Уестънбърт, не беше много продължително, а Софи великодушно й бе заела копието си от „Хамлет“, което бе започнала да чете предишната вечер.

Тя се бе съсредоточила в историята и спираше да чете само от време на време, когато ритмичният тропот на конските копита я унасяше.

— Да построиш болница или да не построиш. Това е въпросът — каза тя на глас в един от тези случаи и след секунда добави. — Това беше наистина ужасно.

Когато Ема пристигна в Лондон, беше малко след пладне и след като взеха и последния завой, преди да достигнат къщата на братовчедка й, тя развълнувано надникна през прозореца. В далечината видя Бел да се спуска по предните стъпала на дома си. Един кочияш й помогна да се качи в закрита карета.

— О, Бел! Бел! — извика Ема, размахвайки кърпичката си.

— Не мисля, че ви чува, Ваша светлост — каза Еймъс, един от конярите на Ема.

— Предполагам, че си прав.

Екипажът на Ема спираше продължително и тя трябваше да извика доста силно, за да бъде чута сред тракането на колелата на нейната и другата карета. Тя сбърчи чело. Имаше нещо странно в начина, по който кочияшът помогна на Бел да се качи. Той на практика я вдигна. Ема усети първите тръпки на безпокойство.

— Желаете ли да я последвате? — попита Еймъс.

— Да, предполагам… Оу! — възкликна внезапно тя и се почувства далеч по-облекчена. — Знам къде отива. В дамския литературен клуб. Посещава го всяка сряда следобед. Отидох с нея няколко пъти. Срещите се провеждат в дома на лейди Стентън, който не е много далеч. Просто следвайте каретата й и аз ще я изненадам там.

Кочияшът кимна и пришпори каретата покрай дома на Блайдън, за да последва Бел по улиците на Лондон. Ема се облегна назад и наблюдаваше през прозореца как елегантните къщи се носят пред очите й.

— Чакай малко… — каза тя с недоумяващ глас, когато подминаха познатата къща. Надникна през прозореца и се обърна към Еймъс. — Това беше домът на лейди Стентън.

— Може би братовчедка ви ще прави нещо друго днес, Ваша светлост и ще пропусне литературната среща.

— Не — отвърна Ема категорично и поклати отрицателно глава. — Тя никога не пропуска среща, когато е в града.

Еймъс сви рамене.

— Желаете ли да продължим да я следваме.

— Да, да — отговори Ема разсеяно. — Въпреки че сега, като се замисля, не разпознавам кочияша. Отнесе се с нея доста грубо. Предполагам, че биха могли да са наели нов кочияш, но все пак това е малко подозрително.

— Какво искате да кажете, Ваша светлост? Мислите ли, че някой се опитва да отвлече братовчедка ви?

Ема пребледня.

— Еймъс — каза тя остро, — отбий от пътя за момент. — Кочияшът спря и Ема се протегна по-напред през прозореца, за да разгледа внимателно каретата пред нея. — О, боже мой! Това не е някоя от нашите карети. Възможно е да са наели нов кочияш, но да купят нова карета. Щях да чуя за това.

Еймъс се обърна назад.

— Не мислите ли, че вашата братовчедка щеше да забележи различната карета.

— Не. Очите й са зле. С всичкото това четене. Но тя отказва да носи очила. — Ема се задави от страх. — Еймъс, каквото и да правите, не позволявайте на каретата да излезе от полезрението ви.

Тя се облегна назад и затвори очите си от тревога. Имаше нещо гнило в Лондон.

* * *

Междувременно обратно в Уестънбърт Алекс се опитваше безуспешно да се концентрира върху работата си. Норууд, единственият служител, който влизаше в кабинета му, когато беше зает, донесе храна върху поднос.

— Не съм гладен, Норууд — измърмори Алекс.

Икономът повдигна вежди, но въпреки това постави подноса върху масата. Алекс игнорира храната и се приближи до прозореца, взирайки се унило в поляната отвън. Тя наистина не трябваше да го напуска. Не и за цяла седмица. Признаваше, че Софи вероятно е по-запозната от него с това какво правят омъжените жени, за да запълват времето си, но със сигурност не би отнело на Ема седмица, за да го научи.

По дяволите, мястото й бе при него. Предишната нощ му отне цяла вечност, за да се стопли в леглото. Беше лежал там сам, търкайки краката си в чаршафа, надявайки се, че триенето ще създаде известна топлина. В крайна сметка бе изпаднал в чувство на самосъжаление. Нямаше да му е толкова студено, ако Ема бе до него.

Знаеше, че ще му липсва, но не очакваше, че ще му липсва толкова много. По дяволите, не трябваше да заминава дори за ден. Но присъствието й все още се усещаше във въздуха. Ароматът й се бе просмукал в стаята им и навсякъде, където се обърнеше, той виждаше някое кътче или ъгъл, някога използвани за тайна целувка.

Алекс въздъхна. Щеше да бъде дълга седмица.

Може би трябваше да замине за Лондон. Градската му къща не бе изпълнена със спомени за Ема. Той трепна, припомняйки си как брутално я бе отхвърлил там. Е, той просто можеше да затвори въпросния малък салон. Освен това харесваше мястото, където бе живял в продължение на близо десет години, и предполагаше, че скоро трябва да го продаде, тъй като двамата с Ема със сигурност щяха да използват къщата на Ашбърн на Бъркли Скуеър.

Но вероятно трябваше да разбере какво означава да си отегчен, както тя му беше казала. Предполагаше, че така ще бъде по-състрадателен към положението й. Никога не се бе замислял за това какво правят омъжените жени с времето си. А и Ема не приличаше на останалите омъжени жени, помисли си той, изпълнен с гордост. По дяволите, на практика тя ръководеше бизнес.

Може би от това се нуждаеше. Той беше затрупан от книжа и документи, свързани с многото му земи и бизнес проблеми. Може би трябваше да предаде управлението на имотите на Ема. Със сигурност можеше да се справи. И управителите му бяха добри хора. Щяха да слушат Ема, ако Алекс дадеше да се разбере, че от сега нататък тя ще се разпорежда. Той се ухили предоволен от плана си.

Моментът му на самопохвала бе прекъснат от почукване на вратата. Норууд влезе в стаята, носейки малка сгъната бележка върху сребърен поднос.

— Пристигна съобщение за вас, Ваша светлост. От съпругата ви.

Алекс бързо прекоси стаята и грабна парчето хартия.

„Скъпи Алекс,

Лорд Уайлдинг се завърна доста неочаквано от Карибите и затова реших да прекарам остатъка от седмицата при братовчедите ми. Липсваш ми отчаяно.

С цялата ми любов, Ема“

Липсвал й отчаяно. Ако й липсваше толкова отчаяно, защо не се обърне и не се върне в дома, на който принадлежеше.

Да, той определено щеше да се отправи към Лондон. А докато е там, просто щеше да се отбие на посещение при Блайдън. И да завлече жена си у дома. Е, може би не. Ема не бе точно от типа жени, които влачиш някъде. Обаче можеше да подкупи връщането й с обещанието, че може веднага да поеме управлението на повечето от земите му. А ако това се провалеше, винаги можеше да я съблазни.

В рамките на половин час Алекс напусна къщата и отпътува за Лондон.

* * *

Ема седеше в каретата си почти парализирана от страх за безопасността на братовчедка си, докато бавно се отправяха по път, който ги извеждаше от Лондон. Тъй като уличното движение ставаше по-натоварено, те оставаха все по-далеч и по-назад от каретата, в която беше Бел. Не искаше да събуди подозрение, а и освен това каретата й носеше герба на Ашбърн, който лесно се разпознаваше. Всеки, който бе отделил време и усилия, за да отвлече Бел от дома й, щеше да знае за връзката й с Алекс и Ема.

Беше Удсайд. Трябваше да е той. Ема почти скочи от мястото си, когато го осъзна. Удсайд беше луд по Бел. Преследваше я от почти година и бе казал на Ема, че планира да се ожени за братовчедка й. Фактът, че тя не отвръщаше на чувствата му, изглежда не влияеше на плановете му.

— Господи! — въздъхна Ема. — Той ще я принуди.

Не се съмняваше, че ако се наложи, Удсайд ще завлече Бел до олтара вързана и със запушена уста. Никога не бе срещала човек така обсебен от титли и кръвни връзки, а родословието на Бел бе добре дошло. И дори да съумееше сега да избегне брака си с него, това щеше да я съсипе. Ако Удсайд успееше достатъчно да компрометира репутацията й, Бел щеше бъде принудена да се омъжи за него. Или това, или да остане стара мома завинаги, защото никой джентълмен не би се оженил за нея, ако смята, че Удсайд я е имал първи.

Стомахът на Ема се свиваше от ярост и страх, докато се отдалечаваха все повече от Лондон. Най-накрая каретата на Бел отби от главния път и след двадесетина минути зави към едно средно по големина село, наречено Хеърууд.

Тъй като забавиха, за да се пригодят към неравните селски пътища, Ема приближи лицето си до прозореца. Искаше да държи под око каретата отпред.

— Не се приближавай твърде много — извика тя към кочияша.

Той кимна и отпусна леко юздите. След миг каретата, в която беше Бел, спря пред странноприемница на име „Заекът и Хрътките“.

— Спри тук — нареди Ема и без да чака помощ, скочи от каретата. Тя наблюдаваше внимателно сцената пред кръчмата. Двама едри мъже разтоварваха голяма торба.

— О, господи! — прошепна Ема. — Напъхали са я в чувал.

— Не изглежда така сякаш се бори упорито — отбеляза Еймъс и се намръщи. — Може би са я упоили.

Ема си пое дълбоко въздух в опит да потисне паниката си. Нямаше начин малката им група да се пребори с похитителите на Бел. Кой знае с какви оръжия разполагаха. Къде, за бога, бе Алекс, когато тя се нуждаеше от него?

— Добре, господа — бързо започна Ема. — Трябва да използваме умовете си и да съставим план. Еймъс, можеш ли да яздиш?

— Не много добре, Ваша светлост.

Ема се обърна към Шиптън, другия коняр.

— А ти?

Той поклати глава.

Накрая тя се изправи пред кочияша, неестествено слаб мъж с оредяваща кестенява коса.

— Ботъмли, моля те, не ми казвай, че ти също не можеш да яздиш.

— Няма.

— Няма какво?

— Няма да ви кажа това. Яздя, откакто се научих да ходя.

Ема стисна зъби при ненавременния опит на кочияша да се пошегува.

— Ботъмли, слушай ме внимателно. Първо искам да намериш място, където да скриеш каретата. Възможно най-далеч от полезрението на „Заекът и Хрътките“. След това искам да вземеш един от конете, който смяташ, че е по-бърз, и да яздиш до Уестънбърт. Ще галопираш, сякаш животът ти зависи от това. Сякаш моят живот зависи от това, защото може и да се окаже вярно. Когато пристигнеш, намери херцога и веднага му разкажи какво се е случило. Нуждаем се от помощта му. Разбираш ли?

Ботъмли кимна. Той изглеждаше далеч по-сериозен, отколкото по-рано.

— Шиптън, отиди заедно с Ботъмли, за да знаем къде е оставил каретата. Ще се срещнем отново тук, на главната улица. Еймъс, ние отиваме да пазаруваме.

— Да пазаруваме, Ваша светлост? — той я погледна измъчено. — Не съм сигурен, че сега е…

Ема го прониза със смразяващ поглед, но успя да овладее темперамента си.

— Еймъс, няма да купуваме дрънкулки. Нуждаем се от средства, щом ще се опитваме да спасяваме Бел.

— Средства? Какъв вид средства?

— Все още не съм сигурна, но ако ми дадеш минута, ще разбера. — Тя вдигна поглед. Ботъмли и Шиптън не помръдваха.

— Вие двамата, тръгвайте — скара им се тя. — Нямаме време за губене.

След като двамата мъже изчезнаха от очите й, Еймъс каза.

— Не се тревожете, Ваша светлост. Понякога Ботъмли не казва подходящи неща, но е наред с главата.

— Надявам се да си прав, Еймъс. Сега нека разгледаме някои от тези магазини. — Ема изучаваше витрините, докато погледът й попадна на магазин за платове с изложени готови рокли на прозореца. Това бе обещаващо. Тя се обърна към Еймъс и притисна монета към ръката му.

— Намери ми някакви сажди. Ще се срещнем тук възможно най-скоро.

— Сажди, ваша светлост?

— За косата ми. Твърде очебийна е. Отивам да взема нещо, което да облека. Ще се видим скоро.

Ема влезе в магазина и всичките четири продавачки ахнаха едновременно при вида на толкова елегантна дама. Рядко пристигаха такива в село Хеърууд и още по-рядко красяха магазина им.

— Може… мога ли да ви помогна? — попита най-смелата сред тях.

— Всъщност да — отговори Ема и им отправи дружелюбна усмивка. — Имам нужда от облекло.

Управителката огледа стилната зелена рокля на Ема с пребледняло лице. Не можеше да предложи нищо от очевидно високия стандарт на тоалета й и дамата го знаеше.

— Всъщност, това, от което се нуждая, е костюм — добави Ема бързо. — Другата седмица трябва да посетя бал с маски и искам да взема нещо малко по-различно.

— О! Е, може да изберете гръцки външен вид. Имам прекрасна материя, която можем да използваме за туника.

— Не мисля така — отговори Ема и поклати глава. — Косата ми, нали знаете. Не смятам, че древните гърци са притежавали толкова ярки коси.

— О, не, не разбира се — съгласи се веднага продавачката, кимайки енергично с глава.

— Нещо по-просто. Може би… камериерка.

— Камериерка?

— Да, прислужница. От тези, които сервират. Домашна прислужница.

Продавачката я изгледа съмнително. Никой не скочи напред, за да помогне на Ема в търсенето й.

— Определено искам костюм на прислужница — каза Ема остро. — Не ми казвайте, че не правите доставки за някои от по-близо живеещите благородници.

Две от дамите се удариха една в друга в бързането си да помогнат и тя излезе от магазина след по-малко от две минути с пакетиран костюм на прислужница под ръка. Миг по-късно Еймъс се втурна към нея.

— Взе ли сажди?

— По-добро. — Еймъс повдигна един пакет. — Перука.

Ема надникна в чантата. Невероятен рус нюанс щурмува очите й.

— Е, със сигурност няма да приличам на себе си. Сега, къде е Шиптън? Трябва да тръгваме. Само Господ знае какво се е случило с Бел.

Тъкмо тогава Шиптън изскочи иззад ъгъла и почти се блъсна в тях.

— Каретата е близо до църквата — каза той, докато се бореше за глътка въздух. — Ботъмли вече препусна към Уестънбърт.

— Добре — отговори Ема. — Да вървим.

Тя забърза напред към „Заекът и Хрътките“, следвана от пъстрия си антураж, и когато пристъпи в странноприемницата поиска две отделни стаи.

— Имате ли някакъв багаж, милейди?

О, дявол да го вземе, бе забравила, че ще й е нужен багаж, за да се регистрира в гостилницата.

— Кочияшът ми ще го донесе по-късно. Все още е в каретата ми.

— А за колко нощувки, милейди?

Ема примигна.

— Хмм, не съм сигурна. Поне една. Може би повече. — Тя вдигна високо глава и имитира най-властния поглед на Алекс. — Необходимо ли е да ви отговоря веднага?

— Не, не, разбира се, че не. — Внезапно служителят започна да изглежда така, сякаш се чувства доста неудобно. — Ако е възможно, само подпишете регистъра.

Ема вдигна перото и се подписа със замах. Лейди Клариса Трент.

— Готово — промърмори под носа си. — Тя винаги е искала титла.

Веднага след като показаха стаята й на втория етаж, тя се преоблече с костюма на камериерка и извади перуката. Отиде до камината, взе малко сажди и ги втри в ръцете си, докато се покриха с много тънък слой. Тя леко плесна с ръце страните си, за да нанесе малка част от саждите върху кожата си. Един поглед в огледалото й показа, че се е справила. Сега кожата й бе леко пепелива, което в съчетание с жълтата перука й придаваше ужасен вид. Но най-важното бе, че изглеждаше абсолютно различно.

Тя изскочи от стаята си и почука на съседната врата. Еймъс й отвори.

— Мили боже, Ваша светлост, изглеждате ужасно.

— Чудесно! Сега един от вас да отиде за багажа преди кръчмарят да стане подозрителен. А аз ще се опитам да разбера в коя стая се намира Бел.

След като конярите тръгнаха Ема се промъкна надолу по коридора, като през цялото време държеше слуха си нащрек за приближаващи стъпки. Когато се убеди, че е съвсем сама, притисна ухото си към най-близката врата.

Чу страстно пъшкане.

— О Юстас… О, Юстас! О, Юстас!

Ема отскочи назад сякаш се бе изгорила. Това определено не беше стаята на Бел. Продължи по-надолу по коридора и чу женски глас.

— Бездействието е покана за Сатаната. Сатаната ти казвам! Той дебне от всеки ъгъл…

Ема поклати глава и отстъпи назад. На първо място похитителите на Бел със сигурност бяха от мъжки пол, а и освен това тя не мислеше, че те ще водят разговор за дявола. Премести се надолу по коридора към вратата, която се намираше до тази на Юстас.

— Нито дума по’иче, малка госпоичке. Още един звук и ще използвам колана си за…

— Млъквай, задник! Знаеш, че му обещахме да занесем плячката жива и здрава. Оня нема да ни даде златото, ако я пипнем и с пръст!

Ема ахна. Бел трябваше да е в тази стая и съдейки по звука, който издаде, не беше много добре.

— Колко дълго треба да чакаме ощи?

— Тоя каза, че шъ дойде преди падането на нощта. Сега млъкни и ме остаи на мира.

— Тя обаче е страшно парче. Оня може и да не забележи, ако само малко я пробваме, преди да довтаса тука, а?

Сърцето на Ема се спусна до обувките й, но тя се принуди да остане силна, защото знаеше, че каквото и чувство да изпитва в момента, за Бел бе сто пъти по-зле.

— Ти тъп ли си? Истествено, чи шъ забележи, ако я пипним. Мамицата ти, ако съсипеш ’сичко, щъ убия. Ни си мисли, че нема да го направа.

Последва боричкане. Ема се паникьоса и почука на вратата.

— Какво по дяволите? — Един занемарен мъж рязко й отвори. Бел седеше върху леглото от по-отдалечената стена до другия мъж.

До леглото имаше отворен прозорец. Ема забеляза, че братовчедка й не помръдва и изпита силно подозрение, че мъжът до нея е насочил пистолет към гърба й.

— Ша мъ извинявате, сър — каза бързо Ема и направи реверанс. — Ама ханджията се питаше дали искате нещо за ядене. Помисли си, че шъ го предпочитате горе в стаята си.

— Аз не мисля така. — Вратата започна да се затваря пред лицето на Ема.

— Хей. Чакай. Изобщо помисли ли, че може аз да съм гладен? — Мъжът на леглото изгледа яростно партньора си.

— Добре. Донеси ни храна. Месен пай, ако има. И некаква биричка.

— Благодаря, сър. Шъ ги донесъ веднага, щом мога. — Ема се поклони още веднъж, изплашена, че може да е прекалила с произношението.

Тя остана до вратата няколко минути след като се затвори, ослушвайки се за признаци, че злодеите са заподозрели нещо. Те продължиха да се заяждат, така че Ема се убеди, че се е справила с маскарада. Освен това дори Бел не я позна.

* * *

След като Ема се върна в стаята си, изпрати Еймъс да поръча някакъв месен пай и бира. Той се върна с поднос десет минути по-късно.

— Пожелай ми късмет — прошепна тя и изчезна надолу по коридора.

Преди да почука на вратата, си пое си дълбоко въздух.

— Кой е?

— Аз съм, сър, носа ви малко месен пай, точно как искахти.

Вратата се отвори.

— Влизай.

Ема влезе и остави таблата върху скрина.

След това започна да реди чиниите една по една върху близката маса. Трябваше да удължи няколкото си скъпоценни минути в стаята. Изпитваше необходимост да уведоми Бел, че помощта е на път. Но братовчедка й се взираше в един от страничните стълбове на леглото и не помръдваше.

— Може ли да повервате къв дъжд се изсипа вчера? — каза внезапно Ема. — Кълна са, че навън си беше истинска буря, не мислити ли?

Негодникът до вратата я погледна със смешно изражение.

— Аха, придполагам, чи и така.

Ема постави третата и последна чиния върху масата.

— И ’сички са толкоз разстроени зарад т’ва. Аз мисла, че туй беши много врява за нищо, но вие знаити, някой хора просто не се вслушват в разума. — Тя се върна обратно при подноса и вдигна халбата ейл с две ръце. С ъгълчето на окото си видя, че очите на Бел се присвиват. — Ни знам — продължи тя весело, — ’сичко съ обърна добре накрая. Не мислити ли? Туй е ’сичко, коет има значение, нали тъй? Всичко е добре, когато свършва добре, туй винаги казвам.

Нямаше никакво съмнение, че сега вече Бел откъсна поглед от орнаментите на старинното легло и погледна любопитно към Ема.

Междувременно тя вече държеше втората халба с ейл.

— Някои хора, обачи, просто обичат да съ оплакват и няма какво да съ направи по въпроса. Сестра ми Цимбелин не спираше да бърбори за дъжда. Помислих си, че брат ми Юлий шъ я убие. Когат я видя да съ оплаква сякаш дявола съ всили в него. — Ема направи пауза и остави последната халба ейл на масата. — Но другата ми сестра, Ема, съ намеси преди Юлий да нарани бедната стара Цимбелин. Тя съ погрижи за всичко.

Бел започна да кашля неконтролируемо. Нейният пристъп изглежда стресна злодеите, които бяха като хипнотизирани от разказа на странната прислужница, и те се върнаха към реалността.

— Слушай — каза този до вратата, — имами много работа. Махай съ от тука.

Ема направи още един реверанс.

— Както желаете — каза и изчезна.

Пред вратата чу как мъжете се разкрещяха на Бел.

— Какво ти става пък сега? Нема да ни разболеиш, нали?

Кашлицата на Бел постепенно намаля с няколко слаби последни прочиствания на гърлото.

— Сигурно е заради дъжда.

* * *

Ботъмли яздеше така, сякаш дяволът бе по петите му. Преминаваше през малки и големи села, пришпорвайки коня си почти до изтощение. Ако не бе убеден в спешността на задачата си, когато тръгна, то със сигурност по времето, когато пристигна в Уестънбърт, вече бе. Тежкото, неумолимо темпо на ездата му, бавно го тласкаше все повече и повече в състояние на паника, докато не се убеди, че съдбата на света зависи от неговото достигане до херцога.

Скочи от коня върху несигурните си крака и се втурна към къщата. Докато се бореше да си поеме дъх, крещеше:

— Ваша светлост! Ваша светлост!

Норууд се появи веднага, готов да порицае пълната липса на благоприличие от страна на Ботъмли, да не говорим за наглостта му да използва входната врата.

— Къде е Негова светлост? — Ботъмли дишаше тежко и сграбчи Норууд за реверите. — Къде е той?

— Контролирай се! — скара му се Норууд. — Това едва ли е прилично…

— Къде е той? — настоя Ботъмли, разтърсвайки иконома.

— Боже, човече, какво не е наред?

— Нейна светлост. Тя е в опасност. Ужасна, ужасна опасност.

Норууд пребледня.

— Той замина за Лондон.

Ботъмли ахна.

— Господ да ни е на помощ!

Воден от неотложността на мисията си, той изправи високо глава.

— Норууд, имам нужда от нов кон — каза той с властен глас, какъвто никога преди не бе използвал.

— Веднага — Норууд се втурна към оборите и само пет минути по-късно Ботъмли пое по пътя към Лондон.