Джулия Куин
Великолепно (4)

Глава трета

Алекс стоеше пред къщата на Блайдън, втренчен във входа за прислугата. Беше видял чиста паника в очите на Мег, преди да се съгласи да не я придружава вътре. Той се намръщи, притеснен, че може да я накажат за закъснението. Въпреки че беше срещал граф и графиня Уърт няколко пъти, когато се налагаше, той не знаеше много за тях. Нямаше представа какво домакинство управляват. Някои членове на висшето общество се отнасяха към прислугата си отвратително. И въпреки отказа си да приеме, че чувства нещо друго, освен похот към Мег, се ужасяваше, че може да бъде изхвърлена навън или пребита. Изпитваше огромна нужда да отиде право в кухнята на Блайдън и да се увери, че се отнасят към Мег като с героиня, каквато в действителност беше. Алекс въздъхна, леко раздразнен от силата на загрижеността си. Той не беше сигурен, че се е възстановила напълно от удара. Всичко, което искаше точно в този момент, бе да вземе Мег в прегръдката си, да я отнесе в стаята й и да я завие в леглото със студен компрес на главата. Изстена при картината, която се появи в главата му. Ако успееше да я сложи в леглото, силно се съмняваше, че щеше да устои и да не скочи при нея.

— Алекс! — Софи подаде глава от каретата. — Какво чакаш?

Той откъсна поглед от къщата.

— Нищо, Соф, съвсем нищо. Просто съм малко притеснен за Мег. Допускаш ли, че ще бъде добре? Що за хора са граф и графиня Уърт?

— О, те са прекрасни. Срещала съм ги на някои от баловете.

— Както и аз, заядливке, но това не ги прави образец за добродетел.

Софи въздъхна и завъртя очи.

— Ако прекарваше малко повече от минута на някой от баловете, на които с мама те принуждаваме да ходиш, щеше да знаеш, че Блайдън са просто чудесни. Много са мили и изобщо не са скучни. Мама държи извънредно на лейди Керълайн. Мисля, че пият чай поне веднъж на две седмици. Няма нужда да се притесняваме повече за Мег, след като знаем, че работи тук. Не мога да си представя лейди Керълайн да позволи някой да бъде малтретиран в дома й.

— Надявам се, че си права. Дължим на Мег голяма услуга. Поне можем да се уверим, че е добре.

— Не мисли, че не знам това, мили братко. Имам намерение тази седмица да кажа на лейди Керълайн как Мег спаси Чарли. Сигурна съм, че тя няма да позволи такава смелост да остане невъзнаградена.

Алекс се качи в каретата и седна на луксозната седалка, когато колелата започнаха да се движат.

— Това е добра идея, Софи.

— Трябва да отида довечера, разбира се, но наистина не се чувствам в настроение за това.

— Какво имаш предвид?

— Сериозно, Алекс, трябва да се опиташ да следиш нещата. Лейди Керълайн организира голям прием тази нощ. Сигурна съм, че си поканен. Винаги си поканен навсякъде, макар да знаят, че няма да отидеш. Ако не започнеш да…

— Спести ми лекцията „никога няма да намериш подходяща за брак жена и да се сдобиеш с наследник“. Вече съм я чувал и не съм заинтригуван.

Софи го погледна раздразнено.

— Ами, истина е и ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че не можеш да останеш ерген завинаги. Всичко, което правиш, е да гуляеш с приятелите си, които са същите дяволи като теб.

Алекс се ухили похотливо.

— Наистина, Соф, не е като да се лишавам от женска компания.

— Ооо! — възкликна Софи. — Говориш така, само за да ме дразниш. Знам, че е така. Тези жени дори не заслужават да бъдат споменавани в мое присъствие.

— Тези жени, както изтънчено ги нарече, не искат нищо от мен, с изключение на няколко дрънкулки, точно заради което избирам да споделя леглото си с тях. Те поне са честни относно материалните си желания.

— Ето, отново го правиш! Знаеш, че мразя да чувам за пламенните ти афери. Кълна се, Алекс, ще ти ударя плесница.

— Спри с театралниченето, Софи. И двамата знаем, че обичаш да слушаш за моите, така наречени пламенни афери. Просто си прекалено превзета и благоприлична, за да го признаеш.

Софи се впусна в защита, но Алекс я спря с арогантно повдигане на веждата си. Той беше абсолютно прав. Тя обичаше да слуша за неговите приключения — любовни или не. Просто не искаше да му доставя удоволствието да се съгласи с него. Освен това как да продължи кампанията си да го ожени, ако той знае, че намира начина му на живот за очарователен? Все пак направи последен опит.

— Знаеш, че ще се нуждаеш от наследник, Алекс.

Алекс се наведе към сестра си и се усмихна пакостливо.

— Предполагам, че физически ще съм способен да стана баща на син след десет или дори петнадесет години. Но ако искаш, мога да ти дам името и адреса на последната ми любовница. Сигурен съм, че ще гарантира за моята мъжественост.

— Мамо, какво е мъжественост? — изстреля Чарли.

— Нищо, за което да се тревожиш през следващите няколко години — нехайно отвърна Софи. После добави с нисък тон. — Алекс, предупреждавам те, трябва да внимаваш какво говориш около него. Той те боготвори изцяло. И предполагам, че ще говори на всичките ни прислужници за своята мъжественост поне месеци наред.

Алекс се засмя.

— Добре, заядливке, ще внимавам за думите си, само за да предпазя прислужниците от опасността да станат жертва на неговите похотливи желания. Сега ще бъдеш ли добро момиче и ще ми разкажеш ли за бала довечера?

Софи повдигна вежди.

— Внезапно се заинтересовахме от социалната сцена, а?

— Просто искам да проверя Мег. Ще отида за обичайните ми петнадесет минути и ще си тръгна.

— Лейди Керълайн иска да представи американската си племенница на обществото — обясни Софи. — Чувам, че ще бъде голямо събитие.

— Тогава защо няма да ходиш?

— Просто не ми харесва да излизам без Оливър, а и — тя се усмихна свенливо и потупа корема си — съм бременна отново.

— Нищо не си казала, заядливке! Това е чудесно! — Алекс се усмихна широко и обгърна сестра си в нежна прегръдка. Колкото решително Алекс избягваше женитба и собствени деца, толкова обичаше да прекарва времето си с Чарли и се развълнува от изгледа за друг племенник или племенница. — Ето, че пристигнахме — каза той, когато каретата спря пред входната врата на къщата на Софи. — Грижи се за себе си, сестричке. Не се напрягай прекалено. — Той целуна Софи по бузата и потупа ръката й.

Софи пое ръката на Алекс, докато й помагаше да слезе от каретата.

— Алекс, все още дори не ми личи. Не мисля, че трябва да пазя легло.

— Разбира се, мила, но трябва да внимаваш. Не може да става дума дори да яздиш в парка.

Софи се усмихна на загрижеността на брат си.

— При целия ти развратен начин на живот, Алекс, ти си наистина примерен чичо. Само виж колко много те обожава Чарли.

Алекс погледна надолу към момчето. То подръпна палтото му и го помоли да влезе вътре, за да си поиграят.

— Друг път, дяволче. Обещавам.

— Знаеш ли, Алекс — започна Софи, — сигурна съм, че ще бъдеш превъзходен съпруг и баща, ако просто отделиш време да потърсиш подходящата жена.

Алекс скръсти ръце.

— Не започвай отново. Достатъчно лекции получих за един ден. Освен това трябва да се подготвя за проклетия бал. — Махна с ръка и се качи обратно в каретата, като инструктира кочияша си да го откара до ергенското му жилище.

Застанала на прага, Софи му махаше за довиждане, докато държеше Чарли за ръката. Поне щеше да отиде на празненството довечера. Това все пак беше някакво начало. С малко късмет можеше да срещне някоя подходяща.

* * *

Когато Ема отново отвори очи, лежеше на леглото си. Болката в главата й беше отслабнала значително, но друга в бедрото й компенсираше загубата. Бел се беше сгушила на близкия стол с книга в кожена подвързия.

— О, здравей — радостно възкликна тя, когато видя, че Ема се бе събудила. — Доста ни изплаши. — Тя стана, прекоси краткото разстояние до братовчедка си и се настани на ръба на леглото.

Ема се надигна и седна, така че да може да вижда малко по-добре Бел.

— Какво стана?

— Изгуби съзнание.

— Отново?

— Отново!

— Е, не беше точно припадане. Беше по-скоро удар в главата.

— Какво?!

— Е, не точно удар — бързо се поправи Ема. — Паднах и тогава си ударих главата.

— О, боже! — въздъхна Бел. — Добре ли си?

— Така мисля — отговори Ема, предпазливо разтривайки бързо растящата подутина зад дясното си ухо. — Как се озовах тук? Последното, което помня, е, че бях в кухнята.

— Аз те пренесох.

— Пренесла си ме четири етажа нагоре по стълбите?

— Е, и готвачката помогна.

— О, боже. — Ема направи гримаса при мисълта, че се е наложило готвачката да я влачи четири етажа по стълбището. — Колко унизително.

— Мери и Сузи също — добави Бел.

Напълно засрамена, Ема потъна обратно в леглото, сякаш се опитваше да изчезне под обемистата завивка.

— Всъщност изобщо не беше толкова трудно — продължи Бел, без да обръща внимание на нещастието на Ема. — Първо те увихме в одеяло. После аз те хванах за раменете, готвачката за краката, а Мери и Сузи се разположиха между нас.

— И аз не се събудих?

— Издаде няколко странни звука, когато завихме на ъгъла на втория етаж, но не, определено беше много припаднала.

— Странни звуци?

Изражението на Бел стана смутено.

— Ами, всъщност може да имат нещо общо с факта, че се блъсна в парапета, когато завивахме.

Очите на Ема се отвориха широко и погледът й се спусна към нараненото място на дясното й бедро, което разтриваше разсеяно.

Бел се усмихна плахо.

— Вероятно си ударила бедрото си там. Имам спомен, че те блъснахме по някое време.

Внезапно през ума на Ема мина ужасна мисъл.

— А майка ти?

— Никой от нас всъщност не й каза какво се случи — избегна отговора Бел.

— Но тя сигурно е чула суматохата.

— Да, ами тя ме потърси веднага, след като те качихме тук.

— И? — подтикна я Ема.

— Казах й, че си изгубила съзнание.

— Изгубила съзнание? — Очите на Ема се разшириха от недоверие.

Бел кимна.

— От вълнение заради първия ти голям бал и емоциите около него.

— Но това е абсурдно! Аз никога не припадам!

— Зная.

— Леля Керълайн също го знае!

— Зная. Не си точно от припадащия тип жени.

— Тя не ти е повярвала в действителност, нали?

— Нито за миг — саркастично отбеляза Бел, потупвайки с деликатните си пръсти по книгата. — Но майка ми може да бъде невероятно тактична понякога, затова остави нещата така. Ако присъстваш на бала довечера в добро здраве и дух, тя няма да каже нищо. Сигурна съм в това.

Ема се изправи бавно в леглото, така че да може да изследва всички нови болки и страдания.

— Какъв нелеп ден — въздъхна тя.

— Хмм? — Бел вдигна поглед от книгата си, която беше започнала да чете отново. — Каза ли нещо?

— Нищо интересно.

— Оуу — Бел погледна отново към книгата.

— Какво, за бога, четеш?

— „Всичко е добре, когато свършва добре“ от Шекспир^[1].

Ема се почувства длъжна да защити образованието си.

— Знам кой я е писал.

— Хмм? Да, разбира се, че знаеш — Бел се усмихна разсеяно. — Донесох я да почета, докато те чакам да се събудиш.

— И таз добра. Колко дълго си мислела, че ще бъда в безсъзнание?

— Всъщност нямах идея. Никога не съм припадала преди.

— Не съм припаднала! — пророни Ема през стиснати зъби.

— Така казваш.

Ема въздъхна, когато погледна към измамно невинното изражение на братовчедка си.

— Предполагам, че искаш да ти кажа какво се случи.

— Само ако искаш — Бел отново отвори подвързаната с кожа книга и продължи да чете. — Имам цялото време на света, нали знаеш — добави тя, поглеждайки към Ема. — Решила съм да прочета всички творби на Шекспир. Първо пиесите, след това поезията.

— Сериозно ли?

— Напълно. Ще го направя по азбучен ред.

— Осъзнаваш ли колко много време ще ти отнеме?

— Разбира се. Но смятам, че така, както са тръгнали нещата, ще прекарам доста време до леглото ти.

Ема присви очи.

— Какво имаш предвид с това?

— Кой знае колко скоро ще бъдеш отново в безсъзнание?

— Мога да те уверя, че нямам подобни планове за близкото бъдеще.

Бел се усмихна сладко.

— Предполагам, че нямаш. Но ако не ми кажеш какво се случи този следобед, може просто да те просна собственоръчно.

* * *

Няколко часа по-късно, Ема седеше пред тоалетната си масичка и потрепваше от време на време, докато камериерката й Мег се суетеше около косата й. Бел стоеше близо до нея и бе подложена на същото мъчение.

— Не мисля, че ми каза всичко — смъмри я Бел.

— Казах ти — въздъхна Ема. — Паднах, след като отблъснах малкото момче от пътя на файтона. После си ударих главата.

— А какви са тези обици?

— Майката на момчето ми ги даде. Тя си помисли, че съм прислужница. Имам намерение да я посетя и да й ги върна. Колко пъти трябва да го чуеш?

— Не знам. — Бел присви очи подозрително. — Все още си мисля, че пропускаш нещо.

— Спасих момчето. Получих обиците. Точка. — Ема отправи остро кимване към Бел, за да го подчертае.

— Ема, нямаше те за час! Нещо трябва да се е случило между момчето и обиците!

— Бях в безсъзнание, това се случи! Какво си мислиш, че съм била пленена от някой мистериозен мъж? — Ема изстена вътрешно, когато осъзна колко близо до истината всъщност беше тази теория. Чувстваше се малко виновна, че не казва на Бел за странното си преживяване с херцог Ашбърн. Обикновено си споделяха всичко. Но Ема изпитваше странно чувство за собственост относно времето, прекарано с херцога, и не искаше да споделя спомените си с никого, дори с Бел.

— Е, мисля си, че е наистина изумително, че графиня Уайлдинг е жената, която ти е дала тези обици — подсмихна се Бел. В светлосините й очи блестеше веселие. — Познавам Софи доста добре. Тя не е много по-възрастна от нас. Мама и нейната майка са много добри приятелки. Всички ще занемеят и няма да повярват, когато чуят какво се е случило. Макар че може би не трябва да казваме нищо. Не мисля, че мама ще погледне благосклонно на излизането ти навън, облечена като прислужница. Все пак ситуацията е много забавна. Не мога да повярвам, че Софи ти е дала бижута, за да подсигури бъдещето ти. Защото с твоето състояние можеш да купиш и продадеш всички нас.

— Едва ли — каза сухо Ема, поглеждайки многозначително наниза перли около шията на Бел. — Освен това тя си мислеше, че съм прислужница.

— Знам, знам. Все пак, всичко е толкова смешно. Иска ми се Софи да дойде тази вечер. Умирам си да видя лицето й, когато прекрачи прага на балната зала и види „кухненската прислужница“, пременена в целия си блясък.

— Наистина, Бел, това определено е жестоко от твоя страна. Графинята беше доста уплашена този следобед. Почти изгуби сина си.

— Ти наричаш мен жестока? Ти, кралицата на всички практикуващи шегаджии? Същото момиче, което изпрати на бедния Нед фалшива любовна бележка от Клариса Трент?

Ема се опита да потисне дяволитата си усмивка.

— Наистина, не беше нужно да се вдига толкова голяма врява.

— Абсолютно си права — посочи Бел със забележим сарказъм. — И нямаше да се случи, ако Нед не беше безнадеждно заслепен от девойката.

Ема се огледа невинно.

— А откъде можех да зная това? Все още не бях направила дебюта си, както знаеш. Не бях осведомена за последните клюки.

— Само дето той споменаваше името й поне по сто пъти на ден.

Ема каза „хм“ и погледна високомерно братовчедка си.

— Наистина, всичко беше за добро. Сега поне знаем какво малко интригантско „ти-знаеш-какво“ е Клариса. И, както стана ясно, спасих брат ти от ужасна съдба.

— Предполагам — призна Бел, — но Нед беше толкова съкрушен, след като й призна любовта си, а тя категорично оповести, че ще се омъжи за херцог с много пари.

— Мисля, че беше по-разстроен, защото тя не се оказа толкова съвършена, колкото той си мислеше, че е, отколкото заради това, че не отвърна на чувствата му. Но достатъчно на тази тема. Научих си урока — без повече намеса в любовния живот на Нед. Дори ако съм постъпила правилно. И така, кажи ми, защо Софи няма да дойде довечера?

— Не съм сигурна. Може би защото съпругът й отсъства по работа в Западните Индии^[2] за няколко месеца. Мисля, че й липсва. Беше женитба по любов — въздъхна Бел романтично.

— Най-вероятно така е по-добре — въпреки, че ще пропуснеш да видиш шокираното й изражение. Тя ще получи най-голямата изненада в живота си, ако ме види тази нощ. Сигурна съм, че ще е много по-лесно за всички, ако просто я посетя утре сутрин.

— Вероятно си права. Все пак кажи, че мога да дойда с теб. Толкова искам да съм там, когато те види.

— Добре, добре, разбира се, че можеш… Оуу! — извика Ема, когато Мег издърпа косата й малко по-енергично.

— Оставете оплакванията, мис Ема — скара се Мег. — Иска се много работа и малко болка, за да бъдете красива.

— Господи! Ако изисква толкова много болка, наистина не искам да бъда красива. Просто остави косата ми пусната. Много по-удобно е така.

Мег изглеждаше отчаяна.

— Не мога да направя това! Изобщо не е модерно.

— О, добре, прави, каквото ти харесва, Мег. Просто се опитай да сведеш неудобствата до минимум.

Бел се засмя.

— О, Ема, не знам как ще правиш това през целия сезон.

— Аз също. Изглежда не мога да запомня как да се държа благовъзпитано.

— Престанете да си клатите главата! — извика Мег. — Иначе ще бъдем тук цяла нощ и ще пропуснете бала.

— От начина, по който ме боли главата, не мисля, че това ще е толкова лошо — измърмори Ема.

— Каза ли нещо? — разсеяно попита Бел.

— Нищо. — Ема не искаше Бел да знае колко голяма беше цицината на главата й в действителност. Бел със сигурност щеше да каже на майка си, а тя знаеше, че леля й ще се поболее от притеснение. Вечерта щеше да бъде провалена, освен ако не игнорираше болката и не се усмихваше въпреки нея до края на тържеството. — Защо не ми разкажеш повече за Софи? — предложи Ема, просто за да поддържа разговора.

— Софи? Тя е прекрасна личност. Въпреки че говори много.

Ема се изкикоти.

— Забелязах.

— Тя и съпругът й са ужасно предани един на друг. Знам, че той й липсва много.

— Има ли някакво семейство?

Бел повдигна вежди при интереса на Ема.

— Просто искам да знам колко хора ще разберат за малкото ми приключение — бързо каза Ема.

— Има майка и един брат.

— Наистина? — Ема се опита да звучи нехайно, но гласът й беше задъхан и развълнуван.

— Да, мисля, че трябва да е на около двадесет и осем години сега. Той е съвършено красив, с гъста черна коса и най-зелените очи, които някога си виждала.

Ема почувства пристъп на ревност, но бързо го потисна. Мъжът беше арогантен, надменен грубиян и тя беше сигурна, че ни най-малко не се интересува от него. Нямаше значение, че целувката му беше най-вълнуващото нещо, което й се беше случвало, откакто беше пристигнала в Лондон.

— Звучиш много заинтересована от него, Бел — попита тя предпазливо.

— От херцог Ашбърн? Сигурно се шегуваш. Той е красив дявол, но несъмнено е опасен. Никога не общува с дами, само с жени, ако разбираш какво имам предвид. В действителност аз едва го познавам, но — Бел се наведе напред съзаклятнически — съм чувала, че е оставил разбити сърца из цяла Англия. И на Континента.

— Звучи много интересно.

— Интересен, да. Подходящ — изобщо. Мама и татко ще припаднат, ако му хвърля око. Той е заклет ерген. Няма да се ожени още доста години. Залагам си перлите на това. А когато го направи, ще бъде за някоя глупава малка девойка, която лесно ще може да държи под контрол и да пренебрегне веднага, след като му осигури наследник.

— О! — Ема се почуди защо се почувства толкова потисната изведнъж.

— Той дори няма да дойде довечера. Сигурна съм в това. Поканен е, разбира се. Получава покани за всичко, но не посещава нищо, освен ако семейството му не го принуди. Вероятно има десетки любовници, скрити из цял Лондон. Освен това съм сигурна, че няма да искаш да се запознаеш с него. Постоянно е намръщен и вероятно ще те сдъвче, ако му кажеш дори две думи.

— Боже, той започва да ми изглежда много неприятен.

— О, не бих го нарекла точно „неприятен“. Нед само го възхвалява. Ако искаш да знаеш, те членуват в един клуб. Казва, че всичките му приятели му се възхищават. Повечето то тях искат да бъдат като него. — Бел сви рамене. — Той е престъпно богат и греховно красив. Мисля, че просто мрази светския живот и няма достатъчно търпение, за да се преструва, така че просто се мръщи на всички, които не го интересуват. Повечето от приятелките ми са ужасени от него, когато не планират как да го заведат до олтара, разбира се.

— Трябва да е доста забележителен, за да притежава такава сила — изкоментира Ема.

— О, да, наистина е доста възмутително, как винаги постига своето. Изглежда всички го насърчават.

— Защо?

— Ами, от една страна, заради титлата му, все пак той е херцог. А и както споменах, е извънредно заможен. Но ако го видиш, сама ще разбереш за какво говоря. Той определено излъчва сила. Необикновен екземпляр е.

— Бел! — засмя се Ема. — Майка ти ще припадне, ако те чуе да говориш по този начин.

— Мама губи съзнание толкова често, колкото и ти.

— Тогава се очаква да попадне под омаята на припадъка всеки момент — пошегува се Ема. Но вътрешно, тя изпусна въздишка на облекчение при уверението на Бел, че Алекс няма да присъства на бала. Главата все още я болеше и се чувстваше крайно изморена. В никакъв случай нямаше да насърчава арогантния херцог, но с нейното неразположение не би успяла да издържи още един рунд с него.