Джулия Куин
Великолепно (11)

Глава десета

Докато седеше в луксозната карета, Ема започна да премисля изминалите няколко минути и реши, че леля й се държи малко странно — тя със сигурност никога досега не беше ставала свидетел на такова прибързано отстъпление от балната зала. Опасяваше се, обаче, че странното поведение на Керълайн може да се дължи на това, че е видяла Ема да изчезва в градината с Алекс. Младата жена мъдро реши да не споменава нищо и се облегна назад в очакване някой друг да започне разговор.

Бел скоро наруши мълчанието.

— Не мога да повярвам, че вдовстващата херцогиня ни покани в провинцията така неочаквано. Е, всъщност, може би мога — каза тя и многозначително погледна към братовчедка си.

Ема също така красноречиво отклони поглед от Бел.

— Сигурна съм, че всички ще прекараме чудесно — заяви Керълайн решително. — Юджиния силно се надяваше да прекара повече време с вас двете — добави тя, посочвайки дъщеря си и племенницата си.

— Сигурен съм, че иска — каза провлечено Нед и намигна на Ема.

Беше повече от очевидно, че всички знаеха истинската причина за тази малка ваканция.

— Освен това съпругът на Софи й липсва ужасно много — добави Керълайн. — Двете с Юджиния мислим, че тя ще се радва на малко женска компания, особено сега, когато бебето е на път. — Веднага след като каза това, тя се обърна към сина си, тъй като не желаеше да даде възможност на никого да изтъкне, че бебето на Софи няма да се появи поне през следващите пет месеца. А и, както бе ясно за всички, състоянието на младата майка нямаше нищо общо с мотивите на Юджиния. — Ти също си поканен. Ще дойдеш ли, Нед?

— Едва ли — отвърна Нед с лукава усмивка. — Не бих пропуснал възможността да се отдам на разврат, докато родителите ми ги няма.

Керълайн изглеждаше шокирана от коментара му.

Нед само се засмя.

— Доста е трудно човек да си създаде репутация на женкар в присъствието на майка си.

— Нед, ако искаш да се забавляваш по този начин, ще имаш предостатъчно време след като завършиш училище и се преместиш в ергенското си жилище.

— Сега е по-подходящ момент.

— И какво точно ще правиш докато ни няма… — попита нетърпеливо Бел.

Той се наведе напред, а в очите му се появи дяволит блясък.

— Неща, за които ти дори не трябва да си помисляш.

— Наистина? Какво…

— Не е ли прекрасно — прекъсна ги Керълайн с висок глас, решена да промени хода на разговора, — че имаме възможност да се оттеглим в провинцията за известно време със семейство Риджли, където, без строгия надзор на Лондон, можем да се отпуснем до известна степен и да се отдадем на почивка. — Каретата спря пред къщата Блайдън и с помощта на съпруга си тя слезе и избърза по предните стълби към фоайето.

Ема не загуби време и настигна леля си.

— Не мисли, че не знам какво правиш — прошепна тя.

Керълайн спря за миг.

— Разбира се, че знаеш какво правя — тя потупа племенницата си по бузата. — Точно както и аз знам, какво правиш ти. — Ема остана с отворена уста и погледна към леля си смутено. — Беше благоразумно от твоя страна, скъпа моя, да сложиш отново шала си. — С тези думи тя тръгна нагоре по стълбите и се насочи към спалнята си.

* * *

Следващият уикенд семействата Блайдън и Риджли потеглиха за провинцията и за огромно разочарование на Алекс той не успя да уреди двамата с Ема да пътуват до Уестънбърт в самостоятелна карета. Не успя да уреди дори да са в една и съща карета. Колкото и много Юджиния да копнееше за някакво компрометиращо събитие (което, надяваше се тя, щеше да доведе до незабавна венчавка), дори тя не можеше да си позволи да направи нещо, което би предизвикало подобна развръзка в движещо се превозно средство.

Ето защо Алекс бе раздразнен и не особено добродушен, когато се качи в каретата на Блайдън заедно с Хенри, Керълайн и майка си, която обяви, че младите хора трябва да имат собствена карета, за да могат да се забавляват без присъствието на скучни по-възрастни роднини.

— Младите! — възкликна Алекс. — За бога, майко, Софи очаква второто си дете! — след това промърмори нещо, което Юджиния не можа да разбере напълно, макар да беше почти сигурна, че чу думата „отегчително“.

— Добре — продължи Юджиния. — Смея да кажа, че няма да бъдем само старци. Помолих Чарли да пътува с нас.

В този момент малкото момче скочи в ръцете на вуйчо си, настоявайки да упражняват игрите на карти по време на пътуването.

Ема, чиито чувства се колебаеха между тайната надежда да пътува само с Алекс и желанието да се изрита заради подобни мисли, все пак бе доволна от перспективата да прекара три или четири часа в разговори и клюки с Бел и Софи. Първо обсъдиха всички млади неомъжени дами от обществото, оживено анализираха характерите им и когато приключиха с тази задача се захванаха с дискутирането на неженените мъже. В онзи момент вече бяха изминали малко повече от половината път до крайната цел на пътуването си, така че решиха да се насочат към по-пикантната тема за омъжените дами и женените джентълмени. Бяха започнали да обсъждат някои важни матрони, когато Софи най-накрая обяви, че наближават Уестънбърт. Ема беше повече от облекчена. В интерес на истината клюките й бяха на привършване.

Алекс й бе казал, че е прекарал по-голяма част от детството си в Уестънбърт, фамилното имение на семейството му, и Ема беше крайно любопитна да види мястото, където е израснал. Така че, когато каретата зави зад ъгъла и мина през главната порта на имението, Ема не можа да се сдържи и протегна врат, за да огледа възможно най-голяма част от пейзажа. Каретата обаче не бе открита и тя трябваше да се примири с това, че се налага да притиска лице в прозореца, за да вижда по-добре.

— За бога, Ема, някой би помислил, че никога преди не си виждала дърво — обади се Бел.

Ема незабавно седна обратно на подплатената седалка, засрамена от своето любопитство.

— Ами, аз наистина обичам провинцията, както знаеш, и след три месеца, прекарани в Лондон, се чувствам така, сякаш наистина не съм виждала дърво през живота си.

Софи се засмя тихо.

— Уверявам те, че тук в Уестънбърт имаме достатъчно дървета. Такива, които стават за катерене при това. Има и доста живописен поток, за който Алекс ме увери, че е пълен с пъстърва, макар да не си спомням някога да е носил вкъщи за вечеря.

* * *

Точно тогава екипажът намали ход и спря, а облечен в ливрея лакей побърза да отвори вратичката. Ема бе последна докато слизаха, затова не успя да види Уестънбърт, докато не излезе от вътрешността на каретата. Не беше разочарована. Имението бе старо и величествено и извика в съзнанието й думата „огромно“. Построено през шестнадесети век по време на управлението на Елизабет I, етажите му бяха конструирани във формата на буквата „Е“ в чест на кралицата. Предната част на къщата, която гледаше на север, бе основата на това „Е“, с три крила, издадени назад. Редиците високи, тесни и искрящо чисти прозорци запълваха фасадата и Ема предположи, че сградата трябва да е най-малко четири или пететажна. Когато се приближи, тя успя да разгледа по-внимателно някои от изящните орнаменти от архитектурата на имението. Всеки прозорец и врата бяха обрамчени от изящни каменни резби, които свидетелстваха за часове усърдна работа от отдавна починали майстори. Ема беше възхитена от елегантността и достойнството на фамилния дом на Ашбърн.

— Софи — въздъхна тя благоверно, — не мога да повярвам, че наистина си израснала тук. Аз се чувствам като принцеса само като стоя пред него.

Софи се усмихна.

— Предполагам, че човек свиква с нещата, с които е израснал. Но ти трябва да видиш останалото. Задните дворове са просто прекрасни.

— Надявах се Алекс да й покаже останалото — Софи, Ема и Бел се обърнаха, за да видят Юджиния, която приближаваше към тях. На няколко метра разстояние Хенри помагаше на жена си да слезе от каретата, а Алекс се боричкаше с Чарли.

— О, много бих се радвала да видя повече — възкликна Ема. — Наистина обичам да съм в провинцията, а и времето е прекрасно. — И наистина боговете се усмихваха на Англия в този ден. Небето бе кристално синьо, осеяно с пухкави облаци и ярката слънчевата светлина топлеше лицето на Ема.

— Алекс! — извика Юджиния. — Ако успееш да развиеш Чарли от врата си, бих се радвала да покажеш на Ема малко от околността.

Ема се обърна към Бел, докато Алекс се опитваше да се освободи от здравата хватка на Чарли.

— Защо не се присъединиш към нас, Бел?

— О, не — отговори братовчедка и прекалено бързо. — Наистина не мога. По грешка съм взела два броя от „Хенри IV“, Част II от библиотеката тази сутрин. — Тя вдигна двата тома, подвързани в червена кожа, които бе взела със себе си в каретата в случай, че Софи и Ема решат да подремнат. — Нуждая се от копие на „Хенри IV“, Част I незабавно и Софи ми обеща, че мога да я заема от библиотеката тук. Не знам защо имаме две копия от втора част в къщи… — Думите й постепенно заглъхнаха.

— Наистина не мога да си представя защо — каза Ема, напълно наясно, че всички са планирали този момент.

— Не мога да чета част II преди част I — допълни Бел. — Това е като да прочета последните страници от романа, преди да го започна.

— Да не споменаваме как това ще обърка азбучния ти ред на четене — вмъкна Ема не без малка доза сарказъм.

— Дори не бях помислила за това — възкликна Бел. — Сега е още по-важно да я намеря.

— Не се усъмнявай в провидението — посъветва я Алекс и хвана ръката на Ема. Чарли продължаваше да се влачи зад него. — Защо не се преоблечеш за езда и после ще те разведа наоколо. Ще разгледаме околността сега, докато слънцето грее, а къщата ще ти покажа довечера.

Чарли незабавно се промуши между двойката и започна да подскача нагоре-надолу.

— Може ли да дойда и аз? Моля, моля, моля! Може ли да дойда? — изчурулика той.

— Не този път, скъпи — бързо се намеси Софи. — Мисля, че трябва да провериш как е Клеопатра. Мисис Гуд ми каза, че съвсем скоро ще си има котенца. Вероятно още този уикенд.

Възможността за котенца се оказа далеч по-вълнуваща от езда през близките полета с Алекс и Ема и Чарли бързо извика:

— Блестящо! — и се спусна към кухните, където златисто-черната котка бе направила своя дом в непосредствена близост до една от пещите.

* * *

За по-малко от двадесет минути Ема бе настанена в просторна стая в западното крило. Преоблече се в моден тъмносин костюм за езда и бързо се върна към предната част на къщата, където Алекс вече я чакаше. Когато Ема пристигна, той стоеше пред стълбите, зареял поглед към далечните тревисти хълмове.

Тя мълчаливо изучаваше рязко изсечения му профил, мислейки си, че никога досега не бе изглеждал толкова красив, колкото в момента, с майсторски скроеното тъмнозелено сако и бежови бричове. Чувствата й бяха в безпорядък след страстната им целувка отпреди няколко нощи и само докато го гледаше как се взира с решителен поглед в далечината, емоциите й отново забушуваха. Ема въздъхна леко, чудейки се дали някога ще възвърне вътрешния си баланс около този сложен мъж.

Алекс чу въздишката й и се обърна рязко към нея. Изражението му все още бе толкова сериозно, че Ема внезапно се почувства неудобно. Усмихвайки се срамежливо, тя приглади синята пола на роклята си. Отвори уста, но не можа да се сети какво да каже. През последните няколко месеца двамата с Алекс бяха установили удобна, приятелска връзка и постоянно се закачаха един друг сякаш бяха приятели от детинство. Но Алекс бе прав. Целувките в градината на Линдуърти промениха приятелството им и тя се чувстваше почти толкова неудобно, колкото при първата им среща.

— Надявам се, че стаята ти харесва? — попита внезапно Алекс.

Ема бързо го погледна в лицето. Неудобната тишина бе нарушена и макар да й липсваше чувството за интимност, което откриваше в настоятелния му поглед, тя приветства пробуждането на присъщото си остроумие.

— Разбира се. Домът ти е прекрасен. Въпреки че — каза тя и се засмя, — кълна се, никога няма да свикна с размера на фоайето. Цялата ни къща в Бостън може да се побере в него. Почти ще пасне на височина, но е възможно да счупи полилеите. — Ема погледна нагоре към кристалните полилеи, които висяха от тавана на около четиридесет-петдесет фута над нея. — Как се чисти подобно нещо?

Алекс й се усмихна и я хвана за ръка.

— Много внимателно, предполагам. — Той кимна към конюшните, двамата слязоха по стълбите и се запътиха натам. — Помислих си, че мога да ти покажа повече от Уестънбърт, докато яздим — каза Алекс, — защото имението е доста голямо за разходка.

Ема се усмихна с нетърпение.

— Не съм яздила от векове — въздъхна тя.

Алекс я погледна с недоверие.

— Стига, Ема, непрестанно те виждам в Хайд Парк върху онази кротка бяла кобила на братовчедка ти.

Ема завъртя очи.

— Господи, не може да наричаш това езда. Човек едва може да поязди в тръс в онзи препълнен парк, да не говорим пък за галоп. Освен това, дори и да мога, хората ще приказват за скандалното ми поведение в продължение на седмици. Човек би помислил, че нямат по-интересни неща, за които да говорят, нали?

Алекс присви очи и погледна надолу към нея.

— Защо имам чувството, че вече не говорим за хипотетична ситуация?

— Възможно е да съм яздила кобилата си през парка със скорост, която някой би могъл да определи като „главоломна“ — призна Ема, а лицето и беше самото въплъщение на невинността.

Той се засмя.

— И хората говориха за това в продължение на седмици… — Щом тя кимна, той се замисли. — Чудя се защо не съм разбрал.

Този път Ема се разсмя.

— Страхувам се, че никой не е достатъчно смел да спомене името ми в твое присъствие, какво остава да злослови по мой адрес. — Тя се освободи от хватката му и се отправи към конюшните като вдигна полите си, за да може да се движи по-бързо. Обърна се с лице към него и извика. — Това е наистина прекрасно! Никога няма да разбереш всички шокиращи неща, които съм вършила и така ще мога да се наслаждавам на ангелска репутация в твоите очи.

Алекс ускори крачка.

— Ангелска не е точно думата, която ми идва на ум.

— Нима? — Тя продължи да върви назад, хвърляйки по един поглед зад себе си, за да е сигурна, че няма да се спъне в някой корен.

— Палавница е доста по-подходящо.

— Но „ангелска“ е прилагателно, а „палавница“ е съществително, не можеш да използваш едното на мястото на другото.

— Господ да ме пази от образовани жени — измърмори Алекс.

Ема спря за секунда и размаха пръст срещу него.

— Чух това, гад такава.

— Не мога да повярвам, че току-що ме нарече гад.

— Само аз съм достатъчно смела, за да го направя.

— Вярно е — отговори Алекс сприхаво.

— Освен това — каза Ема и продължи да върви заднешком към конюшните, — образованите жени са много по-интересни от необразованите.

— Продължава да ми повтаря една образована жена.

Ема оплези език.

— На твое място бих спрял — посъветва я Алекс.

Тя се усмихна лукаво.

— Мислиш си, че не съм достоен противник?

— Съвсем не — каза той най-спокойно. — Имам предвид, че трябва да спреш да вървиш. На път си да паднеш в коритото за вода.

Ема извика и скочи напред. Бързо се обърна и видя, че Алекс не се шегуваше с нея. Току-що се бе спасила от накисване.

— Водата не изглежда особено чиста — каза тя, сбръчквайки нос.

— И миризмата не е никак приятна.

— Добре — започна тя. — Предполагам, че сега трябва да ти благодаря.

— Това би било едно възхитително разнообразие — каза той с усмивка.

Тя не му обърна внимание.

— Струва ми се, че оттук нататък трябва да внимавам къде стъпвам.

— Може би ще ми позволиш да те придружа?

Тя се усмихна лъчезарно.

— Разбира се.

Ема хвана Алекс под ръка, докато извървяха краткото разстояние до конюшните. Когато пристигнаха, бяха посрещнати от коняря, който водеше два коня.

— Мисис Гуд изпрати храна за пикник, Ваша светлост. Оставих я ето там на пейката. — Конярят подаде юздите на Алекс.

— Отлично — отвърна Алекс. — Благодаря, че приготви конете за толкова кратко време.

Конярят засия.

— Не беше проблем, Ваша светлост, никакъв проблем — каза той, пристъпвайки от крак на крак.

Алекс изведе конете навън.

— Ето, любов моя — каза той, подавайки юздите на буйната червеникавокафява кобила на Ема.

— О, прекрасна е — въздъхна Ема и погали лъскавата грива на кобилата. — Как се казва?

— Далила.

— Това е насърчително — измърмори тя. — Предполагам, че твоя се казва Самсон^[1].

— Не, за бога! — отвърна Алекс. — Това може да се окаже доста опасно.

Ема го погледна подозрително, чудейки се дали той не говори за нещо по-различно от конете, и реши да не казва нищо повече.

Алекс бързо взе храната, която икономката му бе сложила в една торба за тях, а после те възседнаха конете и потеглиха.

* * *

Първоначално яздиха в тръст и се движеха бавно, тъй като Ема жадно поглъщаше всяка картина от пейзажа. Уестънбърт имаше плодородни земи с богати зелени хълмове, обсипани с бледорозови и бели диви цветя. Въпреки че доста голяма част от имението бе отделена за посеви в продължение на няколко века, широките полета, които непосредствено заобикаляха къщата, бяха оставени незасяти, така че семейството можеше да се наслаждава на всички предимства на провинцията в относително уединение. Поляната, през която яздеха, не бе много залесена, макар че имаше няколко големи дъба, за които Ема бе убедена, че бяха идеални за катерене. Усмихвайки се със задоволство, тя пое дълбоко дъх от свежия селски въздух.

Алекс се усмихна на звучната й въздишка.

— Тук е различно, нали?

— Ммм? — Ема бе твърде доволна, за да формулира цяло изречение.

— Въздухът. По-чист е. Почти вкусен.

Тя кимна.

— Имам чувството, че с всяко вдишване се пречиствам и отмивам лондонската мръсотия от себе си. Не мисля, че осъзнавах колко много ми липсва провинцията, докато не дойдохме тук.

— И аз се чувствам по същия начин всеки път, когато успея да избягам от града — съгласи се Алекс с усмивка, — но след няколкоседмичен престой откривам, че съм отегчен почти до състояние на сълзи.

— Може би — каза смело Ема — не си имал подходяща компания.

Алекс се обърна към нея и спря коня си, докато я наблюдаваше внимателно. Ема също спря коня си и отвърна на погледа му. След няколко дълги мига Алекс най-после наруши тишината.

— Може би — каза той толкова тихо, че Ема едва го чу. Той откъсна поглед от нея и погледна право напред, поставяйки ръка над очите си, за да се предпази от слънцето. — Виждаш ли онова дърво отпред? — попита той. — Горе на хълма?

— Това с цветчетата в прасковен цвят?

Алекс кимна отсечено.

— Да. Ще се надпреварваме дотам. Дори ще ти дам преднина, тъй като си в капана на това зловещо изобретение, което наричат дамско седло.

Ема не каза нито дума. Нито пък изчака Алекс да извика „начало“. Просто потегли с невиждана скорост. Когато стигна до финалната линия (или по-точно — финалното дърво) малко преди Алекс, тя се смееше от удоволствие заради победата в тази надпревара и от възхитителното чувство на пълна свобода, което я изпълваше. Косата й се бе разпиляла и тя я разпусна изцяло, когато несъзнателно тръсна глава. Огнените къдрици се спуснаха ефирно по гърба й.

Алекс се пребори с порива да се остави да бъде завладян от съблазнителните й движения.

— Можеше да изчакаш надбягването да започне — каза той със снизходителна усмивка.

— Да, но тогава навярно нямаше да спечеля.

— Смисълът на надбягването с коне е в това да победи най-добрият ездач.

— Смисълът на надбягването с коне — повтори Ема — е в това да победи най-находчивият ездач.

— Виждам, че няма да спечеля този спор.

Ема се усмихна невинно.

— Спорим ли?

Алекс прочисти гърлото си.

— Виждам, че няма да спечеля тази дискусия.

— Може ли някой въобще да спечели дискусия.

— Дори и да може — каза той, повишавайки тон, — аз със сигурност не го правя.

— Много си проницателен.

— Много си упорита.

— Баща ми се оплаква от това двадесет години.

— Предлагам да спрем, за да похапнем — каза Алекс, слезе бързо и взе чантата с обяда, която коняря му бе дал.

— Между другото — каза Ема, когато Алекс се протегна и я свали от седлото, — така и не ми каза какво е името на коня ти.

— Цицерон — усмихна й се Алекс, докато разстилаше яркото одеяло на земята.

— Цицерон? — Ема погледна към него с недоверие. — Нямах представа, че си любител на латинския.

— Мразя го — Алекс се намръщи при спомена за адските уроци по латински от учителите в детството му, а след това в Итън и Оксфорд. Той седна на одеялото и започна да вади храна от чантата. — Ненавиждам го.

— Тогава защо си нарекъл коня си на латински оратор? — засмя се Ема, повдигна полите си малко над глезените и седна изискано на одеялото срещу Алекс.

Той се усмихна момчешки и й подаде една ябълка.

— Наистина не знам. Просто ми хареса как звучи.

— О… Е, това е причина добра, колкото всяка друга, предполагам. Самата аз също не бях голяма почитателка на латинския. Не е като да можеш да говориш с някого на него, освен с малцина духовници, предполагам.

Докато Ема въртеше ябълката между дланите си, Алекс се протегна към торбата и извади бутилка вино с две елегантни чаши, увити в парче мек плат, който ги предпазваше от счупване. Когато погледна отново към нея, тя се бе наклонила напред и изучаваше малко розово цвете. Той се втренчи в Ема и въздъхна, мислейки си, че не би могъл да си представи по-приятен начин да прекара следобеда от това да язди безцелно около Уестънбърт с нея.

Това го притесни. Не му харесваше факта, че щастието и душевното му спокойствие бавно започваха да зависят от очарователната, червенокоса жена, стояща срещу него. Когато тя слезе по стълбите по-рано този следобед изглеждаше толкова красива, че той не можеше да помръдне. И беше сигурен, че тя усеща същото привличане. Можеше да го види в очите й. Ема не знаеше как да скрие чувствата си.

Но трябваше да признае пред себе си, че не бе просто привлечен от нея. Той я харесваше. Притежаваше остър като бръснач ум и бе добре образована — ако не и по-добре от голяма част от мъжете, които той познаваше, и за разлика от повечето хора от обществото, тя знаеше как да се пошегува, без да засегне някого междувременно. Приятелите и семейството му не спираха да му повтарят, че трябва да я грабне и да се ожени за нея преди някой друг да го е изпреварил или тя да се върне в Бостън.

Но той напълно и категорично не желаеше да се жени.

И все пак, щеше да се побърка, ако не правеше любов с нея скоро.

Алекс погледна към Ема отново. Тя още изследваше дивото цвете и сви устни, докато го обръщаше, за да го разгледа от другата страна. Дали наистина си струваше да пожертва свободата си заради нея? Струваше ли си изобщо някой?

Той прокара пръсти през гъстата си коса. Напоследък го обхващаше нещо като отчаяние, ако не я виждаше поне веднъж на ден.

Изведнъж Ема погледна нагоре, а виолетовите й очи грееха от възторг.

— Алекс? — повика го тя. В ръката си държеше цветето, което изучаваше.

Той въздъхна, когато срещна погледа й. Чудеше се дали тя ще възрази, ако я повали на одеялото и разкъса дрехите й.

— Вглеждал ли си се някога в някое от тези цветя? — попита тя. — Имам предвид наистина да го погледнеш? Толкова са пленителни.

Тя изглеждаше трогателно невинна. Дори повече от обичайното. Алекс въздъхна отново. Вероятно щеше да възрази.