Джулия Куин
Великолепно (17)

Глава шестнадесета

Самотната разходка до вкъщи даде на Ема достатъчно време да обмисли зле протеклия разговор с Алекс. Не й отне много време да се досети какво точно се бе случило. Бел й беше разказала за първия щурм на Алекс във висшето общество и Ема знаеше, че той все още е преследван безмилостно заради титлата и богатството си. Тя също така знаеше, че Алекс ненавижда жените, които го искаха поради тези причини.

Ема осъзна, че когато я бе попитал какво я е подтикнало да му предложи, тя беше отговорила на въпроса му съвсем неправилно. На практика първата дума, излязла от устата й, беше „пари“. Но той я бе попитал какво я е подтикнало, а не защо иска да се ожени за него, помисли си ядно тя. Ако й беше задал въпроса по този начин, Ема най-вероятно щеше да преглътне гордостта си и да му признае, че го обича, молейки се той да отвърне на чувствата й.

Но само защото тя разбираше Алекс и осъзнаваше защо е реагирал така, не означаваше, че му прощава тази несправедливост. Той не трябваше да прибързва със заключенията си за нея. Ема смяташе, че двамата с Алекс са изградили доста по-сериозни взаимоотношения и мислеше, че той й е приятел, а не поредният обожател. А като неин приятел той трябваше да й вярва достатъчно и да я попита какво е имала предвид, когато каза, че се нуждае от пари. Ако го беше грижа за нея, щеше да разбере, че може би има нещо повече от алчност в историята й. Той трябваше да й даде шанс да му обясни неприятната ситуация, в която Нед я забърка.

Ема си пое дълбоко дъх в опит да преглътне сълзите, които заплашваха да се стекат по страните й. Ако Алекс не й вярваше като на приятел, тя не виждаше как щеше да й има доверие, когато се ожени за нея. И това най-вероятно означаваше, че той в действителност никога не я бе обичал.

Потънала в мисли, Ема бързо зави и зад последния ъгъл, който я отведе в квартала, където се намираше домът на семейство Блайдън. Тя не се съмняваше в това, че Алекс ще дойде на себе си и ще осъзнае какво се бе случило. Той беше също толкова упорит като нея, но скоро щеше да проумее, че начинът, по който си представяше Ема, като една долна алчна жена, която цели да се издигне в обществото, изобщо не беше правилен, предвид здравото приятелство, което споделяха вече почти два месеца.

Алекс най-вероятно щеше да й се извини, но тя не мислеше, че ще е способна да му прости това недоверие. Двамата можеха да бъдат много щастливи заедно и да имат един прекрасен брак. Е, помисли си тя разярено, той провали шансовете си за щастие.

Но за нещастие провали и нейните.

Ето защо, докато Ема се изкачваше по стълбите и се промъкваше през входната врата на дома си, единственото, което можеше да направи, бе да сдържа сълзите си, докато се озова в стаята си.

С бързо движение тя заключи вратата и се хвърли върху леглото, където притисна възглавницата към себе си и заплака с тежки, болезнени ридания, които се откъсваха от душата й и разтърсваха цялото й тяло.

Не беше наясно колко шум вдига, нито забеляза колебливите почуквания на вратата първо от Нед, след това от Бел и накрая от Керълайн. Част от сърцето й беше изтръгнато този следобед и тя го оплакваше. Никога повече нямаше да се довери на преценката си, що се отнася до мъжете. А най-неприятната част от всичко беше, че тя все още го обичаше. Алекс я беше предал, а тя продължаваше да го обича. И не мислеше, че някога щеше да спре.

Ема се чувстваше толкова наранена. Баща й беше казал, че времето лекува всички рани, но тя се питаше дали годините, които й предстоеше да изживее до края на живота си, щяха да заличат пулсиращата болка в сърцето й. Алекс я беше наранил много дълбоко.

Докато сълзите на Ема бавно утихваха, към тъгата, болката и обидата, които разкъсваха тялото й, се присъедини нова емоция. Гняв. Чист, неподправен гняв. Как смееше да се държи с нея толкова коравосърдечно. Ако той не можеше да вярва на нея, жената, с която се предполагаше, че ще прекара живота си, значи беше по-студенокръвен, зъл и циничен, отколкото някой някога бе мислил. Що се отнасяше до нея, той спокойно можеше да прекара остатъка от живота си сам, с коравото си малко сърчице.

Тя беше бясна. А когато най-после отвори вратата и Нед влетя в стаята, очите й бяха все още зачервени и кървясали, но не плачеше. Беше разгневена.

— Какво по дяволите става?! — избухна Нед и бързо затвори вратата след себе си. — Добре ли си? — Той я сграбчи за раменете, изучавайки задълбочено чертите на лицето й. — Той нарани ли те?

Ема извърна поглед. Загрижеността на Нед за нейното благосъстояние разпръсна голяма част от взривоопасния гняв, който я беше завладял.

— Не физически, ако това имаш предвид.

— Той каза не, нали? — предположи Нед. — Какъв идиот! Всеки глупак би забелязал, че е луд по теб.

— Тогава предполагам, че той е най-големият глупак от всички — опита се да се пошегува тя, — защото със сигурност не го е забелязал. — Тя прекоси стаята и погледна тъжно през прозореца. След минута се обърна към братовчед си. — Аз наистина съжалявам, Нед, знам колко отчаяно се нуждаеше от тези пари. Не мисля, че сега ще мога да ги получа. — Тя леко се подсмихна. — Освен ако не се ожениш за мен, разбира се.

Нед се вторачи в нея изумено.

— Въпреки това не смятам, че си подхождаме — продължи тя кисело. — Откровено казано, мисля, че ако се опиташ да ме целунеш, ще се изсмея. Не вярвам да се получи. Много съжалявам.

— За бога, Ема! — избухна Нед — Не ме интересуват парите! Не съм бедняк. Ще намеря начин да си ги набавя. — Той се приближи до нея и я притисна в прегръдката си по братски. — Загрижен съм за теб. Това копеле те нарани, нали?

Ема кимна, чувствайки се малко по-добре сега, когато Нед я държеше. Една прегръдка вършеше чудеса за разбитото сърце.

— Всъщност единственото нещо в момента, което ме крепи да не се разплача, е, че съм му бясна. И освен това — добави тя смутено — плаках прекалено много и мисля, че се обезводних.

— Би ли желала чаша вода?

— Всъщност, мисля, че да.

— Само минутка да повикам прислугата. — Нед помогна на Ема да отиде до леглото, където тя седна, и после прекоси стаята, за да отвори вратата.

Бел падна вътре.

— О, за бога, Бел — избухна Нед. — Да не би да подслушваше?

Сестра му се изправи от пода с цялото достойнство, което притежаваше и което не беше много, предвид това, че беше паднала по корем.

— А ти какво очакваше — настоя тя с раздразнен глас. — С Ема се спотайвате наоколо през последните няколко дни и очевидно замисляте нещо, а нито един от двама ви нямаше доблестта да ме включи. — Тя изсумтя срещу Ема и Нед и постави ръце върху хълбоците си. — Не ви ли дойде на ум, поне на един от вас, че може би бих искала да знам какво става. Аз не съм глупава, както предполагам знаете. Може и да съм способна да помогна — тя подсмръкна пренебрежително. — Или поне щях да се забавлявам, докато опитвам.

Ема се вторачи в нея безучастно по време на кратката й тирада.

— Не е имало никакъв заговор — отговори накрая тя.

— И всъщност това изобщо не ти влиза в работата — каза Нед сърдито.

— Глупости — отвърна Бел. — Ако беше само твоя работа, нямаше да ме засяга. Ако беше само на Ема, пак нямаше да ме засяга. Но когато е и на двама ви, значи е и моя работа.

— Логиката ти е невероятна — изкоментира сухо Нед.

— Аз почти забравих за какво говорехме — добави Ема.

— И така — каза Бел драматично, леко развълнувана. — Днес, когато се прибрах от парка, заварих единствената си братовчедка да си изплаква очите зад затворена врата и след като се опитах да я успокоя, моят брат ме спря и каза: „Остави я на мира, ти дори не знаеш какво я е разстроило. Изчезни“.

Ема се обърна към Нед и повдигна сериозно вежди.

— Ти действително ли й каза да изчезне? Това е напълно ужасно, Нед.

— Е, може и да съм го казал — отвърна той отбранително. — Ако си спомняш, ти звучеше така, сякаш умираше. Бях наистина доста разтревожен.

Ема се изправи, обърна се към Бел и я хвана за ръцете.

— Съжалявам, ако си се почувствала изоставена, Бел. Това със сигурност не е било нашето намерение. Просто Нед имаше проблем, аз имах решението и всичко се случи толкова бързо, че забравихме да те включим.

— И аз съжалявам, че направих такава сцена — отговори Бел смутено. — Но сега наистина трябва да ми кажете какво става.

— За кое от двете — попита Ема. — За проблема или решението.

— И двете.

— За да обобщя нещата, ще кажа просто, че помолих Алекс да се ожени за мен.

Бел падна на леглото и почти завлече Ема с нея.

— Каквооо?!

— И копелето й е отказало — добави вбесено Нед.

— Той какво? Не, не го е направил!

— Да, направи го — каза Ема с мрачно кимване.

Бел я погледна невярващо.

— Но защо?

— Всъщност това е доста лично. — Ема се изправи нервно и после бързо добави. — И не съм казала на Нед нищо за това.

— Но защо? Не можеше ли да изчакаш той да ти предложи? Така се прави по принцип, нали знаеш? Сигурна съм, че той щеше да го направи рано или късно.

— Нямах достатъчно време.

— Какво, за бога, искаш да кажеш? Ти не си стара мома, Ема!

— Ето тук се намесвам аз — обади се Нед. — Опасявам се, че Ема направи тази жертва за мое добро.

Бел се обърна и погледна към Ема със скептичен поглед.

— Направила си го заради Нед?

— Както и да е — Нед продължи целенасочено да игнорира подигравките на сестра си. — Забърках се в голяма каша. Имам хазартен дълг…

— Колко? — попита Бел без заобикалки.

— Десет хиляди лири.

— Какво?! — изпищя тя.

— Такава беше и моята реакция — измърмори Ема.

— Ти си побъркан!

— Виж, Бел, вече минах през всичко това с Ема — въздъхна Нед. — Достатъчно е да кажа, че Удсайд мамеше.

— О не, не и виконт Бентън — простена Бел. — Този човек е противен.

— Той е дори по-лош, отколкото си мислиш — добави Ема. — Предложил е на Нед размяна. Дълговете за теб.

— За мен? О, не, нямаш предвид…

— Всъщност аз мисля, че той иска да се ожени за теб и най-вероятно смята, че единственият начин да те накара да се съгласиш, е като те компрометира.

Бел потръпна.

— Изведнъж се почувствах ужасно омърсена. Мисля, че имам нужда от баня.

— Аз притежавам малко пари, които семейството на моята майка ми остави — обясни Ема. — Мислех си, че мога да ги дам на Нед, за да не се налага да казва на родителите ви за това, но не ми е позволено да получа тези пари, докато не се омъжа.

— О, боже! — задъха се Бел. — Какво по дяволите ще правим сега?

— Не мисля, че имам особено голям избор — каза Нед. — Трябва да намеря някой, който да ми заеме парите.

— Освен ако… — каза замислено Ема.

— Освен ако какво? — попита Нед остро. — Последният път, когато каза „освен ако“, реши да предложиш на Ашбърн и единственото, което успя да получиш, беше разбито сърце.

Споменаването на наранените чувства на Ема я накара да пророни една сълза, но тя бързо се овладя.

— Ти си идиот! — изсъска Бел и ритна брат си в пищяла.

— Съжалявам, Ема — извини се той веднага.

— Не биваше да казвам това. Наистина не исках да прозвучи така.

— Всичко е наред — каза Ема с тих глас и сведе глава към рамото си, защото не искаше да поглежда към братовчед си, преди да си възвърне самообладанието. — Докато говоря с вас двамата, всичко е съвсем… бих казала нормално. Почти бях забравила какво е да се чувствам тъжна. Ти просто ми го напомни, това е всичко.

— Съжалявам — повтори Нед.

— Недей. Сигурна съм, че ще се сетя да бъда тъжна стотици пъти, преди да заспя тази вечер. И съм убедена, че ще си припомня какво е гняв стотици пъти повече. Но макар и само засега, вие двамата можете да ми помогнете да забравя.

— Добре — каза Бел бързо и се върна на предишния им разговор. — Ти каза „освен ако“… Мисля, че си измислила план.

Ема остана загледана още няколко секунди през прозореца, преди да проговори.

— О, да, точно така! Ето това мисля, че трябва да направим. — Бел и Нед се наведоха напред в очакване. — Смятам, че трябва да откраднем разписката на Нед.

— Какво?! — попитаха изумено двамата й братовчеди в един глас.

— Ако Удсайд няма разписката, той не може да си вземе дължимото. А и няма начин да убеди никого, че Нед не се е разплатил, ако няма разписката, за да го докаже. Това е прекрасен план.

— Може и да стане — каза замислено Нед. — Кога искаш да го направим?

— По-добре да започнем веднага. Нямаме много време, а и не знаем колко пъти ще се наложи да търсим, докато я намерим.

— Как, за бога, можете да сте сигурни, че той няма да е вкъщи, за да я откраднете? — попита Бел. — Не мисля, че излиза всяка вечер. Със сигурност не знам достатъчно за навиците му, за да предвидя кога ще напусне дома си, ако реши да го направи.

Ема погледна братовчедка си право в очите.

— Това — каза тя решително — е мястото, където ти се включваш.

Бел видимо се отдръпна.

— Не ми харесва как прозвуча това.

— О, за бога, Бел, няма да те карам да проституираш. Всичко, което трябва да направиш, е да изпратиш на Удсайд мъничка флиртаджийска бележка, в която да му пишеш, че си нетърпелива да го видиш в… — Ема прехапа устни и погледна към тавана, докато прехвърляше наум датите с приемите, на които бе канена да присъства. — На бала у лейди Мотрам утре вечер. Вече знаем, че той е напълно заслепен от теб. Няма никакво съмнение, че ще бъде нетърпелив да се срещнете там. Трябва само да измислиш как да го забавляваш за няколко часа, докато ние се опитаме да вземем разписката.

— И как по-точно предлагате да го направя? Той вероятно ще си помисли, че Нед е готов да жертва моята добродетел за десетте хиляди лири.

— Още по-добре — каза Ема и кимна. — Той определено няма да си тръгне от бала, докато не му я дадеш.

— Просто не му позволявай да те извежда в градината — посъветва я Нед.

— Или на терасата — добави Ема. — Те са слабо осветени. Чувала съм доста неща, които са се случвали там.

— Какво се предполага, че трябва да отговарям, когато хората започнат да разпитват за вас двамата — попита Бел. — А те ще го направят, както знаете. Не мисля, че съм ходила често сама на балове през сезона.

— Ти няма да бъдеш сама — отговори Ема. — Сигурна съм, че майка ти и баща ти ще те придружат.

— Е, трябва да кажа, че това несъмнено е успокоително. — Сарказмът струеше от всяка нейна дума. — Не мислите ли, че ще бъдат поне малко обезпокоени от това, че прекарвам толкова време с човек, когото презирам.

— Бел, ти си интелигентна жена — отвърна Нед. — Сигурен съм, че ще измислиш нещо.

— Никой няма да се поинтересува за отсъствието на Нед — добави Ема. — Той е мъж, знаеш, и им е позволено да правят каквото си пожелаят. А що се отнася до мен, е, просто кажи, че не съм се чувствала добре. Моето падение с Алекс най-вероятно до тогава ще се е разчуло и всички ще очакват от мен да съм напълно съкрушена.

— Това ще бъде най-ужасната, противна, гнусна задача, с която някога съм се заемала — изпъшка Бел. Тя изглеждаше така, сякаш току-що е изпила чаша вкиснато мляко.

— Но ще го направиш — попита Ема с надежда.

— Естествено.

* * *

Алекс прекара вторник вечерта в компанията на бутилка уиски.

В един момент от алкохолното си вцепенение той започна да се удивлява от забележителния актьорски талант на Ема. Тя трябваше да е много добра, щом успя да го заблуждава в продължение на цели два месеца. Алекс беше толкова убеден, че я познава истински, така, както познаваше Дънфорд, Софи и майка си. Тя беше станала неразделна част от живота му до такава степен, че той често можеше да предвиди какво ще каже още преди да го е изрекла. И все пак Ема постоянно го изненадваше. Кой би предположил, че под тези светли коси се крие такова хитро и пресметливо създание? Или пък че тя е най-бързата по катерене на дървета на Британските острови (това той не беше виждал лично, но Бел и Нед се кълняха, че е истина). Вероятно жена, която можеше да се катери по дърветата, да си закача сама стръвта на въдицата (и за това само беше чувал) и да дели големи числа с невероятна лекота, не би могла да бъде алчна кучка, както той я беше нарекъл по-рано този следобед.

Но когато я попита защо иска да се омъжи за него, тя направо му бе отговорила „нуждая се от пари“.

От друга страна, никоя жена, която преследва единствено богатство, не признава на мъжа, за когото ще се омъжи, че иска само парите му.

Но тя го направи, каза, че има нужда от пари. Това беше неопровержимо.

Все пак налице беше и неоспоримият малък факт, че Ема имаше много пари и то собствени. Алекс бе запознат с компанията на баща й, която беше доста доходна. В интерес на истината тя не се нуждаеше от неговото богатство. Ако той не беше така побеснял след изявлението й този следобед, можеше и да си спомни този факт. Нещо от цялата ситуация нямаше смисъл, но Алекс беше твърде подпийнал, за да разбере какво.

Той заспа в кабинета си.

В сряда сутринта страдаше от ужасен махмурлук. Алекс се завлачи нагоре по стълбите и падна в леглото като мъртъв. Между пулсиращата болка в слепоочието и опасното гадене, предизвикано от разстроения му стомах, Алекс започна да се пита дали не се е получило някакво недоразумение. Несъмнено имаше повече логика действията на Ема през последните два месеца да са с по-голяма тежест, отколкото бързо направения коментар вчера. А ако това беше вярно, тогава той бе един безподобен идиот. Но от друга страна, коментарът на Ема, че има нужда от пари, потвърждаваше всички становища за жените, които си беше изградил през последните десет години. Със сигурност изминалото десетилетие имаше преднина пред двата месеца, откакто я познаваше.

Алекс простена мъчително. Главата му все още беше доста замъглена от алкохола, за да взема такова важно решение, а и откровено казано се страхуваше, че няма да се харесва много, когато осъзнае какво точно се е случило миналия следобед.

Той се наруга, задето беше такъв страхливец и отново се унесе. Така беше по-лесно, отколкото да стои буден и да мисли за нея.

Когато най-после се събуди по някое време следобед, причината не беше камериерът му, който внимателно го подтикваше да стане, нито слънчевите лъчи, които струяха от прозореца му. Не, той беше брутално събуден от Дънфорд, който умело си проправи път край Смитърс и мина направо през камериера на Алекс. Бедният човек оттегли наранената си чувствителност в кухнята, където се зае с приготвянето на силен чай.

— Събуди се, Ашбърн! — крещеше той, докато разклащаше с всичка сила раменете на Алекс. — В името на Бога, човече, не мисля, че имаме време за губене!

Алекс отвори очи насила. Исусе, чувстваше се така, сякаш някой беше сложил червен восък на клепачите му.

— Какво правиш в спалнята ми?

Дънфорд се отдръпна от силната миризма на застоял алкохол, която го лъхна от дъха на Алекс.

— Боже мили, Ашбърн, ти вониш! Какво си правил снощи? Погълнал си винарска изба?

— Не си спомням да съм те канил в спалнята си — каза Алекс с раздразнен глас.

Дънфорд сбръчка нос.

— Вонята, която идва от теб, е направо удивителна!

— Всъщност аз не помня изобщо да съм те канил в спалнята си.

— Не се ласкай толкова, има много други спални, които бих предпочел да превзема. Както и да е, тук съм, защото имаме проблем. И се налага да вземем спешни мерки.

Алекс го стрелна с отегчен поглед и стана от леглото. Прекоси помещението и стигна до умивалника, където предишната вечер бе оставен съд с вода. Той наплиска лицето си и примигна няколко пъти, докато ледената вода започна да възстановява дейността на мозъка му.

— За какво говориш, Дънфорд?

— В дома на Блайдън става нещо. Нещо много странно и смятам, че трябва да се намесим.

Алекс затвори очи за миг.

— Страхувам се, че ще трябва да продължиш сам. Не мисля, че вече съм желан в техния дом.

Дънфорд повдигна въпросително вежди.

— С Ема имахме спор — обясни простичко Алекс.

— Разбирам.

Алекс много се съмняваше, че разбира.

— Може би е само недоразумение — промърмори той. — И ако се окаже така, аз може би ще съм най-големият глупак, който някога се е раждал на тази земя.

Дънфорд реши да не коментира.

Алекс погледна приятеля си напрегнато. Те се познаваха от години и той много ценеше мнението на Дънфорд.

— Каква е твоята преценка за Ема? Ти прекара доста време с нея, откакто тя пристигна в Англия. Какво наистина мислиш за нея?

— Мисля, че ще си пълен идиот, ако не се ожениш за нея.

— Смяташ ли, че тя би се омъжила за пари?

— За бога, Ашбърн, тя има цяло състояние. Не й е притрябвало да се омъжва за пари.

Алекс усети възела в него да се отпуска, когато студеният цинизъм, който носеше в себе си години наред, започна да се стопява.

— Но не мислиш ли, че може просто да е много алчна — попита той с отчаяние. — Някои жени никога не са напълно задоволени.

Дънфорд се вгледа в очите на Алекс. Топлият му поглед не трепна, докато изричаше думите.

— Мислиш ли, че е алчна, Ашбърн? Или те е страх да поемеш риска?

Алекс се отпусна тежко върху стола. Лицето му беше портрет на жалко отчаяние.

— Вече не зная нищо — каза уморено той и подпря челото си с ръка.

Дънфорд отиде до прозореца и се загледа към оживените лондонски улици. Той леко въздъхна, тъй като беше наясно с объркването на своя приятел и знаеше, че Алекс има нужда да запази последните парченца от гордостта си цели. Дънфорд задържа погледа си върху един висок дъб от другата страна на улицата и каза:

— Познавам те поне от десетилетие, Ашбърн, и през всичките тези години рядко съм си позволявал да ти дам съвет. Но сега ще го направя. — Той спря за момент, докато се опитваше да намери подходящите думи. — Ти прекара последните десет години от живота си, примирен със съдбата за брак, който ако не нещастен, то поне ще бъде незадоволителен. После срещна Ема и изведнъж възможността за щастлив брак стана реална, но ти си станал толкова недоверчив спрямо жените, че единственото, което можеш да направиш, е да търсиш причина, поради която от Ема не би излязла добра съпруга. И аз смятам, че това е така, защото ти отлично знаеш, че ако поемеш риска с нея и не бъдеш щастлив, ще бъде много по-болезнено за теб от всеки брак по сметка, който можеш да си представиш.

Алекс затвори очи. Не беше свикнал чувствата му да бъдат така подробно разглеждани.

— Но има едно нещо, което забравяш — продължи тихо Дънфорд. — Ако поемеш този риск да се обвържеш с Ема и всичко между вас потръгне така, както би искал, ще бъдеш толкова щастлив, колкото не си и сънувал. А аз имам чувството, че тя си струва риска.

Алекс преглътна мъчително, стана от стола и застана до прозореца при Дънфорд.

— Не е лесно да слушаш анализ на собствената си душа — каза сериозно. — Но ти благодаря.

На устните на Дънфорд затрептя лека усмивка.

— Не мисля, че тя ще иска да ме види — продължи Алекс мрачно. — Наистина оплесках нещата. Щетите може би са непоправими.

Приятелят му наклони глава на една страна.

— Глупости. Нищо не е непоправимо, освен това тя може и да няма избор.

Алекс повдигна вежда.

— Подозирам, че двете с Бел са се забъркали в някакви неприятности — обясни Дънфорд. — Затова дойдох тук.

— Какво е станало? — попита бързо Алекс с нотка на паника в гласа.

— Не съм много сигурен, но когато тази сутрин се отбих в дома им да посетя Бел и я чаках да слезе, дочух как тя дава инструкции на един лакей да достави някакво писмо на виконт Бентън колкото се може по-бързо.

— Удсайд! — възкликна Алекс. — Защо, за бога, ще иска да се свърже с това копеле?

— Нямам никаква представа. Всъщност съм почти убеден, че тя напълно ненавижда този човек. Гледа я похотливо повече от година. Няколко пъти ме е молила да й помогна да избяга от него. Защо мислиш, че танцувам с нея толкова често?

Алекс захапа върха на палеца си, докато се опитваше да намери някакво логично обяснение на това поведение.

— Нещо не е наред — каза той мрачно.

— Знам. И става още по-лошо. Точно когато Бел щеше да влезе в салона, където я чаках, Ема се втурна към нея и не мисля, че първоначално ме видя, защото хвана Бел за ръката и напрегнато й прошепна: „Изпрати ли го? Убеди ли се, че Малой знае колко е важно да му каже, че е спешно? Няма да се получи, ако не се срещнете у лейди Мотрам“.

— Какво стана после?

— Ема забеляза моето присъствие. Изчерви се леко и започна да заеква. Не мисля, че някога съм я виждал толкова объркана и неспособна да говори. Следващото нещо, което знам, е, че тя тичаше нагоре по стълбите.

— Попита ли Бел за това?

— Опитах се, но тя ми разказа някаква нелепа история за това как двете планирали да се пошегуват с Нед. Предполагам, че се е надявала да не съм чул нарежданията, които даде на прислужника за Удсайд.

— Трябва да направим нещо — решително каза Алекс. — Удсайд няма скрупули. Каквото и да са замислили, доста са се надценили. Заемат се с нещо, с което не могат да се справят.

— Ние всъщност не можем да ги спрем, ако не знаем какво става.

Алекс сложи ръце на хълбоците си.

— Трябва да ги спрем довечера.

— Именно. — Дънфорд се съгласи с рязко кимване.

— У лейди Мотрам.