Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джулия Куин. Великолепно

Амерканска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2011

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-296-901-3

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Ема веднага забеляза хищния блясък в очите на Алекс и се стегна в очакване на атаката му.

Е, „стегна“ може би не бе най-точната дума, бързо реши тя, разпознавайки издайническите пеперуди в стомаха си и ускоряването на дъха си. С едва чута въздишка се прокле за слабостта си към този мъж. Тя погледна нагоре към красивото лице, което вече й бе болезнено познато. Зелените очи на Алекс блестяха с обещание за нещо, което тя не разбираше напълно, но все пак жадуваше за него. Ема преглътна конвулсивно и намокри устните си, изгубена в изумрудения му поглед. Неспокойна, тя захапа долната си устна и сведе виолетовите си очи. Ако трябваше да е честна със себе си (а тя се опитваше отчаяно да бъде, въпреки трудността на тази задача) наистина се налагаше да признае, че не беше никак „стегната“. Всъщност тръпнеше от нетърпение в очакване на следващия му ход.

Но това нямаше никакво значение, защото Алекс не я „атакува“ и скоро стана ясно, че дори няма подобни намерения. Когато Ема се обърна, той не се пресегна, за да докосне брадичката й и да вдигне очите й обратно към неговите. Не направи някакви опити да я придърпа в обятията си. Вместо това се обърна към забравената бутилка вино в дясната си ръка и се съсредоточи в отварянето й. Ема прибра един огненочервен кичур зад ухото си и въздъхна отново, чудейки се колко дълго двамата с Алекс ще поддържат това състояние на постоянно напрежение. Нямаше ни най-малка представа как да реши проблема, нито можеше да предположи какви ще бъдат последствията от него, но чувстваше, че някой трябва да направи нещо, при това скоро. Тя погледна към Алекс, който тъкмо издърпваше тапата от бутилката със замах.

— Имаш ли нужда от помощ за нещо? — запита учтиво тя, мъмрейки се на ум заради липсата на кураж да каже нещо смело.

Тапата се измъкна от бутилката със силен пукот. Алекс погледна към Ема, която седеше тихо на одеялото, а тъмните й поли се вееха около краката й.

— Предполагам, че може да разопаковаш обяда — отговори той и вдигна чантата с храната. Ръцете им се докоснаха за кратко, докато й я подаваше и Ема усети тръпки по цялата си длан. Почти неволно тя дръпна ръка назад, изненадана от силата на реакцията си от такова мимолетно докосване. Бързо вдигна очите си към лицето му, но Алекс отвърна поглед от нея също толкова бързо и Ема можеше да се закълне, че го бе видяла да се усмихва срамежливо, преди да се заеме със задачата да налее виното. Мили боже, сигурно си беше изгубила ума, щом смяташе, че Алекс би изпитал нещо, наподобяващо свенливост.

През това време той се чудеше как ще удържи ръцете си далеч от нея, ако си позволеше да я погледне за повече от секунда.

— Разкажи ми за детството си — каза бързо Алекс, тъй като гореше от желание да фокусира разговора върху нещо.

— Моето детство? — Ема взе чашата с вино, която й подаде. — Какво искаш да знаеш?

— Всичко — отвърна Алекс, облегна се лениво назад и се подпря на лакти.

— Аз съм на двадесет години — напомни му тя с весели пламъчета в очите. — Това е прекалено много време, за да го обходим за един следобед.

— Разкажи ми за най-лошото нещо, което някога си правила.

— Най-лошото? — Ема се опита да изглежда обидена, но не успя да потисне кикота, който се надигна в нея. — Със сигурност не смяташ, че съм била непослушно дете, нали?

— Разбира се, че не — меко отвърна Алекс и отпи от виното си, преди да постави чашата на равно място върху земята. По лицето му се плъзна дяволита усмивка. — Предполагам, че си била пакостница.

Ема се разсмя силно и постави чашата си до неговата.

— Е, ако не друго, то поне със сигурност изглеждах като такава. — Тя завъртя кичур коса около пръстите си. — Ако мислиш, че косата ми е ярка сега, трябваше да ме видиш, когато бях на десет. Изглеждах като морков!

Алекс се усмихна на мисълта за миниатюрната Ема, тичаща около къщата си в Бостън.

— А имах и толкова много лунички — продължи тя.

— Все още имаш няколко около носа — не се стърпя да отбележи Алекс и си помисли, че би искал да целуне всяка една от тях.

— Много неучтиво от твоя страна е да го изтъкнеш — засмя се Ема, — но се опасявам, че съм се примирила с факта, че никога няма да се освободя напълно от тези ужасни петънца.

— Аз ги намирам за доста привлекателни.

Ема погледна настрани, малко стресната от ласкавия му комплимент.

— Ооо… Е, благодаря ти.

— Но ти все още не си отговорила на въпроса ми.

Ема погледна отново към него с объркано изражение на лицето.

— За най-лошото нещо, което си направила като дете — напомни й Алекс.

— О… — каза тя, опитвайки се да заобиколи въпроса. — Ами, доста е ужасно.

— Нямам търпение да го чуя.

— Не, имам предвид, че е наистина ужасно.

— Така само ме правиш още по-любопитен, любов моя — каза Алекс и върху загорялото му лице затрептя усмивка.

— Няма как да избегна да ти разкажа за това, нали?

— Аз съм единственият тук, който знае обратния път за вкъщи. — Момчешката му усмивка каза на Ема, че той е сигурен, че я е хванал на тясно.

— О, добре — въздъхна тя, признавайки поражението си. — Случи се, когато бях на тринадесет. Знаеш, че баща ми притежава корабна компания, нали?

Алекс кимна в отговор.

— Ами, аз съм единственото му дете и наистина обичам морето, а съм и доста добра с цифрите. Както и да е, винаги съм планирала да поема бизнеса му рано или късно…

— Няма много жени, които да управляват големи корабни компании — тихо отбеляза Алекс.

— Няма нито една, доколкото аз знам — продължи Ема. — Но това не ме интересуваше… имам предвид не ме интересува. Понякога трябва да бъдем необикновени, за да изпълним мечтите си. А и кой би могъл да управлява компанията по-добре от мен? Аз я познавам най-добре от всички, като изключим баща ми, разбира се — погледна го предизвикателно тя.

— Била си на тринадесет… — каза Алекс и я погледна отстъпчиво, напомняйки й да се върне на историята.

— О, добре. Е, аз реших, че баща ми отделя прекалено много време, за да ми покаже такелажа. Бях посещавала офиса в Бостън безброй пъти и дори ме оставяше да дам своите предложения, когато трябваше да вземе някое важно решение. Не знам дали някога се е вслушвал в моите съвети — замислено каза Ема, — но поне винаги ме оставяше да се изкажа. Проверявах и книжата му, за да съм сигурна, че чиновниците му не са допуснали някакви грешки.

— Проверявала си книжата му на тринадесет? — скептично попита Алекс.

— Казах ти, доста съм добра в математиката — отбранително каза тя. — Знам, че за повечето мъже е трудно да повярват в това, че една жена може да се справя с числата, но аз мога. Намерих доста грешки. Дори хванах един чиновник, който мамеше баща ми.

— Не се безпокой, скъпа — подсмихна се Алекс. — Научих се да не се изненадвам от скритите ти таланти.

— Тогава реших, че е време да опозная живота на кораб. Баща ми винаги казваше, че не може да управляваш успешно корабна компания, ако не знаеш нищо за корабоплаването.

Той простена.

— Не съм сигурен, че искам да чуя какво следва.

— В такъв случай няма да довърша историята — обнадеждено каза Ема.

— Шегувах се — отвърна той заплашително и повдигна вежда предизвикателно, а изумрудените му очи приковаха нейните.

— Накратко — продължи Ема. — Скрих се на един от нашите кораби.

Алекс усети как в него се надигна безразсъден гняв.

— Да не си полудяла? — избухна той. — Знаеш ли какво е било възможно да ти се случи? Моряците могат да са напълно безскрупулни. Особено, когато не са виждали жена от месеци! — добави страховито той.

— Наистина, Алекс, аз бях само на тринадесет.

— Възрастта ти навярно нямаше да е от значение за повечето от тях.

Ема нервно смачка част от тъмносинята материя на костюма си в ръка, чувствайки се малко неудобно от силната му реакция.

— Уверявам те, Алекс, минах през всичко това с баща ми вече безброй пъти. Не се нуждая от още едно мъмрене и от теб. Не биваше въобще да ти разказвам за това.

Алекс въздъхна, напълно наясно, че е прекалил. Протегна се напред, нежно освободи ръката на Ема от полите й и я поднесе към устните си в жест на разкаяние.

— Съжалявам, любов моя — каза той внимателно. — Просто ми призлява, като си представя, че по невнимание си се поставила в опасна ситуация, дори това да е било преди седем години.

Сърцето на Ема подскочи от ласкавия тон и загрижеността му за нея.

— Не бива да се тревожиш — увери го тя. — Всичко се нареди накрая, а и аз не бях толкова безразсъдна, колкото може да те подведе да мислиш тази история.

Алекс продължаваше да гали ръката й с палец.

— Нима?

— Не се качих просто на някакъв стар кораб — каза Ема, опитвайки се да не обръща внимание на топлото чувство, което изгаряше ръката й. — Един от капитаните ни е много близък приятел. Той ми е като чичо. Никога не бих се качила на друг кораб, освен в този на капитан Картрайт. Знаех, че ще отплават в осем сутринта, така че се измъкнах от къщи в нощта преди…

— Какво? — извика Алекс и хватката около ръката й се затегна. — Скитала си из Бостън сама по среднощ? Ти, малка глупачке!

— О, стига. Не беше по среднощ. Просто така ми изглеждаше, защото бях твърде притеснена, за да заспя. Вероятно е било около пет сутринта. Слънцето вече бе започнало да изгрява. Освен това — укори го тя, — ти ми обеща да не ме мъмриш повече.

— Не съм правил подобно нещо.

— Е, в такъв случай би трябвало да го направиш — отвърна предизвикателно Ема, издърпа ръката си от неговата и се протегна за чашата с вино.

— Добре — примири се Алекс, обърна се на една страна и подпря глава на рамото си. — Обещавам да не те прекъсвам.

— Добре — отвърна Ема и отпи от виното си.

— Но не обещавам, че ще се въздържа от това да ти се накарам, след като приключиш с историята.

Ема го погледна раздразнително.

— Нито пък ще ти гарантирам, че няма да те накарам да ми обещаеш повече никога да не се захващаш с подобни нелепи неща за в бъдеще.

— Моля те, имай поне малко вяра в здравия ми разум — Ема завъртя очи. — Сега едва ли ще се промъкна на някой кораб.

— Да, но само Бог знае какво друго си способна да направиш — измърмори Алекс.

— Може ли да довърша?

— Моля те, направи го.

— Добре, измъкнах се от къщи рано сутринта, а това не беше много лесно, защото стаята ми е на втория етаж.

Алекс изстена.

— За щастие, аз съм много добра в катеренето по дървета — продължи многозначително Ема. — Трябваше да скоча от прозореца и да хвана клона на дъба пред къщата, да стигна до стъблото и оттам до земята. — Погледна към Алекс, за да види дали няма да я прекъсне отново. Но той съвсем целенасочено запази мълчание.

— След като веднъж слязох на земята — продължи Ема, — не беше много трудно да намеря пътя до пристанището, а след това и до кораба.

— Баща ти не откри ли, че те няма? — поиска да узнае Алекс.

— О, бях подготвила всичко — безцеремонно отвърна Ема. — Той винаги тръгваше за кантората си много рано сутрин. Никога не е имал навик да ме нагледа, преди да тръгне. Страхуваше се да не ме събуди. Аз спя много леко — обясни тя, а виолетовите й очи бяха сериозни.

Алекс се усмихна, мислейки, че би искал да открие това сам.

— Ами прислугата? — попита той. — Със сигурност някой от тях е щял да забележи отсъствието ти.

— Ние не живеем в такова голямо имение като вашето — каза Ема и му се усмихна меко. — Баща ми и аз не държим много прислуга. Мери, нашата прислужница, обикновено идва да ме събуди в седем и половина…

— Варварски час — измърмори Алекс.

Ема сви устни и го погледна с лек упрек.

— В Бостън също така не спазваме и влудяващото ви градско разписание.

— Колко провинциално — сухо отвърна той, само за да я вбеси.

Почти проработи. Тя започна да му се заканва с пръст, но спря на средата на движението с ръка във въздуха.

— Като се замисля — каза тя бавно, присвивайки очи, — няма да благоволя да обсъждам тази тема с теб.

— Съсипан съм — отвърна Алекс и се протегна, за да сграбчи ръката й. С едно бързо движение я притегли към себе си. Ема извика леко, когато се приземи до него, а краката й се оплетоха в полите.

— Алекс! — изпищя тя и се опита да освободи краката си от тежката материя. — Какво правиш?

Той пусна ръката й и се пресегна, за да погали нежната линия на лицето й.

— Просто искам да се приближа достатъчно, за да мога да те подуша.

— Какво? — попита тя с дрезгав глас.

— Всеки има свой специален аромат — обясни меко той и палецът му премина по плътните й устни. — Твоят е особено сладък.

Ема нервно прочисти гърло.

— Не искаш ли да чуеш края на историята? — попита пресипнало тя и успя да се пребори с Алекс, за да седне, въпреки че той не бе много склонен да я остави да се отдалечи от него.

— Разбира се. — Ръката му се премести към ухото й и той хвана нежно меката му част между палеца и показалеца си.

— Ъмм… — прочисти гърло тя — докъде бях стигнала?

Ема премигна бързо няколко пъти, осъзнавайки, че Алекс бе успял да я превърне в пълна глупачка.

— Обясняваше ми защо прислужницата ви не е забелязала, че те няма — напомни й той, чудейки се дали пърхащите й мигли са толкова меки, колкото изглеждаха.

— Ах! — каза Ема и преглътна с усилие. — Тя е забелязала, че ме няма, разбира се, в седем и половина, когато обикновено идваше да ме събужда, но аз знаех, че докато успеят да намерят баща ми и той стигне до пристанището, вече ще сме излезли в открито море.

— И какво се случи? — подтикна я Алекс. Пръстите му оставиха ухото й и се преместиха надолу, за да погалят шията й.

Ема вдигна поглед към очите му и бе хипнотизирана от неприкритата страст, която видя в тях.

— Какво се случи, кога? — попита тя безизразно. Всяка мисъл излетя от ума й.

Алекс се подсмихна, доволен от реакцията й на ласките му.

— Какво се случи, когато баща ти е разбрал, че те няма?

Ема намокри устни и бързо сведе поглед към брадичката му, която, реши тя, е доста по-малко смущаваща, отколкото да гледа директно в яркозелените му очи.

— Ами — започна колебливо тя, опитвайки да възвърне спокойствието си, — в действителност нямаше какво да направи. Вече ни нямаше. Проблемите започнаха, когато се показах на капитан Картрайт по залез-слънце същата вечер. Помислих си, че ще избухне от гняв.

— Какво направи той?

— Заключи ме в каютата си и обърна кораба.

— Благоразумен човек — отбеляза Алекс. — Трябва да му изпратя благодарствено писмо.

— Той не ми даде никаква храна.

— Хубаво — категорично каза Алекс. — Не си заслужавала.

— Бях доста гладна — сериозно каза Ема, опитвайки се да игнорира топлината, идваща от тила й, където почиваше ръката на Алекс. — Не се бях хранила близо двадесет и четири часа, когато ме заключи, а и минаха още осем или девет, преди да се приберем вкъщи.

— Трябвало е да те набие.

— Баща ми се погрижи за това — отвърна Ема намусено. — През следващата седмица задните ми части бяха червени, колкото косата ми.

Алекс се бори дълго и упорито, за да устои на изкушението да спусне ръка по гърба й и да притисне тази част на тялото й, за която тя говореше. Погледна я крадешком, за да провери дали Ема има представа, какви мисли му се въртят в главата. Тя гледаше през дясното си рамо. Очите й бяха съсредоточени някъде в хоризонта, а на устните й трептеше усмивка, вероятно предизвикана от спомена. Изведнъж, сякаш усетила погледа му, тя се обърна и ярката й коса, понесена от бриза, се развя около лицето й. Нежната усмивка остана на устните й, но Алекс забеляза как в очите й се промъкна предпазливост. Той въздъхна. Тя не бе глупава.

По дяволите, сигурно за това я харесваше толкова.

Ема се възползва от кратката замисленост на Алекс, за да се отдръпне в другия край на одеялото, където първоначално седеше, използвайки глада като извинение.

— Умирам от глад! — заяви тя. — Чудя се какво ли е приготвила за нас мисис Гуд. — След тези думи тя започна да тършува из храната.

— Надявам се да не е някое от новородените котенца на Клеопатра — отбеляза Алекс.

Ема направи физиономия.

— Невъзможен си — каза тя и извади блюдо от печено пиле, след което въздъхна тъжно. — Искаше ми се да не беше слагала пиле.

— Защо? — попита Алекс, докато сядаше и се протягаше за бутчето. — Не го ли обичаш? — усмихна й се порочно и отхапа от месото.

По лицето на Ема се изписа безпокойство.

— Просто е толкова трудно да се яде, както подобава на една дама.

— Тогава не го прави като дама. Няма да кажа на никого.

Ема се колебаеше.

— Не знам. Леля Керълайн положи толкова усилия, за да подобри маниерите ми. Ще е ужасно да разваля всичко постигнато досега с един пикник.

— За бога, Ема. Използвай пръстите си и се наслади на храната.

— Наистина ли? Няма да се върнеш при семействата ни и да обявиш, че не съм се държала като благопристойна английска дама, нали?

— Ема, давал ли съм ти някога повод да мислиш, че искам от теб да се държиш като благопристойна английска дама?

— Добре — предаде се тя, откъсна другото бутче и изискано отхапа малко парче от него. Алекс едва се удържа да не се разсмее, докато тя дъвчеше миниатюрното залче. — Сега е твой ред — каза тя, повдигайки вежди очаквателно.

Алекс го направи по-добре от нея като вдигна само дясната си вежда в израз на пълна самоувереност.

— Мразя хората, които умеят да правят това — измърмори тя под носа си.

— Хмм?

— Нищо. — Ема отхапа още една миниатюрна хапка от пилето. — Просто сега е твой ред да ми разкажеш за най-лошото нещо, което си направил като дете.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че като дете бях пример за подражание?

— Не — отвърна Ема безцеремонно.

— Тогава ще повярваш ли, че бях толкова ужасен, че ще ми бъде трудно да се спра на определена случка?

— Това е по-вероятно.

— Защо не сключим сделка? — предложи Алекс, наклони се напред и подпря лакти на коленете си. — Какво ще кажеш за история, която най-много може да засрами един зрял мъж?

— Това вече е любопитно — каза Ема възторжено и напълно забрави за решението си да се държи подобаващо като захапа пилето и откъсна едно хубаво парче.

— Бях на две или три години — започна Алекс.

— Един момент — прекъсна го Ема. — Искаш да ми кажеш, че се чувстваш неудобно от нещо, което ти се е случило, когато си бил двегодишен? Това е най-абсурдното твърдение, което някога съм чувала. Хората не би трябвало да се срамуват от неща, които са правили като бебета.

— Ще ми позволиш ли да доразкажа историята си? — попита Алекс и наклони глава.

— Разбира се — отвърна тя великодушно, размахвайки пилешкото бутче.

— Бях на две или три години.

— Вече каза това — напомни му Ема с пълна уста.

Алекс я погледна раздразнено и продължи.

— Сестрата на майка ми ми беше подарила куче — играчка за Коледа. Носех го навсякъде с мен.

— Как се казваше?

Той изглеждаше смутен.

— Гуги — отвърна и погледна към Ема, която храбро се опитваше да заглуши смеха си. Тя бързо се усмихна широко. — Както и да е — продължи Алекс. — Играех си с Гуги толкова много, че в крайна сметка се разпадна и аз бях съкрушен. Или поне така ми е казвала майка ми — бързо допълни той. — Аз не помня нищо от това.

Ема си представи малко чернокосо, зеленооко момче, плачещо за любимата си играчка и реши, че тази представа бе прекалено очарователна, за да се съсредоточи върху нея без риск да се влюби мигновено.

— И какво се случи? — попита тя, тръсвайки глава, за да прогони опасните мисли.

— Майка ми ме е съжалила и напълнила отново кучето, използвайки старите си чорапи. И всички щяхме да си живеем щастливо, обаче — каза Алекс и се усмихна накриво — аз съм продължил да тормозя бедното животно и съм успял да го скъсам отново. Този път майка ми не е успяла да го поправи.

— И? — подтикна го Ема.

— И от тук историята започва да става неудобна.

— О, боже.

— Очевидно не съм бил в състояние да понеса раздялата с Гуги, дори когато смъртта му е била напълно окончателна, и след като не съм можел да влача кучето с мен съм решил, че пълнежът ще свърши същата работа. — Алекс спря за момент и прокара ръка през разбърканата си от вятъра косата. — Както си спомняш — каза той лениво — майка ми бе така добра да напълни кучето с чорапи. Така че през следващите няколко месеца съм скитал из коридорите на Уестънбърт, влачейки дамски чорапи навсякъде с мен.

Ема се засмя развеселено.

— Не мисля, че това е срамно. Според мен е очарователно.

Алекс вдигна очи и я погледна с фалшива строгост.

— Даваш ли си сметка, че имам репутация, която трябва да поддържам?

— О, повярвай ми, добре съм запозната с репутацията ти — отвърна Ема, а очите й блестяха от веселие.

Алекс се наведе напред в опит да изглежда заплашително.

— Поверявам ти най-мрачната си тайна. Какво мислиш ще стане, ако се разчуе, че херцог Ашбърн е прекарал годините, оформящи характера му, сред дамски чорапи?

— Хайде, хайде. Не си бил сред дамски чорапи, ти си ги обичал. Сега, като се замисля за това — Ема направи пауза, а по лицето й се плъзна широка усмивка, — мисля, че е напълно нормално. Със сигурност се интересуваш доста от дамските чорапи и сега.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина, Алекс — подразни го Ема. — Носи ти се слава сред дамите, нали знаеш.

— Която бързо губя заради теб — измърмори той.

Ема не чу коментара му и продължи:

— Повече от две дузини жени ме предупредиха за теб.

— Иска ми се някой да ме бе предупредил за теб — въздъхна той.

— Какво? — попита сепнато Ема.

Алекс се наведе напред. Зелените му очи бяха сериозни.

— Мисля, че сега ще те целуна.

— Та… така ли? — заекна Ема, почувствала, че я напуска всякаква самоувереност и присъствие на духа.

Алекс се вторачи в нея. Ярката й коса, която вятърът бе разбъркал, сега обгръщаше лицето й в чаровен безпорядък. Виолетовите й очи бяха широко отворени и светеха сияйно, докато гледаше как той се приближава. Тя навлажни нервно устни в пълно неведение за собствената си съблазън.

— Ема — дрезгаво каза той, — мисля, че трябва да те целуна. Разбираш ли това?

Ема кимна неуверено, едва разбирайки думите му. Чувстваше се така сякаш бе обхваната от пламъци, възпламенени от пулсиращата топлина, която идваше от силното му тяло.

Очите на Алекс се спряха върху чувствената й уста. Последната му ясна мисъл бе, че нищо друго, освен природно бедствие не би могло да му попречи да я целуне. Много бавно той докосна устните й със своите.