Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джулия Куин. Великолепно

Амерканска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2011

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-296-901-3

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

Алекс успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да се отбие у Дънфорд и да го вземе със себе си, преди двамата с Ботъмли да се отправят към Хеърууд. Един поглед към лицето на Алекс му бе казал, че се е случило нещо ужасно. Затова Дънфорд не губи време, а безмълвно грабна палтото си и скочи на коня.

Тримата мъже яздеха с безмилостна скорост и пътуването до Хеърууд отне само четиридесет и пет минути.

Спряха пред „Заекът и Хрътките“ и Алекс понечи да скочи от коня си, неспособен да контролира страха и яростта, които препускаха през него.

— Задръж за малко, Ашбърн — предупреди го Дънфорд. — Трябва да запазим спокойствие. Ботъмли, разкажи ни всичко отново. Ще трябва да използваме цялата информация, с която разполагаме.

Ботъмли хвана юздите на трите коня и се опита да остане изправен въпреки треперещите си пренатоварени мускули.

— Ние отивахме да видим брат’чедите на Нейна светлост и когато стигнахме там, лейди Арабела тръгваше нанякъде. Последвахме я, щото Нейна светлост каза, че ще ходи на няк’ва среща с книги, това било в сряда всеки път.

— Дамският литературен клуб — промърмори Дънфорд. — Бел никога не пропуска тези срещи.

— Но каретата подмина мястото на срещата. Тогава Нейна светлост забеляза, че тази карета е непозната, така че я последвахме тук. Двама едри мъжаги влязоха в странноприемницата и мъкнеха една голяма чанта. Мисля, че в нея беше братовчедката на Нейна светлост. Това е всичко, дето знам. Нейна светлост ме накара да препусна и да ви намеря, Ваша светлост.

— Благодаря ти, Ботъмли — каза Алекс. — Защо не се погрижиш за конете и след това не отидеш да си починеш. Заслужил си го. Хайде, Дънфорд.

Двамата мъже влязоха в странноприемницата, където многобройната пияна тълпа тъкмо излизаше от кръчмата и шумно вдигаше тост в чест на мъж, който седеше на бара. Дънфорд спря пред вратата, за да погледне късметлията. Той примигна няколко пъти изненадано и след това сграбчи ръката на Алекс.

— Ашбърн — каза той рязко, — това не е ли твоята ливрея?

Алекс се върна към вратата на механата.

— Всемогъщи боже — въздъхна той. — Това е Еймъс. Той е един от моите коняри. Работи за нас в продължение на години.

— Изглежда вдига тост по повод скорошната ти кончина, така че може би е по-добре да стоиш извън полезрението му.

Сърцето на Алекс се спусна в корема му.

— Господи, помогни на жена ми, ако е измислила още един от нейните лекомислени планове, защото ако излезе жива от този, ще я убия.

Алекс застана до рецепцията и удари с ръка звънеца, който яростно зазвъня, докато обезпокоеният ханджия накрая се появи. Той ахна шокиран при вида на още един аристократ в кръчмата си, този път още по-впечатляващ от предишния.

— Да, милорд? — каза той колебливо и мъдро отстъпи пред разяреното лице на Алекс.

— Вярвам, че съпругата ми се е отбила тук по-рано този следобед. Искам да я видя веднага.

Ханджията преглътна, като първо почувства объркване, а после истински ужас.

— Имаме една прекрасна дама, която се записа днес, милорд, но съпругът й пристигна, така че не може да е тя…

Бърза като светкавица ръката на Алекс се стрелна през тезгяха и грабна ханджията за яката.

— Как изглеждаше тя? — запита той.

Ханджията започна да се поти обилно.

— Милорд — задъха се той и погледна безпомощно към Дънфорд за помощ, който сви рамене и започна да разглежда ноктите си.

Алекс го дръпна така, че краката му се отлепиха от земята и ръбът на тезгяха се впи болезнено в корема му.

— Как изглеждаше тя? — той повтори въпроса си с още по-опасен тон.

— Червена коса — отвърна съдържателят задавено. — Нейната коса беше яркочервена.

Алекс го пусна неочаквано.

— Описахте жена ми.

— Стая номер три — каза ханджията толкова бързо, колкото му бе възможно. — Не съм я виждал, откакто се записа.

— А другият мъж? — попита Алекс студено.

— Той дойде преди около половин час.

Дънфорд пристъпи напред.

— Можете ли да опишете джентълмена?

— Той беше около вашата височина, но малко по-слаб. С пясъчнокестенява коса и светлосини очи. Наистина светли. Почти безцветни.

— Това е Удсайд — каза Дънфорд рязко. — По-добре да се качваме там бързо.

Двамата мъже забързаха нагоре по стълбите и почти се сблъскаха с Шиптън на най-горното стъпало.

— Ваша светлост — извика той с облекчение. — Благодаря на господ, че сте тук.

— Къде е херцогинята? — каза Алекс бързо.

— Тя е в стаята с братовчедка си. Изпратиха ме за храна, но когато се върнах, вратата беше залостена и нейната братовчедка ми извика да я оставя пред вратата. Мисля, че нещо се е случило с тях.

Дънфорд събу обувките си, така че да може да се плъзне безшумно по пода.

— Отивам да подслушам на вратата, Ашбърн. Защо не видиш какво още можеш да научиш от вашия коняр?

Докато Алекс разпитваше Шиптън за Ема, Дънфорд се насочи надолу по коридора и тихо притисна ухо до вратата.

Той чу приглушения глас на Удсайд.

— Слънцето почти залезе. Наближава времето за сватбата ни. Ще се погрижа за теб по-късно.

— Не може ли да дойде с нас? — помоли Бел. — Не бих искала да се омъжа без някого от семейството ми.

— Забрави. Това невъзпитано момиче ми създаде достатъчно проблеми тази вечер. След няколко минути тръгваме.

— Тогава може ли да се върнем за Ема?

Имаше многозначителна пауза.

— Всъщност, мисля, че не. Някой ще я намери в този вид. И няма ли това да бъде весела история за клюкарите? Може би трябва да добавим превръзка на очите към модното й облекло. Или може би тя не трябва да е облечена изобщо.

Дънфорд се върна обратно по коридора. Беше чул достатъчно.

— Какво става? — попита Алекс.

— Изглежда Удсайд ще насили Бел да се омъжи за него. Той планира да я заведе към църквата веднага след като залезе слънцето, което трябва да бъде след няколко минути.

— А Ема?

Дънфорд направи пауза.

— Всъщност, тя не каза нищо. Мисля, че Удсайд я е вързал. Той каза, че му е причинила достатъчно неприятности.

Мускулите на шията на Алекс започнаха да се стягат, докато се опитваше да се въздържи от оглушително нахлуване в стаята. Мисълта за Ема, вързана и оставена на милостта на това копеле, изпращаше такива яростни тръпки през цялото му тяло, че той едва можеше да говори. Когато отново възвърна контрола над себе си, заговори много бавно.

— Няма да го убия — каза той, а гласът му бе много, много студен. — Защото той не си струва правните проблеми, които ще последват. Но ще му причиня толкова много болка, че ще му се прииска да го бях довършил.

Дънфорд изви вежда, замълча и остави коментара на Алекс без отговор. Човек имаше право да бъде бесен, когато жена му е вързана. Все пак, помисли си той, най-добре да се опита да успокои гнева, който видимо струеше от неговия приятел.

— Бъди благодарен, че е вързана. Поне няма да бъде в състояние да се хвърли в битката и да се нарани. Все пак ще трябва да бъдем внимателни, Ашбърн. Предполагам, че той има пистолет. И най-вероятно е насочен към Бел.

Алекс кимна мрачно.

— Изчакай зад вратата и го фрасни по главата. Аз ще го атакувам отпред и ще се опитам да изведа Бел. Шиптън, чакай тук. Може да ни потрябваш.

Шиптън кимна и двамата едри мъже тихо се плъзнаха по коридора, заставайки от двете страни на вратата. Алекс стоеше малко по-далеч от Дънфорд и се притисна към стената. Удсайд щеше да се насочи към него, когато тръгнеше да излиза, а той не искаше да бъде забелязан, докато приятелят му не се хвърлеше в действие.

След няколко минути чакане в агония пантите изскърцаха и вратата се отвори.

— Нито дума докато минаваме долу през кръчмата, нали…

С изненадваща елегантност Дънфорд скочи върху гърба на Удсайд и заби лакътя си в черепа му.

— Какво по дяволите…?!

Ударът дезориентира Удсайд, но не бе достатъчен, за да го нокаутира. Все пак той разхлаби хватката. Бел успя да се изскубне и хукна обратно в стаята.

Алекс се втурна напред, хвърляйки се в средната част на тялото му, за да изкара въздуха му. Но той някак успя да задържи пистолета си и след миг прогърмя изстрел, който запрати Алекс обратно в коридора, където той се свлече безжизнен, със странно извити ръце и крака. Шиптън веднага се втурна напред, но конярят нямаше опит е огнестрелни рани. Гледката на течащата от рамото на господаря му яркочервена кръв бе достатъчна, за да припадне. Той се приземи точно върху Алекс, притискайки тялото му към пода.

Ема чу звуците от сбиване, след това изстрелът и сърцето й започна да бие бясно от ужас. Тя заби зъби в кърпата, втъкната в устата й, с отчаяние и чакаше ужасена на леглото, скована от усещането, че съпругът й е ранен и може би умира. А тя не можеше да направи нищо, за да му помогне. Не можеше да помогне на никого, дори и на себе си.

— Махай се от мен! — извика Удсайд и се въртеше като побеснял, докато се опитваше да се измъкне от смъртоносната хватка на Дънфорд, който стискаше врата му. Накрая, с един последен отчаян ход, той блъсна Дънфорд с цялата си сила в рамката на вратата и той падна. За съжаление същото се случи и с пистолета му, който издрънча на пода и се плъзна в стаята, където Бел го вдигна ужасена.

Лицето на Удсайд се изкриви в зловеща усмивка, когато вдигна оръжието си и го насочи към сърцето на Дънфорд.

— Ти си много глупав човек — каза той тихо, когато пръстът му притисна спусъка.

— Не толкова глупав, колкото теб.

Дънфорд ахна, когато видя, че Бел е насочила пистолета си към Удсайд.

— Ако го застреляш, аз ще застрелям теб — добави тя, опитвайки се да овладее гласа си.

Ема почти умря в този момент. Тя нямаше представа какво се случва, но знаеше, че Бел няма никаква идея как се използва пистолет.

Изражението на Удсайд за миг стана предпазливо, но той бързо се окопити.

— Наистина, лейди Арабела — каза той снизходително, без да отмества поглед от мъжа пред себе си. — Не мога да повярвам, че нежна дама като вас, дъщеря на граф, е способна да стреля по човек.

Бел го простреля в крака.

— Повярвайте.

Удсайд остана зашеметен. Дънфорд се възползва от временното му невнимание и се втурна напред с намерението да го притисне към пода и да отбие пистолета далеч от него. Но преди да достигне целта си, профуча друг изстрел и Удсайд се строполи, приземявайки се върху Дънфорд.

От дъното на коридора Алекс въздъхна облекчено, когато пистолетът се изплъзна от пръстите му. Изпод тежестта на Шиптън му трябваха няколко ценни секунди, за да вземе оръжието, което бе паднало на пода на няколко крачки от него. Рамото му пулсираше, ръката му бе вцепенена, но все пак той успя да се протегне напред и да игнорира болката. Когато пръстите му най-накрая намериха оръжието, той нямаше представа с колко време разполага. Вдигна пистолета и застреля Удсайд в свивката на коляното.

След като Удсайд и Дънфорд паднаха настъпи зловещо спокойствие. Само Бел стоеше права с димящо оръжие в ръката. Устата й бе леко отворена, а очите й сякаш бяха загубили способността си да мигат, докато оглеждаше резултата от битката, която се бе водила в нейна чест. Ужасът, който бе успяла да преглътне, когато стреля по Удсайд, все пак се надигна в нея и оръжието се изплъзна от пръстите й, падайки с кънтящ звук върху пода.

— О, боже — затаи дъх тя, а очите й обхождаха арената на борбата.

Алекс бе затиснат под Шиптън, а Дънфорд под Удсайд. Двама от най-силните мъже във висшето общество бяха обезвредени. Щеше да й е забавно, ако все още не трепереше от страх. А на всичкото отгоре Ема продължаваше да бъде вързана към леглото с превръзка на очите. И не беше доволна от това. Решавайки, че опасността е преминала, Ема започна да сумти и да се бори диво, докато настояваше някой да дойде и да я освободи.

Резките движения на Ема откъснаха Бел от вцепенението й и тя се втурна да освободи братовчедка си.

— Успокой се — каза тя, опитвайки се да звучи по-твърдо.

Бел развърза първо превръзката на устата й и веднага съжали, че го е направила.

— Какво се случи? Какво става? Алекс ранен ли е? Не мога да видя нищо! Ще…

— Ти просто не можеш да стоиш настрана, нали? — отвърна Бел и поклати глава, докато махаше превръзката от очите й.

Ема примигна няколко пъти, за да привикне към светлината.

— Имаше толкова много изстрели! Чувствах се толкова безпомощна. Къде е Алекс?

Бел сряза въжето около глезените на Ема, а след това трябваше да тича след нея, когато тя изскочи в коридора, за да открие Алекс.

— О, боже! Ти си ранен! — Ема замръзна, потресена от гледката на кръвта на Алекс. Тя изрита настрана един от краката на Удсайд и забърза надолу по коридора към съпруга си.

— Ще забавиш ли малко? — извика Бел. — Не можеш да направиш нищо, за да му помогнеш, ръцете ти са все още вързани.

Ема коленичи до Алекс и притисна ухото си до гърдите му. Сърцето му все още биеше. Бел се възползва от моментното замлъкване на Ема и преряза последното парче плат, с което бяха вързани китките й.

Най-сетне свободна, Ема трескаво взе лицето на Алекс в ръцете си.

— Добре ли си? — попита го тя. — Моля те, кажи нещо.

— Махни… го… от мен!

Ема се отдръпна, успокоена до известна степен от бурните му думи. Със сила, породена от паниката, която преминаваше през нея в последните няколко минути, тя избута Шиптън и го изтъркаля от тялото на Алекс.

Той въздъхна от облекчение.

— Аз ще се оправя — каза дрезгаво. — Виж дали Дънфорд е добре.

— Не знам — каза Ема съмнително, като вдигна плата, с който преди малко бяха завързани китките й и го притисна към раната му. — Доста кървиш.

Тя погледна виновно назад към Дънфорд, когото тя дори не бе забелязала в стремежа си да стигне до Алекс.

— Остани с него — каза Бел бързо. — Аз ще се погрижа за Дънфорд.

Не й отне много време да избута Удсайд от краката на Дънфорд. Бел не губи време и се зае със задачата да го завърже — със същите парчета плат, които той я бе принудил да използва за Ема.

Дънфорд застана над Ема, която все още бе на колене до Алекс и го наблюдаваше притеснено. Тя изглежда не успяваше да спре кървенето.

— Позволи ми да го видя — каза Дънфорд. — Знам някои неща за огнестрелните рани.

Ема знаеше, че Дънфорд се е бил на Полуострова заедно с Алекс, така че се отдалечи незабавно. Той направи бърз преглед и след това се обърна към Ема. В очите му се четеше облекчение.

— Загубил е известно количество кръв, но не е сериозно. Ще е дяволски сърдит, но ще живее.

Ема се усмихна развълнувано, докато се навеждаше напред, за да положи нежна целувка върху устните на Алекс. Докато се отдръпваше обаче, здравата му ръка се стрелна напред и стисна брадичката й като менгеме. Шокирана Ема отвори очи и се взря в дълбокия му изумруден поглед, който внезапно бе станал забележително ясен и непомрачен от болка.

— Ще те… заключа.

— О, Дънфорд! — извика Ема щастливо. — Той наистина ще се оправи!

* * *

Три дни по-късно Алекс се чувстваше доста ободрен, но пък толкова се бе забавлявал от грижите на Ема, че не желаеше да се измъкне от леглото. Тя бе останала до него през първите ден и нощ и внимателно почистваше раната му. А когато след това бе започнал да се възстановява, се грижеше случайно раната да не се отвори. Знаеше от опит, че Алекс доста се върти в съня си, а не искаше той да губи повече кръв.

На втория ден Ема отново остана при него. С разликата, че този път спеше. Бе прекосила провинцията два пъти, беше се катерила върху фасадата на сграда, бе завързана, със запушена уста и бдя двадесет и четири часа до леглото на Алекс и всичко това за последните три дни. Тя заспа в стола, без да изпуска ръката му. Когато той се събуди, усети малката й длан в своята да го облива с любовта и топлината си. Погледна към нея. Тя изглеждаше толкова очарователна, че той с лекота стана от леглото, вдигна я и я положи до себе си. Движенията му бяха непохватни, тъй като все още не можеше напълно да използва ръката си, но чувстваше изгаряща нужда да й е по-удобно. Освен това му липсваше усещането да е сгушена до него.

Дънфорд дойде, докато тя спеше и Алекс внимателно я покри с одеяло. Благоприличието изискваше от двамата мъже да проведат разговора си на друго място, но Алекс не желаеше да става от леглото, а и знаеше, че може да се довери на Дънфорд. С тихи гласове те обсъдиха случилото се през изминалите дни и Алекс научи, че благодарение на доста настоятелния призив на Дънфорд, Удсайд незабавно е напуснал страната.

Те обмисляха да го предадат на властите, но Бел реши, че не желае такъв скандал. Удсайд бе толкова обсебен от титлите и аристокрацията, бе казала тя на Дънфорд, че животът в пустошта на Австралия би бил по-лошо наказание от всеки затвор.

След около десет минути Дънфорд се измъкна от стаята и се отправи към собствената си спалня, заявявайки, че планира да спи през цялата следваща седмица. Алекс не се съмняваше и за минута, че ще го направи.

На третия ден Ема се събуди малко изненадана, че се намира в леглото и то напълно съблечена.

— Спа в продължение на почти цял ден — каза Алекс с развеселен тон.

Ема затвори очи.

— Каква ужасна болногледачка съм.

— Мисля, че си съвършена. — Той лепна една целувка на носа й.

Ема въздъхна доволно и се сгуши до топлото му тяло.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре. Раната наистина не ме боли, освен ако случайно не я ударя.

— Радвам се — промърмори Ема, издърпа главата си изпод здравата му ръка и легна върху гърдите му. — Много се разтревожих, нали знаеш. Имаше толкова много кръв.

— Скъпа, не знаеш значението на думата „притеснен“, освен ако не си била в главата ми, когато разбрах, че Удсайд те е хванал в онази стая. И тогава, когато открих, че си била вързана… не искам никога повече да се чувствам по този начин — каза той яростно.

Ема усети напрежението в тялото му и мускулите му. Можеше да почувства дълбочината на емоциите му. Очите й се напълниха със сълзи. Тя се обърна по корем и се подпря на лакти, така че да може да вижда очите му.

— Няма — каза тя нежно. — Обещавам.

— Ема?

— Хмм?

— Не ме изоставяй повече.

— Не съм те изоставяла.

— Тогава не прави визити, за които си ме уведомила минута преди да тръгнеш. Къщата беше много самотна без теб.

Ема беше изумена от силата на чувствата, които предизвикаха у нея твърдите му думи и трябваше да ухапе устните си, за да прогони сълзите от очите си. Засрамена от своята сантименталност, тя легна обратно настрани и се сгуши до гърдите на Алекс.

— Ема, мислех си за някои неща.

— Да?

— Беше права, че няма какво да правиш тук. Срамувам се, че не го осъзнавах по-рано. Предполагам, че никога не съм си правил труда да видя с какво се занимават жените по цял ден. Аз просто допуснах, че имаш изобилие от неща, с които да се развличаш.

Алекс спря и погали огнената й коса, наслаждавайки се на копринената й мекота.

— А аз наистина имам прекалено много работа. Притежавам няколко имота в допълнение към Уестънбърт, както знаеш.

Ема кимна. След което повтори движението още няколко пъти, просто защото усещането на топлата кожа на гърдите му срещу студения й нос бе прекалено хубаво.

— Мислех си, че може ти да поемеш управлението на тези имоти. Ще трябва да следиш книжата. От време на време ще се налага и да пътуваш до всяко от тях, за да се консултираш с управителите. И да се срещаш с арендаторите, разбира се. Мисля, че е много важно за тях, за да осъзнаят, че ние не искаме да сме просто едни отсъстващи собственици.

Ема повдигна лицето си от гърдите му и се втренчи в него със сияещите си виолетови очи.

— Ще идваш ли с мен?

— Разбира се — лицето на Алекс се разтегна в усмивка. — Леглото става ужасно студено без теб. Не можех да заспя.

— О, Алекс — простена Ема и се хвърли на врата му, напълно забравяйки за раната. — Липсваше ми толкова много. Софи ми каза, че трябва да стоя далеч от теб в продължение на пет дни, за да ти дам урок, но аз просто не можех. Щях да прекарам деня с братовчедите си и да се върна вкъщи. Нямаше какво да направя — каза тя и се задави в сълзи. — Толкова те обичам.

— И аз теб.

Алекс прегърна съпругата си, чувствайки съвършено доволство, докато държеше топлото й тяло до своето. За първи път от десет години се чувстваше в пълен мир със света. Видения за оставащата част от живота му преминаваха пред очите му и всички те бяха красиви, пълни с червенокоси деца и внуци. И, разбира се, неговата червенокоса жена.

— Не е ли странно? — каза той, а гласът му бе пълен с удивление. — Но аз всъщност се радвам, че остарявам.

Ема се усмихна развълнувано.

— Аз също.