Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джулия Куин. Великолепно

Амерканска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2011

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-296-901-3

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Ема изпусна въздишка на облекчение, щом затвори вратата на спалнята зад себе си. Въпреки че се бе запознала с херцог Ашбърн същия ден, тя знаеше инстинктивно, че е човек, който държи на думата си и няма да причини непоправим скандал като я последва веднага в балната зала. Той щеше да изпълни обещанието си и да изчака най-малко петнадесет минути преди да се появи. Ема се движеше мълчаливо през тъмните коридори в дома на братовчедите си, докато стигна на върха на стълбите, които водеха до ярко осветената бална зала. Тя се спря за момент, за да огледа обстановката. Леля Керълайн със сигурност беше надминала себе си този път. Наистина бе спираща дъха гледка.

Екзотични цветя в ярки цветове красяха бюфетите със закуски, които бяха подредени до стените на помещението. Стотици проблясващи почти бели свещи бяха разпръснати из цялата зала. Но най-поразителни бяха гостите. Галантни джентълмени и елегантни дами се носеха с лекота по подиума за танци в тон с мелодията, свирена от оркестъра, който Керълайн бе наела за вечерта. Дамите бяха особено пищни, техните бижута проблясваха дръзко на светлината на свещите, докато лъскавите им копринени и атлазени поли се носеха във въздуха.

Сякаш танцуващите двойки се движеха в унисон, като че бяха репетирали, превръщайки балната зала в калейдоскоп от блясък и цветове.

Ема се усмихваше на величествената гледка и не осъзнаваше, че самата тя бе забележително видение. Застанала на върха на стълбите, тя неволно даде шанс на цялата бална зала да поспре и да й се полюбува. И те го направиха.

* * *

— Несъмнено съм влюбен — заяви Джон Милууд, един от приятелите на Нед от университета, с когото Ема бе танцувала по-рано същата вечер.

Нед се засмя от сърце. Сините му очи бяха също толкова светли, колкото тези на сестра му, макар косата му да бе тъмнокестенява с махагонов оттенък.

— Забрави, Джон. Никога няма да успееш да се справиш с нея. Освен това аз мислех, че си влюбен в сестра ми.

— Да, така де, все още съм, предполагам. Но има твърде много красиви жени под твоя покрив. Просто не е честно.

Нед се намръщи.

— Щеше да мислиш по друг начин, ако трябваше да се справяш с всички ухажори, които непрекъснато хлопат на вратата ни. Мислех си, че миналата година е зле, когато беше само заради Бел, но сега ще бъде ад, след като и Ема е тук.

Точно тогава двама от приятелите им се присъединиха към тях.

— Нед непременно трябва да ни запознаеш с братовчедка си — възкликна младият лорд Линфийлд. Неговият спътник, Найджъл Евърсли, кимна в съгласие.

— Опасявам се, че ще се наложи да отправите тази молба към майка ми. Отказах се да следя кой има желание да бъде представен на Ема.

— Тя е зашеметяваща, просто зашеметяваща — въздъхна Джон.

— Не зная колко още мога да понеса — простена Нед.

— Разбира се, ще сме доволни и ако просто се съгласиш двамата със сестра ти да кажете няколко добри думи за нас — каза Найджъл нетърпеливо.

— Направих го миналата година — отвърна Нед. — Не ти беше от никаква полза, ако добре си спомняш.

— Пробвай да включиш и няколко похвални думи тогава — предложи Джордж Линфийлд.

— Вие тримата просто ще трябва да приемете, че последното нещо, което моите роднини от женски пол ще направят, е да ме послушат — каза Нед сухо. — Така или иначе нищо от това, което им казвам, не им влияе.

— Покорна жена, точно от това се нуждая — промърмори Джордж.

— Едва ли ще намериш такава в моето семейство — засмя се Нед.

— Къде изчезнаха покорните жени? Защо не мога да открия нито една? — Джордж продължи да оплаква съдбата си.

— Всичките са грозни и скучни — реши Джон. — О, Господи, ето я!

Естествено Ема бе забелязала своя братовчед и се бе насочила право към групата мъже.

— Здравей, Нед — поздрави меко тя, истинско видение във виолетов атлаз. — Добър вечер и на вас, Джон. Насладих се изключително много на танца ни по-рано.

Джон засия при тези любезни думи. След това Ема се обърна към двамата мъже, които не познаваше и с усмивка зачака Нед да ги представи.

Нед бързо се зае с тази чест.

— Ема, това е лорд Джордж Линфийлд и мистър Найджъл Евърсли. Учехме заедно в Оксфорд. Джордж, Найджъл, братовчедка ми, мис Ема Дънстър.

Двамата мъже се сблъскаха един в друг, докато се опитваха да поемат ръката й. Ема не изглеждаше особено смутена, а по-скоро искрено развеселена.

— Извини ме, Линфийлд — каза Найджъл с дълбок глас, опитвайки се да изглежда по-възрастен от своите двадесет и една години. — Вярвам, че аз пръв се опитах да целуна ръката на мис Дънстър.

— Извини мен, Евърсли, но съм сигурен, че аз щях да го направя.

— Грешиш.

— Така ли? Мисля, че ти грешиш.

— В голяма грешка си, ако мислиш, че аз греша.

— За бога! — възкликна Ема. — Мисля, че леля Керълайн ме вика. Беше ми изключително приятно да се запозная и с двама ви.

След тези думи тя бързо се отдалечи, опитвайки се да намери леля си.

— О, брилянтно, Линфийлд, направо брилянтно — заяви саркастично Найджъл. — Развали всичко.

— Аз развалих всичко? Ако ти не се беше нахвърлил да сграбчиш ръката й…

— Ако ме извините — намеси се Нед елегантно. — Мисля, че майка ми вика и мен.

Той бързо се отдалечи и последва Ема, надявайки се поне тя да има някаква представа къде всъщност се намира лейди Керълайн.

* * *

В другия край на балната зала Бел танцуваше с Уилям Дънфорд. Бяха се запознали преди година и след няколко седмици на ухажване, през които осъзнаха, че не си подхождат в романтичен план, бързо станаха близки приятели.

— Надявам се, че братовчедка ти е бедна — засмя се той, наблюдавайки как Линфийлд и Евърсли се сблъскват, докато се опитват да се запознаят с Ема.

— Наистина ли? — попита Бел, развеселена. — Защо?

— Семейството ви ще бъде обсадено, както изглежда. Ако тя има пари, всеки зестрогонец в Англия ще потропа на вратата ви.

Младата жена се засмя.

— Не ми казвай, че и ти възнамеряваш да я ухажваш.

— Господи, не — възкликна Дънфорд с усмивка, а кафявите му очи проблеснаха при спомена за увлечението на Алекс по Ема. — Не, че тя не е изключително красива, разбира се.

— Също така е и много умна — Бел заяви многозначително.

— Представи си! — подразни я Дънфорд. — Наистина, Бел, никога не съм се съмнявал и за момент, че тя има също толкова остър ум, колкото и ти. Просто смятам, че ще е достатъчно ангажирана и без моето внимание.

— Какво имаш предвид?

— Абсолютно нищо, Бел — отвърна разсеяно той, докато оглеждаше балната зала в търсене на Алекс. — Абсолютно нищо. Между другото, споменах ли, че изглеждаш очарователно в синьо?

Бел се усмихна иронично.

— Колко жалко тогава, че нося зелено.

Междувременно Ема все още се опитваше да намери лейди Керълайн, когато Нед я настигна.

— Предполагам, че не знаеш къде е майка ми — каза Нед, взимайки две чаши лимонада от близката маса.

— Нямам идея — отвърна Ема. — Но ти благодаря за лимонадата. Умирам от жажда.

— Предполагам, че ако останем тук достатъчно дълго, тя ще ни намери. Мисля, че има още поне двеста души, с които иска да те запознае.

Ема се засмя.

— Без съмнение.

— Трябва да ти се извиня за сцената преди малко, Ема. Не мислех, че ще се държат толкова нелепо.

— За кого не си мислел, че ще се държи глупаво? — неочаквано Бел се появи от дясната страна на Нед, а Дънфорд я следваше по петите.

— Опасявам се, че представих Ема на Джордж Линфийлд и Найджъл Евърсли.

— О, Нед, как можа! Ще досаждат на бедната Ема месеци наред.

— Не се тревожи, Ема — успокоително каза Нед. — Те са наистина добри момчета, щом веднъж ги опознаеш. Просто си загубват ума, когато са близо до красива жена.

Ема се засмя дрезгаво.

— Наистина, Нед, мисля, че току-що ми направи комплимент. Това може би е първият.

— Глупости. Ако си спомняш, не можех да спра да хваля дясното ти кроше, когато счупи носа на онзи джебчия в Бостън.

Дънфорд реши, че не е имало никакъв смисъл да се тревожи за Ема, когато Алекс я последва в стаята й. Но започна да се чуди дали приятелят му ще бъде в състояние да се справи с червенокосата американка. Той се обърна към Нед и каза:

— Блайдън, не си спомням да си ме представял на братовчедка си.

— О, наистина съжалявам, Дънфорд. Представям я цяла вечер. Трудно ми е да следя с кого съм я запознал.

— Ема, това е Уилям Дънфорд — прекъсна го Бел. — Той е мой скъп приятел. Дънфорд, сигурна съм, вече си разбрал, че това е братовчедка ми, мис Ема Дънстър.

— Несъмнено — той взе ръката на Ема и любезно я приближи към устните си. — За мен е удоволствие най-накрая да се запозная с вас. Слушал съм толкова много за вас.

— Наистина ли? — попита Ема заинтригувано.

— Но аз не ти казах нищо — протестира Бел. Дънфорд се усмихна загадъчно и бе спасен от по-нататъшен разпит, когато гласът на лейди Керълайн ги прекъсна.

— Ема, скъпа — обади се тя. — Искам да те запозная с лейди Самъртън.

Четиримата се обърнаха, за да видят как Керълайн се приближава към тях заедно с пълничка дама, която носеше виолетова рокля и тюрбан в същия цвят. Ема си помисли, че прилича на гърне с гроздово сладко.

— Не се обръщай — прошепна Бел. — Това е една от онези малоумници, за които те предупреждавахме.

— Толкова съм щастлива да се запознаем — започна лейди Самъртън. — Вие направихте невероятен дебют в обществото. Не е имало подобен, откакто Бел направи своя миналата година.

Дундестата жена си пое дълбоко въздух, обърна се към лелята на Ема и продължи:

— Керълайн, сигурно си много горда. Това наистина е приемът на годината. Дори херцог Ашбърн ни удостои с присъствието си. Не мисля, че се е появявал на бал като този повече от година. Трябва да си много развълнувана!

— Да, да — промърмори Керълайн. — Чух, че се е отбил, но не съм го виждала.

— Съмнявам се, че си е тръгнал вече — каза Дънфорд с дяволита усмивка. — Всъщност съм сигурен, че планира да остане цялата вечер.

— Планира да ме измъчва, без съмнение — промърмори Ема под носа си.

— Каза ли нещо, скъпа? — поинтересува се Керълайн.

— Не, не, просто прочиствах гърлото си — отвърна тя бързо и се прокашля.

— Тогава бихте ли желали още една чаша лимонада? — гласът на Дънфорд бе загрижен, но от изражението му Ема заподозря, че е чул какво бе казала.

— Не, благодаря — отвърна тя и повдигна чашата в ръката си. — Все още имам.

Тя се усмихна на Дънфорд и отпи голяма глътка.

— Е — обяви лейди Самъртън, като че никой не бе проговарял от последния й монолог, — сигурна съм, че дори Ашбърн не би посмял да си тръгне, без да поздрави домакинята. Най-вероятно ще е тук всеки момент. Не се съмнявам.

— Аз също — съгласи се Дънфорд, наблюдавайки Ема с блясък в очите.

Тя се усмихна едва-едва, чувствайки се ужасно неловко.

— Разбира се — продължи лейди Самъртън, — не съм сигурна, че трябва да го допускаш близо до племенницата си, Керълайн.

Тя се обърна към Ема, без да спре дори, за да си поеме дъх.

— Той има ужасна репутация. Ако цените своята, трябва да стоите настрана от него.

— Със сигурност ще се опитам — вметна весело Ема.

— Знаете ли какво чух? — попита задъхано пълната дама, без да се обръща конкретно към някого.

— Едва ли мога да си представя — отговори Нед.

— Подочух, че — лейди Самъртън замълча за момент, за да подсили напрежението и се наведе напред заговорнически — Ашбърн, хм, да кажем, че се е „сбогувал“ с оперната певица и най-накрая е решил да си потърси жена сред порядъчните дами. Мисля, че си търси съпруга.

Ема се задави с лимонадата си.

— Добре ли си, скъпа? — попита Керълайн. — Още ли те притеснява главоболието?

— Не, със сигурност не главата ме притеснява.

Лейди Самъртън продължи разказа си.

— Клариса Трент му е хвърлила око. Майка й ми каза. И знаете ли какво?

Само Керълайн бе достатъчно внимателна и любезна, за да промърмори:

— Какво?

— Мисля, че има шанс да го хване.

— Мисля, че ще остане разочарована — предсказа Дънфорд.

— Все пак, тя каза, че се пази за някой херцог — каза Бел хапливо.

— Предпочитам да не говорим за нея — каза Нед.

— Ема, добре ли си? — попита я Керълайн. — Изглеждаш малко бледа.

Сред малката група настъпи неловко мълчание. Най-накрая лейди Самъртън, която никак не обичаше да оставя разговора да замре, изкоментира:

— Хмм, сигурна съм, че той ще се появи скоро, Керълайн. Така че спри да се притесняваш.

Дори и Керълайн със своите безупречни обноски не успя да не възроптае тихо.

— Не знаех, че съм притеснена.

— Какво каза, мила? — поинтересува се лейди Самъртън.

— Нищо, абсолютно нищо. — Керълайн отправи към Ема многозначителен поглед. — Просто си прочиствах гърлото.

Ема се усмихна заговорнически.

— Може би трябва да ти донеса малко лимонада, скъпа лельо.

— Наистина не мисля, че ще бъде необходимо, скъпа племеннице.

— Е, сигурна съм, че скоро ще се появи — повтори за пореден път лейди Самъртън.

Ема пресметна, че е в балната зала от поне петнадесет минути и нещастно заключи, че дамата вероятно е права. Чудеше се как ще бъде в състояние да поддържа учтив разговор с човека, който току-що почти я бе прелъстил в спалнята й. Най-накрая реши, че единственият изход е малодушието и се усмихна едва-едва.

— Всъщност, лельо Керълайн, чувствам се малко уморена. Може би малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

Дънфорд скочи веднага, нетърпелив да провокира ревността на Алекс, като придружи Ема в градината.

— Ако желаете да отидете в градината, за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, мис Дънстър.

— Ще ми бъде много трудно да се запозная с почетния гост, ако продължавате да обсебвате цялото й внимание — прогърмя дълбок глас.

Ема едва успя да се сдържи да не се свие, а в същото време всички се обърнаха с лице към Алекс.

— Защо, Ваша светлост — избъбри лейди Самъртън, — ние тъкмо говорехме за вас.

— Нима? — попита Алекс лаконично, насочвайки смъртоносен поглед към глуповатата жена.

— Ъъм, да, така е — заекна тя.

Ема бе поразена от силното присъствие на този мъж. Високото му, атлетично телосложение сякаш доминираше в цялата бална зала. Нещо повече, сред тълпата се възцари мълчание и всеки от присъстващите наддаде врат, за да види всеизвестния херцог.

Ема трябваше да признае, че той определено си струваше гледката. Излъчваше груба сила, която бе едва овладяна от елегантните му черно-бели вечерни дрехи.

Непокорната му черна коса бе отказала да застане в общоприетите норми за мъжка прическа и един кичур падаше по характерен начин върху челото му. Но без съмнение пронизващите, зелени очи, му придаваха опасното излъчване. А точно сега тези зелени ириси се бяха втренчили право в Ема.

— Мис Дънстър, предполагам — каза той с кадифен глас, поемайки ръката й.

— Как сте? — едва успя да каже тя.

Мълниеносна топлина се разля в нея, когато той повдигна дланта й към устните си. И въпреки, че Ема бе прекарала само една нощ сред висшето общество на Лондон, знаеше, че устните му се задържаха прекалено дълго върху бледата кожа на китката й.

— Всъщност, много добре, наистина, след като се запознах с вас.

Лейди Самъртън ахна. Веждите на Керълайн се изстреляха нагоре, а изражението й беше повече от шокирано. Дънфорд се засмя. Нед и Бел открито се ококориха. Ема се чудеше дали се е изчервила до тъмночервено или само леко е поруменяла.

— Много сте мил — отвърна накрая тя.

— Ашбърн, това е може би първият път, в който чувам някой да те нарича мил — отбеляза сухо Дънфорд.

— Много мило, ъъъ, любезно от ваша страна, да дойдете тази вечер, Ваша светлост — каза Керълайн.

— Наистина — добави Бел, без да има какво да каже, но чувствайки, въпреки това, че е необходимо.

— Вярвам, че сестра Ви е добре? — поинтересува се Керълайн. — Бяхме особено разочаровани, когато ни изпрати извиненията си, че няма да може да присъства.

— Софи е много добре, благодаря ви. Малко се изплашихме този следобед, но вече всичко е наред.

— Изплашила се е? — Очите на лейди Самъртън се разшириха от интерес. — Какво имате предвид?

— Синът й Чарли бе почти прегазен от файтон. Щеше да бъде убит, ако една млада прислужница не се бе хвърлила на улицата и не го бе избутала от пътя.

Ема можеше да усети как очите на Бел се впиха в нея. Тя погледна нагоре, усърдно избягвайки погледа на братовчедка си.

— Слава богу, че не е пострадал — заяви Керълайн с очевидно съчувствие. — Вярвам, че прислужницата също е добре?

— О, да — отговори Алекс с усмивка. — Тя е прекрасна.

Ема реши, че таванът наистина е особено интригуващ.

— Валс ли чувам? — попита той невинно. — Лейди Керълайн, може ли, с ваше разрешение, да танцувам с племенницата ви?

Ема се намеси преди Керълайн да е отговорила.

— Мисля, че съм обещала следващия танц на друг.

Тя беше сигурна, че не е обещала танца на никого, но това бе най-доброто, което успя да измисли, предвид обстоятелствата. Погледна отчаяно към Нед за помощ.

Братовчед й безспорно нямаше желание да се противопоставя на властния херцог и бързо откри привлекателността на тавана, който бе пленил Ема само преди минути.

Алекс спря зеления си поглед върху нея.

— Глупости — каза той просто и след това се обърна към Керълайн. — Лейди Керълайн?

Керълайн кимна в знак на съгласие и Алекс взе ръката на Ема. Когато достигнаха центъра на подиума за танци, наведе глава, усмихна й се топло и каза:

— Почти толкова красива си в балната зала, колкото и в спалнята.

Тя се изчерви.

— Защо трябва да говорите подобни неща? Да не сте твърдо решен да съсипете репутацията ми още на дебютния ми бал?

Алекс повдигна вежди при вида на притеснението й.

— Не искам да си придавам важност, но след като не съм те извлякъл от залата и прелъстил в градината, то по-скоро подобрявам репутацията ти. Не посещавам често подобни събития — обясни той. — Хората ще искат да знаят защо съм толкова привлечен от теб.

Ема трябваше да признае, че е прав.

— Въпреки това не е нужно да ме смущавате така показно.

— Съжалявам — каза той просто.

Ема рязко вдигна поглед при мрачния му тон и остана смаяна от искреността, която видя в очите му.

— Благодаря — отвърна тя тихо. — Приемам извинението ви.

Очите й останаха приковани в неговите още няколко секунди, но се почувства неудобно от интимната ласка на погледа му, затова бързо отмести глава, концентрирайки вниманието си върху шалчето му.

— Може би искаш да ми подариш усмивка — каза Алекс. — Или, ако не си в състояние да го направиш, то поне погледни към мен. Всички ни наблюдават.

Ема взе под внимание думите му и вдигна лице.

— Така е много по-добре. Знаеш ли, болезнено е да те държа в ръцете си, а да не мога да виждам очите ти.

Ема не знаеше какво да отвърне на тази забележка.

След няколко минути Алекс наруши мълчанието.

— Можеш да ме наричаш Алекс, ако искаш.

Ема възвърна част от духа си.

— Ваша светлост, ще свърши работа, сигурна съм.

— Предпочитам да използваш собственото ми име.

— Предпочитам да не го правя.

Алекс се радваше, че Ема отново проявява своя темперамент. Изглеждаше толкова отчаяна, когато започнаха валса.

— Ще изглеждаш ужасно глупаво с твоето „Ваша светлост“, след като аз ще те наричам Ема.

— Не съм ви дала разрешението си да използвате малкото ми име — напомни му тя.

— Наистина, Ема, не мисля, че ми е необходимо разрешение след всичко, което споделихме преди по-малко от половин час.

— Необходимо ли беше да ми напомняте? Бих предпочела да забравя.

— Наистина ли? Струва ми се, че се самозалъгваш.

— Позволявате си твърде много, Ваша светлост — каза Ема с тихо достойнство. — Вие не ме познавате изобщо.

— Но бих искал — усмивката на Алекс бе закачлива.

Ема се възхити как една обикновена усмивка успя да преобрази лицето му. Само преди миг той изглеждаше суров и безкомпромисен и с един-единствен поглед почти накара лейди Самъртън да избяга, треперейки от стаята. Сега, когато обичайният му цинизъм отсъстваше, той приличаше на малко момче, а очите му я окъпваха в топла зелена светлина.

Ема усети как всичките й умствени способности се изпаряват, когато Алекс я придърпа по-близо до себе си.

— Мисля, че преднамерено се опитвате да ме омаете.

— Успявам ли?

Ема се взря в него за няколко секунди, преди да отговори сериозно:

— Да.

Ръцете му се стегнаха около дребничкото й тяло.

— Исусе, не мога да повярвам, че ми каза това тук — каза той, а гласът му изведнъж прегракна. — Прекалено откровена си.

Ема сведе поглед, неспособна да разбере какво я бе накарало да признае чувствата си така внезапно.

— Мислите, че съм прекалено откровена? — попита тя тихо. — Е, не съм приключила още. Запознахме се по възможно най-нетрадиционния начин, което вероятно е причината да можем да говорим помежду си така открито. Смятам, че сте добър човек, но и суров и мисля, че можете да ме нараните, без дори да имате подобно намерение. Ще остана в Лондон само за няколко кратки месеца и бих искала престоя при роднините ми да бъде възможно най-щастлив. Така че, моля ви, стойте далеч от мен.

— Не мисля, че мога.

— Моля ви.

Алекс бе удивен как само една-единствена нежна дума от устните на Ема можеше да го накара да се чувства като мерзавец. Въпреки това той реши, че след прочувствената й реч, тя не заслужава нищо друго, освен пълната му честност в замяна.

— Не мисля, че разбираш колко много те желая.

Ема веднага застина на място.

— Валсът приключи, Ваша светлост.

— Така да бъде.

Тя се освободи от ръцете му.

— Сбогом, Ваша светлост.

— До утре, Ема.

— Не мисля така.

С тези думи тя се изплъзна от прегръдката му и пъргаво се промъкна през тълпата, докато стигна до леля си.

Алекс остана на място, докато я наблюдаваше как се движи из балната зала, а ярката й коса блестеше при играта на светлината от свещите. Абсолютната й откровеност едновременно го караше да губи контрол и засилваше страстта му към нея. Той не разбираше напълно това, което изпитваше към нея, и тази липса на контрол над емоциите му го изкарваше извън нерви. С бърза крачка той се отдалечи решително от младите контета и нетърпеливите мамички, които изглежда имаха намерение да го заговорят. За щастие, бързо намери Дънфорд, който стоеше в края на балната зала и го наблюдаваше.

— Да се махаме оттук — каза той мрачно на приятеля си.

По дяволите, на нея просто щеше да й се наложи да приеме, че не може да я остави на мира.