Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (45)

44

Двайсет и осмо Авеню пресичаше „Малката Италия“ по посока изток-запад, а кварталът бе наречен така, защото голяма част от първите заселници на старото селище Санта Рита били италиански рибари. Тук имаше много къщи с викториански еркерни прозорци, декоративни стъклени веранди и дърворезба.

Малко преди да стигнат на адреса, Чарли Ямамото, отби колата встрани, изгаси мотора и спря до тротоара. Вече знаеха, че къщата е собственост на Мадж Колинс, седемдесет и осем годишна вдовица, която беше прекарала в нея целия си живот. Метална табела до входната врата гласеше, че област Санта Рита е обявила сградата за исторически паметник. Построена през 1886 година, с кръстообразна основа и без преходни помещения, тя изглеждаше добре поддържана. Дейв беше готов да се обзаложи, че вътре щяха да открият ръчно изработени мебели, оригинални панти и дръжки на вратите.

— Мястото изглежда спокойно — отбеляза той.

— И удобно за наблюдение — мрачно допълни Ямамото.

Дейв протегна ръка към дръжката на вратата и в същия момент телефонът в колата иззвъня. Върна се и вдигна слушалката.

— Дейв, Катрин е. Къде си?

— На Двайсет и осмо Авеню. Тъкмо се каним да влизаме. Какво става?

— Току-що ми се обадиха, че съдебните заседатели са готови с присъдата на Хъдсън. Отивам в съда. Ела веднага щом свършите. И, Дейв, внимавай. Според Пърингтън Ейнджъл се разхожда с нова бомба.

— Ще се постарая — обеща той и се присъедини към Чарли Ямамото, който чакаше пред къщата. Чарли кимна, за да направи знак на детективите от шерифската служба Ед Блек и Мърв Фай, които също така безшумно бяха паркирали колата си зад тяхната. Те показаха с вдигане на ръце, че са разбрали безмълвното послание, и заобиколиха откъм Лусеро Стрийт, за да покрият задния вход. Дейв тръгна напред по стълбите към предната врата, почука силно и извика:

— Полиция! Отворете! Имаме заповед за обиск!

Никакъв отговор.

— Искаш ли да разбием вратата? — обади се Чарли Ямамото.

Дейв вдигна предупредително ръка, защото беше чул треперлив женски глас и тътрене на домашни чехли по каменния под.

— Добре, добре. Идвам.

Вратата се отвори и пред тях се показа прегърбена възрастна жена в лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка по врата. Косата й, бяла почти колкото якичката, беше сресана назад и прибрана в нисък кок на тила. Жената имаше издължено слабо лице с високи скули и дълбоко поставени тъмни очи. Кожата на челото и ръцете й бе изпъстрена със старчески петна.

— Какво има, млади човече? — попита тя с леко обиден тон. — Защо блъскате вратата?

По преценка на Дейв тя беше някъде около седемдесет и пет — осемдесетгодишна. Изглеждаше като току-що слязла от страниците на някой роман на Чарлз Дикенс, а и по произношението й можеше да се предположи, че на младини е пристигнала направо от Англия.

— Вие ли сте госпожа Колинс? — попита Дейв. — Госпожа Мадж Колинс?

— Да.

— Госпожо, името ми е Дейв Гранц. Инспектор от областната прокуратура.

— Божичко! — възкликна старата дама. — От полицията? Да не се е случило нещо?

— Сама ли сте в къщата, госпожо Колинс? — попита Гранц.

— Да, в момента съм сама.

— Имаме разрешително за обиск, госпожо. — Показа й документа. — Може ли да влезем?

— Разрешително за обиск? — учуди се жената. Макар да си личеше колко е объркана, тя беше също толкова любезна, колкото ако бяха дошли по нейна покана. — Да, разбира се, заповядайте.

Въведе ги в помещение, което в една друга епоха сигурно щеше да се нарича „малката приемна“. Стаята беше обзаведена във викториански стил, с тапети на дребни цветчета и персийски килим, мраморна камина с позлатен часовник, пиано, покрито с испански шал, и шезлонг, на който вероятно никой не беше седял от 1812 година. Усещаше се силна миризма на котки.

— Може ли да попитам за какво всъщност става дума? — попита възрастната дама, след като направи знак на Гранц и Ямамото да седнат. Изглеждаше толкова очарователна и невинна, че Дейв се почувства неудобно от това, че бяха нарушили спокойствието на дома й.

Седна на дивана, без да отговаря на въпроса й, докато Ямамото остана прав. Възрастната жена се потупа по гърдите с кокалеста ръка.

— Господа, искате ли чай?

— Опасявам се, че посещението ни не е съвсем светско, госпожо — обади се Ямамото. — Налага се да ви зададем няколко въпроса.

— Да, да, разбира се. Божичко, колко вълнуващо — изчурулика госпожа Колинс. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Говори ли ви нещо името Ейнджъл Флорес? — попита Дейв.

Тя се замисли.

— Флорес? Флорес? Не, мисля, че не. Прилича на испанско име. Нали е испанско? Но аз не познавам никакви испанци.

— Сама ли живеете, госпожо Колинс? — зададе следващия въпрос Дейв.

— О, не — каза тя. — Племенникът ми Кристофър често отсяда при мене.

— Той тук ли е сега?

— Не, отиде на работа.

— Къде работи племенникът ви, госпожо Колинс?

— Изненадана съм, че не знаете, полицай… Как казахте, че е вашето име?

— Гранц — отговори Дейв и бързо попита: — Защо сте изненадана, че не зная къде работи племенникът ви?

— Защото Крис работи в службата на шерифа — гордо съобщи тя.

— Не познавам никакъв Кристофър Колинс в шерифството — намръщи се Дейв. — А ти, Чарли?

— И аз.

Госпожа Колинс търпеливо поклати глава.

— Той не ми е син, господин Гранц — обясни тя, като се усмихна снизходително, — а племенник. Дете на сестра ми. От службата за защита на правата на детето го поставиха под моя опека, когато беше дванайсетгодишен. Той беше… измъчван. — Произнесе рязко последната дума, като че ли имаше лош вкус.

— Имате предвид малтретиран? — уточни Чарли Ямамото.

Тя гордо вдигна брадичка.

— Ние оставихме всичко това в миналото — твърдо заяви. — Аз му осигурих нов дом и нов шанс в живота.

— И ново име?

— Той не пожела да си смени името. Каза, че няма от какво да се срамува.

— Искате да кажете, че името му не е Колинс? — попита Ямамото.

— Не, не — усмихна се възрастната жена. — Той е Тейлър. Крис Тейлър.

— Крис Тейлър — като ехо повтори Дейв. — Господи, Чарли… Той е в охраната на съда по делото на Хъдсън!

Двамата се спогледаха ужасени. Атентаторът се намираше в съдебната зала. И Катрин беше там, с него.