Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (23)

22

Областна администрация, Санта Рита

Неделя, 25 юни, 16:00

Около четири следобед специализираният отряд в състав Катрин, Дейв, Уолт Ърхарт, Джордж Пърингтън, а също така допълнително присъединилият се към екипа Морган Нелсън, се събра около масата в заседателната зала на шерифската служба. През прозореца, който гледаше към парка „Сан Патрисио“, Катрин наблюдаваше децата на люлките. В парка ходеха главно местни жители, въпреки че той беше близо до плажа, имаше крайбрежна алея за разходка, малък кей, удобен за риболов и други туристически атракции. Всяка неделя тук идваха на пикник млади семейства, хранеха охранените гъски в езерото или просто се излежаваха на прохладната трева. По специална пътечка край брега непрекъснато се разминаваха любители на джогинга и тийнейджъри на летни кънки.

В този приятен неделен следобед Катрин определено предпочиташе да е някъде навън с Ема и Дейв, вместо да седи в тясната задушна стаичка на шерифството. Но знаеше, че когато заседава специализиран отряд по случай, който тя евентуално щеше да поеме като обвинител, присъствието й беше задължително. Затова си наложи да се съсредоточи.

— … В Министерството не са открили материални улики, които да показват, че съществува връзка между експлозията в съдебната зала и запалителните устройства, използвани при убийствата на Ханлън и Валенсуела — обясняваше Джордж Пърингтън. — Начинът на изработване, както и използваните материали са съвършено различни. Освен това взривът в съдебната зала, изглежда, няма конкретен адресат, докато Ханлън и Валенсуела са предварително набелязани за жертви. Оттук стигнах до извода, че експлозията в съда и убийствата със запалителни устройства на Ханлън и Валенсуела по всяка вероятност не са свързани.

— А ако не си прав? — попита Дейв. — Ако между тях все пак има някаква връзка?

— Какво ти дава основание да мислиш, че двата случая са свързани? — попита Ърхарт и се наведе напред с мрачно сключени вежди.

Гранц вдигна рамене.

— Нищо, което бих могъл да включа в доклада си. Просто имам вътрешно усещане.

— Стига, Дейв, престани — въздъхна Ърхарт. — Да не се опитваш да ни натресеш сериен убиец?

— Вероятно си имаме работа точно с такъв — също така мрачно каза Пърингтън. — Съществува определена прилика в метода на действие в двете убийства, при които са използвани запалителни устройства.

— Тогава хайде да преминем към тях — предложи Уолт Ърхарт. — Дейв, докъде стигна с Патрик Ханлън?

— Разговарях с членовете на семейството, с най-близките съседи и с колегите му от службата — каза Дейв и отвори дебела кафява папка. — Патрик Джеймс Ханлън е роден на 22 февруари 1949 година във Фулъртън, Калифорния. Единствено дете, родителите му живеят в Уестууд, Калифорния. Не знаят много за личния му живот; предполагам, че не са били особено близки. Имал е самостоятелен бизнес — занимавал се е с промишлен дизайн. Проверих кредиторите му: винаги си е плащал сметките навреме; не е задържан за нарушения.

— А какво ще кажеш за сексуалния му живот? — попита Ърхарт. — Криминалистите откриха в апартамента цял куп порно- и садомазохистични списания.

— Един от колегите му призна, че двамата често са посещавали известния бар за хомосексуалисти на Стрип. Съседите казаха, че от време на време водел в къщата си жени — обясни Дейв. — Нищо чудно да е бил бисексуален.

— Съседите казаха ли още нещо интересно? — попита Уолт.

— Нищо особено. На никого не създавал неприятности, бил тих човек, саможив.

— А в службата? — попита Катрин.

— Колегите му, както и всички, с които разговарях, твърдят, че бил първокласен дизайнер и приятен човек, но не го познавали достатъчно добре. Проверих регистрацията на колата му — „Миата“, модел 1990. Всеки момент очаквам резултата от проверката на неговата медицинска осигуровка, телефон, застраховка, таксите по поддръжка на апартамента.

— Докторе, имаш ли да допълниш нещо за Ханлън? — попита Ърхарт.

Морган Нелсън вдигна рамене.

— Сигурно вече сте видели доклада от аутопсията. И преди да попитате, веднага мога да кажа, че не разполагам с информация за сексуалния му живот — допълни той с хитро намигане, — тъй като от съответните части на тялото не е останало почти нищо, за да могат да се направят някакви конкретни изводи.

— Мислиш ли, че това може да означава нещо, докторе? — попита Дейв. — Дали убиецът не изгаря нарочно точно тези части на тялото, за да прикрие нещо?

— Възможно е — съгласи се Нелсън. — В това има нещо библейско. Дори може да става дума за специфичен вид наказание. Вероятно убиецът иска да каже: „Ти го използва върху мен, но няма да ти дам възможност да го използваш и върху друг“.

— Мислиш, че става дума за отмъщение? — попита Катрин. — Но за какво?

Морган вдигна рамене.

— Който и да го е направил — независимо дали мъж или жена — добре е познавал жертвата. Случайните познанства не предизвикват толкова силни чувства. Направил го е някой, който го е мразел.

— Имаш предвид изоставен любовник? — предположи Дейв. — Дали не трябва да потърсим любовниците на Ханлън — настоящи и бивши?

Нелсън отново вдигна рамене.

— Възможно е, но нищо повече не мога да кажа. Просто разсъждавам на глас.

— А какво мислиш за убийството на Валенсуела, докторе? — попита Ърхарт. — Какво ще ни кажеш за него?

— Засега не зная много, тъй като прегледах тялото съвсем повърхностно на местопрестъплението — каза Морган. — Ще мога да ви кажа повече след аутопсията. Насрочена е за вторник вечерта.

— Джордж? — обърна се Ърхарт към Пърингтън.

— Получих от Министерството на правосъдието резултатите от анализа на бомбата, с която е убит Валенсуела — каза той. — Както вече казах, при двете убийства определено съществува прилика в начина на действие. Резултатите, получени от министерството, също потвърждават, че убийствата на Ханлън и Валенсуела са свързани.

— По какъв начин? — попита Катрин.

— Устройството, с което е убит Валенсуела, е самоцелно, на термитна основа и е подобно на онова, с което е убит Ханлън. Но има и една съществена разлика — допълни Пърингтън. — От отдела по оглед на местопрестъплението са намерили до леглото на Валенсуела шишенце, в което имало следи от сярна киселина и гума.

— И какво означава това? — попита Ърхарт.

— Означава, че убиецът е използвал механизъм за отлагане на взрива, нещо, което е забавило възпламеняването на устройството — обясни той.

— Вероятно това обяснява защо тялото на Валенсуела е в толкова лошо състояние — каза Нелсън. — Мускулите на ръцете и на краката са разкъсани. Преминал е през нечовешки мъчения, докато се е опитвал да се освободи от устройството, което е било сложено на корема му. Доста преди края е знаел, че ще умре, и то по особено мъчителен начин.

— Колко е продължило това? — попита Катрин.

— В реално време може би са минали петнайсетина минути от поставянето на устройството до взрива — обясни Пърингтън. — За Валенсуела това е продължило цяла вечност. До края на земния му живот.

— Господи — прошепна Катрин. — На всяка цена трябва да спрем този маниак.

— Виж какво, Катрин, всички се чувстваме зле — каза Ърхарт. — Никой от нас не може да спи спокойно. Но не можем да правим чудеса.

— Джордж, мислиш ли, че Центърът по бомбени атентати може да ни помогне с нещо? — попита Морган Нелсън.

— Не виждам с какво — отвърна Пърингтън. — Те не се занимават с разследвания. Наистина разполагат с огромна информация — технически данни, кратко описание на всички случаи на бомбени атентати, статистика и така нататък. Но работа на терен… — Той завърши изречението си с вдигане на рамене.

— А не могат ли да ни кажат как се вписва нашият атентат в общата статистическа картина за страната? — попита Катрин.

— На този въпрос и аз мога да ти отговоря — заяви той. — През 1993 година в Центъра са получени сведения за две хиляди деветстотин и осемдесет бомбени атентата. Общият брой на пострадалите е хиляда триста седемдесет и двама, от които четирийсет и девет души са починали от раните си. Тук влизат и хиляда и четирийсет и двама ранени по време на взрива в Световния търговски център в Ню Йорк на двайсет и шести февруари.

— Значи почти три хиляди годишно — промърмори тя. — Това означава шейсет атентата седмично или десет дневно за цялата страна. Но смъртните случаи не са много. В този смисъл нашият убиец бележи доста добро постижение.

— Така е, защото той не е от атентаторите, за които говори Джордж — изтъкна Морган. — Повечето жертви при бомбен атентат са случайни. Дори когато атентаторите имат определена цел, тя винаги представлява нещо недосегаемо — корпорация или правителствена служба. Нашите убийства са различни. Те са лични.

— Как така лични? — попита Пърингтън.

— Обърни внимание на сценария — каза Морган. — Ханлън — а вероятно и Валенсуела — кани в дома си партньор с цел секс. Забравете за инсценирания опит за взлом в дома на Ханлън; нека предположим, че убиецът се е опитал да ни заблуди. В случая няма значение дали е бил хетеросексуален или гей, тъй като садомазохистите никога не се спират на случаен партньор. Бас държа, че Ханлън добре е познавал човека, когото е поканил в дома си. Валенсуела също.

— Ти каза… По време на аутопсията на Ханлън спомена, че който и да го е направил, трябва да е изпитвал силна омраза — спомни си Катрин. — Бил е някой, който е искал да го накара да страда, и то много.

— Точно така — съгласи се Морган. — А както изглежда, искал е Валенсуела да страда още повече.

— Добре — намеси се Дейв, — да кажем, че си прав. Валенсуела е познавал убиеца. Ханлън също. Значи вероятно са имали сексуални отношения и преди. Тогава искам да попитам: защо онзи човек не ги е убил още първия път?

— Защото междувременно нещо се е случило — обясни Катрин. — Нещо, което го е превърнало в убиец. Но какво е то?

— Мога да ти предложа стотици отговори, Кейти — каза Морган, — и всеки един от тях е идеален мотив за убийство. Страх. Изнудване. Религиозна мания. Хомофобия. Ревност. Отмъщение. Избери си който и да е. Може да е всеки един, а може и да са всички заедно.

Седнала до прозореца, Катрин замислено отпусна глава. От южната страна на областната администрация имаше открито игрище за боулинг, където всяка неделя през пролетта и лятото възрастни мъже и жени в бели екипи участваха в състезания, спонсорирани от областната и градската управа. Някои от тях живееха в трите големи комплекса за пенсионери на Каюга Стрийт, която се извиваше покрай западния край на парка. В момента течеше оживена дискусия между две групи побелели любители на спорта. Катрин се усмихна. Желанието за победа не изчезваше с възрастта.

— Е, изглежда, днес не можем да направим нищо повече — обяви Ърхарт и така потвърди това, което всички вече знаеха: все още бяха много далече от идентифицирането на убиеца на Питър Валенсуела и Патрик Ханлън. — Благодаря за участието на всички. Катрин, чакай малко.

Тя вече беше стигнала до вратата и се обърна.

— Забрави ли нещо?

Ърхарт широко се усмихна.

— Ако побързаш малко, двете с Ема все още можете да използвате хубавото време.

Тя веднага послуша съвета му.