Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (47)

Епилог

Концертна зала на филиала на Калифорнийския университет в Санта Рита

Неделя, 2 юли, 17:30

— Притесняваш ли се, миличко? — попита Катрин.

— Стига, мамо — успокои я Ема. — Нали знаеш, че съм само начинаеща.

Беше много развълнувана, тъмните й очи трескаво блестяха. Преди да излязат от къщи почти четирийсет и пет минути бе прекарала да подготвя цигулката и в последния момент отново бе проверила лъка. Днес беше нейният ден, денят на музикалния конкурс и рецитал в голямата концертна зала на Калифорнийския университет в Санта Рита, която се намираше в най-красивия университетски комплекс в северозападната част на града.

— Мамичко, нали ще ми пазиш цигулката? Искам да се обадя на Моли — каза Ема. Приличаше на голямо момиче с новата си черна рокля, белите чорапки и черните лачени обувки.

— Не се бави — предупреди я Катрин. — Всеки момент ще започнат.

— О, мамо — нетърпеливо възрази Ема. — Само за малко.

Залата беше пълна с родители. Днешният рецитал беше част от програмата под патронажа на Асоциацията на калифорнийските учители по музика. Всяка година в този ден учениците демонстрираха своите успехи със солови и концертни изпълнения пред родителите си. Ема се беше спряла на Гавот от Хендел. Пиесата беше доста трудна, но тя се беше упражнявала упорито и сега беше спокойна.

Катрин вдигна поглед и забеляза Дейв, който си проправяше път между редовете, след малко се приближи и седна до нея.

— Дейв, идваш тъкмо навреме. Как мина събранието?

— Мисля, че добре — отвърна той. — Утре Джим заминава за Сан Франциско, за да си получи изкуствената ръка. Няколко дни ще остане в болницата, за да свикне с нея.

— Това е добра новина.

— Хал му се обади да го предупреди, че очаква час по-скоро да се върне на работа. Като начало Джим ще идва по няколко часа седмично.

— Как е Рошел? — попита Катрин.

— Отново крои планове за онова пътуване до Кливланд. — Усмихна се и я погледна. — Ами ти? Възстанови ли се от медийния блиц?

— Повече не искам да чуя думата „журналист“ — оплака се тя.

Последните двайсет и четири часа бяха минали като насън. Вследствие на потресаващите събития от петък имаше чувството, че всички вестници и телевизионни станции в Америка са изпратили свои представители в Санта Рита, за да отразят горещите новини от мястото на събитието. За по-голямо удобство Хал Бентън мъдро бе насрочил пресконференцията в сградата на областната администрация. След като бе прекарала два часа в центъра на събитията, за Катрин това беше истинско мъчение и си отдъхна едва когато всичко свърши.

— Шшшт — каза Ема и седна на стола до майка си. — Концертът започва. Трябва да тръгвам.

— Късмет, принцесо — прошепна Дейв. Тя се престори, че не го е чула, и заедно с останалите млади изпълнители тръгна към сцената, за да заеме мястото си. Седна на стола и впери поглед право пред себе си с твърдата решимост да не поглежда към майка си и Дейв.

Програмата включваше седем солови изпълнения и две ансамблови пиеси под акомпанимента на пиано на госпожа Хискок, тяхната учителка. Когато дойде нейният ред, Ема самоуверено се изправи и започна да свири. Не допусна нито една грешка и се представи много добре. Накрая се усмихна и се поклони, когато публиката започна да аплодира.

Докато наблюдаваше дъщеря си, Катрин внезапно изпита чувство на загуба, почти неуловимо, но достатъчно остро. Сериозната госпожица на сцената вече не беше нейното малко момиченце. Ема растеше и правеше първите си уверени стъпки към големия свят, към живота, в който майка й щеше да изпълнява само второстепенна роля. „Расте — помисли си тя — и постепенно се отдалечава от мене.“ Стана й тъжно, но в същото време беше щастлива.

Бяха решили след церемонията по раздаване на наградите да се отбият вкъщи, за да оставят цигулката. На връщане в колата Ема силно стискаше своята диплома. Дейв й обеща да я сложи в рамка, за да може да я окачи в стаята си.

— Струва ми се, че дойде време за голямото тържество — обяви той, когато се прибраха. — Какво ще кажете да отскочим при София?

— Да, да, да — въодушеви се Ема. — И да хапнем пикантни кюфтенца!

— С пържени картофки и доматено пюре — допълни Дейв. — А ти какво мислиш, Катрин?

— Страхотно, само да не закъсняваме много. Утре Ема е на училище, а аз трябва да бъда рано в съда.

— Мамо, какво значи „медиен блиц“? — неочаквано попита момичето и в първия момент Катрин се обърка. Кошмарната сцена на последните минути от живота на Крис Тейлър бе излъчена по новините на всички телевизионни канали още в петък вечерта, а в събота това бе водещата новина във вестниците. Сутринта беше скрила вестника, преди Ема да успее да го види.

— Когато се случи важно събитие и всички телевизионни програми и вестници му отделят голямо внимание — предпазливо отговори тя.

— Като процеса на О. Дж. Симпсън?

— Точно така.

— Или като последния ти процес?

— Да.

— Една вечер те видях по телевизията. Разговаряше с някакъв лекар.

— Видяла си го по телевизията?

— Е, само малко — каза Ема. — Беше ужасно скучно, мамичко.

Катрин се усмихна. Дано дъщеря й наистина да е видяла само това.

— Дейв? — обърна се Ема към него. — Може ли да ми поръчаш за десерт замразено кисело мляко?

— Нищо не мога да откажа на един велик музикант.

— Тогава може ли да вземем и Сам?

— Кучетата не ходят на ресторант, Ема — намеси се Катрин. — После ще го изведем на разходка.

— Нека да седнем на масичка отвън, мамичко — умолително я погледна момичето. — Той ще бъде много послушен. Обещавам. Нали си добро куче, Сами?

Сам вдигна глава, погледна я жално в очите и тупна с опашка по пода.

— Видяхте ли? — гордо ги изгледа Ема.

Качиха се в аудито на Катрин и потеглиха нагоре по хълма към Лагуна дел Мар. Поръчаха си храна и седнаха на масичка под дърветата в малкия вътрешен двор. Сам лежеше на сянка и с надежда поглеждаше кога някой ще се сети да му подхвърли нещо. След като се нахраниха, Ема отнесе пластмасовите чинии и вилици и се върна с любимото си замразено мляко.

— Какво си поръча този път, Ем? — попита Дейв.

— От любимото ми — отвърна тя. — С фъстъчено масло и шоколадови пръчици.

— Сигурна ли си, че нищо не искаш? — обърна се Дейв към Катрин.

Тя поклати глава.

— Стига ми толкова.

— Все искам да те попитам, Уудс поне не ти ли намекна каква беше присъдата? — попита той.

— И дума не спомена. Но дори да имаше желание да каже нещо, законът му забранява при тези обстоятелства да разкрива решението на съдебните заседатели. Така че никога няма да разберем как щеше да свърши процесът.

— Само едно не мога да разбера — замислено продължи той. — Как е възможно Хъдсън да не е разпознал Тейлър?

— Той никога не е виждал Тейлър отблизо, само Ейнджъл. А предполагам, че тя е изглеждала по съвсем различен начин.

— Каква мислиш, че е била присъдата?

— Имам чувството, че съдебните заседатели са го признали за виновен в опит за убийство на Митън и Браунинг, но за Соренсен се съмнявам. Никога няма да разберем истината. Тейлър изпревари съдебните заседатели. Както впрочем и всички нас.

— Знам, че се чувстваш измамена — каза Дейв, — но нищо не можеше да се направи.

— По дяволите, това нямаше нищо общо с правосъдието — ядоса се Катрин. — Имам чувството, че съм ги предала. Мъжете, които бяха убити. И Хъдсън… Сключих с него сделка, а той получи смъртна присъда.

— Опитай се да погледнеш на станалото от друг ъгъл — тихо изрече Дейв. — Все едно, че се е случило много, много отдавна.

Тя кимна.

— Знам, че е така. Само исках да…

— Остави нещата така, както са, Катрин — прекъсна я той. — Поне за днес следобед.

— Прав си — съгласи се тя. — Днес е денят на Ема.

— И моят — безгрижно изрече Дейв.

Катрин се престори на озадачена.

— Твоят ден?

— Естествено. Имам рожден ден. А вие забравихте, нали?

— Грешиш — усмихна се тя. — Ние никога нищо не забравяме, нали, Ем?

Ема се усмихна съзаклятнически. Катрин извади от джоба си малък пакет и го остави на масата. Дейв го взе и се намръщи.

— Хм — замислено изсумтя. — Прекалено е малък, за да се надявам на нов джип. Какво ли има вътре?

— Хайде, Дейв, бързо го отвори — помоли момичето с широко отворени от нетърпение очи.

Той разкъса опаковъчната хартия и извади кутийката. Часовникът проблесна меко на късното следобедно слънце. Той го извади и го сложи на протегнатата си длан.

— Катрин, толкова е красив — прошепна. — Аз… не зная какво да кажа.

— Честит рожден ден, Дейв — каза Катрин.

— Аха, честит рожден ден — повтори Ема и го целуна по бузата.

Той погледна Катрин и тя видя, че бледосините му очи блестят от радост.

— Искате ли да се прибираме? — предложи той. — Нали щяхте да си лягате рано.

Катрин се усмихна.

— Е, не чак толкова рано! — Тя го целуна.

— Бре, бре! — възкликна Дейв. — Какво ли трябва да означава това?

— Това е само началото. — Катрин отново го целуна.

Ема направи гримаса и снизходително вдигна поглед към небето.

— Ама и вас си ви бива — каза тя.