Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (15)

14

Върховен съд, отдел №8

Сряда, 21 юни, 10:00

След краткото съвещание при съдия Уудс преди изслушването на свидетелските показания Катрин помоли да се забрани на медиите да снимат с видеокамери или фотоапарати, както и да се съобщават имената на жертвите, които щяха да дават показания пред съда.

— Ваша чест — възрази Мартин Белкър, — това искане е изключително несправедливо. Клиентът ми вече бе сниман неколкократно и медиите разпространиха неговото име. Тези жени…

Съдия Уудс го прекъсна с вдигане на ръка:

— Са жертви и заслужават да получат съдебна защита, господин Белкър. Госпожа Маккей изтъкна сериозни основания. Правосъдието не е заинтересовано свидетелките да бъдат подложени на подобен тормоз. Смятам да приема предложението на госпожа Маккей и да наложа забрана върху разкриването на тяхната самоличност.

Белкър мрачно се усмихна и бавно, с отпуснати рамене се върна на мястото си. „Не че загуби нещо — помисли Катрин, — просто не му е приятно, че аз се наложих.“ Върна се на своята маса точно когато Крис Тайлър въведе първата свидетелка на обвинението, Виктория Митън, и с половин ухо изслуша как съдебната чиновничка Кати Радина й прочете думите на клетвата.

— … Кълнете ли се да говорите истината, цялата истина и нищо друго освен истината, с Божията помощ? — монотонно завърши служителката.

— Кълна се — каза Виктория Митън. Средна на ръст, тя беше облечена в строго черно сако, бледожълта блуза и дълга черна пола. Имаше много бяла кожа, а правата черна коса и пълните устни правеха иначе обикновеното й лице да изглежда почти красиво. Съдебната чиновничка я заведе до свидетелската скамейка, тя седна и неспокойно се размърда на мястото си.

— Кажете как се казвате и ако обичате, продиктувайте фамилията си по букви.

— Виктория Митън, М-и-т-ъ-н.

Съдия Уудс погледна към масата на обвинението и Катрин стана. Съзнателно се отправи към най-отдалечения край на преградата, която отделяше ложата на съдебните заседатели. Бе изключително важно те да чуят точно какво ще каже жертвата, а тя да се обърне директно към тях. Правилно проведеният разпит имаше за цел да се обяснят фактите на съдебните заседатели с ясни и прости думи, а историята да се разкаже от начало до край. По време на всеки процес Катрин се превръщаше в разказвач, а свидетелите на обвинението бяха страниците и главите на нейната книга.

— Виктория, омъжена ли си?

Младата жена поклати глава отрицателно.

— Откакто майка ми почина, живея сама.

— На колко години си? — попита Катрин.

— На двайсет и осем.

— Вярно ли е, че никога не си имала продължителна романтична връзка?

Виктория Митън кимна.

— Аз… майка ми беше инвалид и аз се грижех за нея. Не ми оставаше много време за… други неща.

— Кога почина майка ти?

— През януари тази година.

— Вярно ли е, че след смъртта на майка си — продължи прокурорката — ти си започнала да се интересуваш от обяви за запознанства?

— Когато мама си отиде, се почувствах много самотна. Имах малко истински приятели. И ми се стори, че е… напълно безопасно.

— Това ли е обявата, на която си отговорила, Виктория? — попита Катрин и й подаде вестник, заведен като „веществено доказателство на обвинението №5“. — Имам предвид обявата, очертана с червено?

Свидетелката взе чантичката си и извади очила за четене. Сложи ги, погледна вестника и кимна:

— Да, това е.

— Виктория, би ли прочела обявата на глас, за да я чуят съдебните заседатели?

По време на прекия разпит, воден от страната, призовала свидетеля, той се превръщаше в централен персонаж на събитията. Опитният обвинител насочваше разказа в желаната от него посока, поставяше ударенията и препинателните знаци, но винаги оставаше в сянка.

— „Ако сте между двайсет и пет и трийсетгодишна и търсите романтична връзка, разбиране и приятно прекарване — с ясен глас прочете Виктория Митън, — ако търсите човек с чувство за хумор и винаги готов да ви се притече на помощ, отговорете на тази обява, като приложите снимката си. Адрес: пощенска кутия ПЗ №2245.“

— Това ли беше първата обява, на която отговори?

— Да.

— Какво те привлече в нея?

— Мислех си, че… Последната част. Обещанието за подкрепа в труден момент. Прозвуча ми толкова искрено. Стори ми се, че който е написал тези думи, наистина трябва да е много внимателен и мил човек.

— Значи реши да отговориш на обявата. Как точно отговори?

— Написах кратка бележка до пощенската кутия, като посочих първото си име и номера на телефона. Не споменах фамилията си, а тъй като телефонът ми го няма в телефонния указател, стори ми се напълно безопасно.

— Разбирам. Какво се случи по-нататък?

— След няколко дни ми се обадиха по телефона. — Откакто бе седнала на свидетелската скамейка, жената нито веднъж не бе погледнала към обвиняемия. — Обади се той. Ричард Хъдсън.

— Виктория, би ли идентифицирала Ричард Хъдсън пред съдебните заседатели?

Мъчително, сякаш изпитваше силна болка, Виктория Митън се обърна, за пръв път погледна Хъдсън и го посочи.

— Той беше. Мъжът, който седи ей там.

— Запишете в протокола, че свидетелката е идентифицирала обвиняемия Ричард Хъдсън — помоли Катрин. Отсега нататък тя повече нямаше да го споменава по име, а само като „обвиняемия“.

— Издавам нареждане да се включи в протокола, че свидетелката е посочила обвиняемия Ричард Хъдсън — потвърди съдия Уудс.

Катрин отново насочи вниманието си към свидетелката.

— И така обвиняемият ти се обади. Какво стана после, Виктория?

— Той — Ричард Хъдсън — предложи да се срещнем някоя вечер в сладкарницата на специализирания магазин за кафе на Меркадо Стрийт в Санта Рита.

— И ти се съгласи?

— Точно така. — Изразът на лицето й ясно показваше колко съжалява, че не е отказала срещата.

— И какво се случи, когато се срещнахте?

— Помислих си, че е много симпатичен. Учтив, приятен. Помислих си, че е… истински джентълмен. — Тя се изчерви. — Разговаряхме за всичко. За телевизионни предавания, които и двамата харесвахме. За книги, за филми. После той ме изпрати с колата си до вкъщи. Договорихме се след няколко дни пак да се срещнем. Втория път отидохме в пицария в Еспаньола.

— Виктория, какво ти разказа обвиняемият за себе си?

— Каза, че работи като системен анализатор в компютърна компания горе, на хълма — отговори тя.

— Под „горе, на хълма“ сигурно имаш предвид Силициевата долина?

— Да. Извинявайте. В околностите на Сан Хосе.

— Няма нищо, не е необходимо да се извиняваш. Чудесно се справяш. Каза ли ти още нещо?

— Каза ми, че е бил женен, но в момента бил разведен и нямал деца. Заяви, че пуснал обява във вестника, защото му омръзнало да бъде сам, но се отвращавал от баровете за самотници. Стори ми се, че е срамежлив човек, и му повярвах. Каза, че искал запознанство с приятна жена и — нали разбирате — сериозна връзка.

— И ти се съгласи отново да се срещнете?

Тя кимна.

— До края на седмицата се срещнахме още няколко пъти след работа. Мислех, че той е… нали разбирате, привлекателен мъж. Интелигентен. Каза, че му е много приятно с мен, че ме харесва…

— На определен етап вашите отношения с обвиняемия претърпяха ли някакви промени? — попита Катрин.

— Да.

— В какъв смисъл?

— Той ме покани в дома си на вечеря.

— Ти прие ли?

— Да. Исках да отида. Исках да видя къде живее. И… аз наистина го харесвах.

— Тогава мислеше ли, че си влюбена в обвиняемия? — Катрин се постара въпросът й да прозвучи учтиво, но настойчиво.

Виктория Митън вдигна поглед към тавана, за да спре сълзите си. Преглътна мъчително, кимна и свали очилата си, след което ги прибра в чантичката си.

— Да — почти беззвучно произнесе тя.

— Виктория, зная колко ти е трудно, но може ли да говориш малко по-високо, за да те чуват съдебните заседатели? — подкани я Катрин.

Тогава тя произнесе малко по-високо:

— Да.

— Разкажи какво се случи първата вечер, когато отиде в дома на обвиняемия.

— Отидох в апартамента му в Мишън Хайтс. Беше добре обзаведен, имаше много книги, компактдискове. Направи ми впечатление колко е чисто и подредено. Не знаех, че един мъж може да поддържа дома си толкова чист. — Тази забележка предизвика тих смях сред публиката. — Пихме шампанско. Вечерята беше прекрасна: раци, различни видове френски сирена, френски хляб. Каза, че това е любимият му хляб за специални гости.

— Обвиняемият предложи ли ти да правите любов?

— След вечерята се преместихме на дивана. Започнахме да се целуваме и… нали разбирате? Той каза, че съм много съблазнителна, и иска да докосва тялото ми. Аз… също го исках. Всъщност нямах истински… опит с мъжете. Но все пак знаех, че… Казах му да използва презерватив.

— Ти ли предложи да се използва презерватив?

— Да. Знаех, че иначе е опасно да се прави секс. — При тези думи гласът й й изневери.

— Виктория, това е много важно — меко изрече Катрин. — Ти го помоли да използва презерватив, а той отказа, така ли?

Виктория Митън поклати глава.

— Не, не беше точно така… Всъщност той не отказа. Просто ми обясни, че това не било проблем. Беше много настойчив, много искрен. Увери ме, че съм единствената жена, към която е имал сериозни намерения. „От години живея като монах — каза ми той и си спомням, че и двамата се засмяхме. След това добави: — Виктория, ако се страхуваш от СПИН, безсмислено е. Повярвай ми, няма причина. Преди няколко месеца се наложи да ме оперират и тогава ми направиха тест. Беше отрицателен.“

— Какво стана после?

— Пийнахме още вино и си поговорихме. После ние… правихме любов.

— Къде точно правихте любов?

Лицето на Виктория Митън пламна.

— Направо там, на дивана в хола.

— Разбирам. И още веднъж искам да попитам: обвиняемият използва ли презерватив?

— Не, не използва.

— Това ли беше единственият случай, когато си имала сексуален контакт с обвиняемия?

— Не. Започнахме да се срещаме по два пъти седмично. Той винаги настояваше… да го правим.

— Колко време продължиха отношенията ви?

— Три седмици.

— И какво се случи след това?

— Един ден се прибрах от работа и… Бях сложила вода за чай, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се той, Ричард.

Тя отново погледна нагоре и мъчително преглътна.

— Спокойно, ще те изчакам да се съвземеш, Виктория — тихо каза Катрин. — Зная колко е мъчителен за тебе този разговор.

Свидетелката извади от чантата си кърпичка и си издуха носа.

— Извинявайте — каза.

— Ти за нищо не трябва да се извиняваш, Виктория — твърдо заяви прокурорката, като преднамерено подчерта личното местоимение. — Какво каза обвиняемият, когато ти се обади онази вечер?

Съдебните заседатели погледнаха свидетелката, която се прокашля, преди да продължи:

— Той каза само: „Обаждам се да ти кажа, че имам СПИН. Не е зле да се изследваш“.

Катрин забеляза как неколцина съдебни заседатели въздъхнаха и тайно погледнаха към обвиняемия, който все така безстрастно наблюдаваше Виктория Митън. Тя отново се обърна към младата жена на свидетелската скамейка.

— Виктория, а ти какво му отговори?

— Не знаех какво да кажа. Загубих ума и дума. Не можех да повярвам на ушите си. Но… накрая все пак попитах: „Но ти сигурно си го знаел и преди. Как можа да излъжеш за нещо толкова важно?“.

— А той какво отговори?

— Той каза: „Не съм виновен, че си толкова глупава и наивна“.

— Казал е, че не е виновен за това, че ти си глупава, така ли? — повтори Катрин и погледна съдебните заседатели. — А ти как реагира на думите му?

— Поисках да се видим и да поговорим, но той отказа и заяви, че не желае да ме вижда повече. Никога. Аз пак помолих, казах му, че имам нужда от помощта му.

— Помолила си обвиняемия за помощ. И какъв беше неговият отговор?

— Каза ми да се обърна за помощ към „Жълтата книга“ и затвори.

И още веднъж Катрин чу как някой от съдебните заседатели въздъхна потресен.

— Опита ли отново да се свържеш с обвиняемия?

— Да. Около десетина пъти опитвах да му се обадя по телефона, но винаги отговаряше телефонният секретар. Тогава отидох до дома му. Не зная дали си е бил вкъщи, но никой не ми отвори.

— Какво изпитваше, след като получи това съобщение и не успя да се свържеш с обвиняемия?

— Имах чувството, че ще се побъркам от ужас. Нямах представа нито какво да правя, нито към кого да се обърна. Бях напълно… отчаяна. Цяла седмица плаках. Не можех да повярвам, че това, което ми е казал, е истина.

— И какво направи след това?

— Обадих се на лекаря си. Той ми каза, че напоследък имало някакъв нов тест, с който можело да се определи дали в слюнката ти се съдържат антитела на вируса на СПИН. Не бил сигурен като кръвната проба, но поне щяло да стане ясно дали имам нужда от кръвна проба.

— Ти подложи ли се на този тест?

Виктория Митън унило кимна.

— Да.

— И какъв беше резултатът? — И Катрин, и съдебните заседатели предварително знаеха отговора на този въпрос, но трябваше да го чуят лично от нея.

— Беше положителен.

— Под положителен разбираш, че тестът е доказал наличие на вируса на СПИН в твоята слюнка?

— Да.

Сега вече в заседателната зала настъпи пълна тишина. Никой не помръдваше.

— Какво се случи по-нататък?

Очите на Виктория Митън се напълниха със сълзи.

— Лекарят ми назначи кръвна проба. Преди няколко дни получих резултатите. Аз съм серопозитивна.

Катрин остави думите на Виктория Митън да тегнат във въздуха известно време. Зад гърба й някой от съдебните заседатели отново въздъхна дълбоко.

— Благодаря ти, Виктория. — Вдигна поглед към съдията. — Ваша чест, засега нямам повече въпроси към свидетелката.

— Господин Белкър? — подкани защитата Уудс.

— Благодаря, ваша чест — обади се той. Нарочно се забави, преди да стане от мястото си, след това замислено обхвана с длани главата си и без да отделя поглед от пода, тръгна към свидетелската скамейка. Катрин, която много пъти беше наблюдавала това изпълнение, знаеше, че позата на Белкър бе добре отрепетирана. Но съдебните заседатели, естествено, нямаше откъде да го знаят. За тях той беше дълбоко съсредоточен човек, който внимателно обмисляше въпросите, които искаше да зададе на свидетелката. А той искаше да остави у тях точно това впечатление.

— Госпожице Митън — произнесе той накрая, — имам към вас само няколко въпроса, но те са много важни. Ако не ги разберете, много ви моля да ми кажете и аз ще ги повторя. Съгласна ли сте?

— Да, господине — отвърна Виктория Митън и неспокойно се размърда на мястото си.

— Госпожице Митън, преди малко — ако правилно съм ви разбрал — вие споменахте, че никога не сте имали продължителна любовна връзка с човек от противоположния пол, така ли?

— Да.

— Никога ли?

— Никога. Майка ми…

— Госпожице Митън, не е необходимо да пояснявате отговорите си. Ако обичате, отговаряйте на въпросите ми само с „да“ или „не“. Когато имам нужда от пояснения, аз ще ви кажа. Сега повтарям: имали ли сте сексуални контакти с друг мъж освен с господин Хъдсън?

— Ваша чест, възразявам! Въпросът няма отношение към делото! — бързо скочи на крака Катрин.

Уудс се намръщи и премести поглед от нея към Белкър и обратно.

— Приближете се — нареди им той.

Катрин и Белкър веднага отидоха до масата.

— Какво искате да постигнете с този въпрос, господин Белкър? — попита той с приглушен глас, за да не чуят съдебните заседатели.

— Ваша чест, държавата обвинява клиента ми, че преднамерено е заразил свидетелката с вируса на СПИН. Естествено ние сме длъжни да установим дали тя е имала сексуални контакти — особено без предпазни средства — и с други мъже.

Катрин бързо възрази:

— Ваша чест, американският народ обвинява подсъдимия в опит за убийство. Адвокатът на защитата много добре знае, че е без значение дали неговият клиент действително е заразил свидетелката. При опит за убийство обвинението не е длъжно да докаже успешно осъществяване на престъплението. Достатъчно е да докажем, че той съзнателно е направил опит да я зарази.

Вертикалната бръчка на челото на Уудс стана още по-дълбока.

— Благодаря ви за изнесената лекция по наказателно право, госпожо Маккей, но смятам да разреша на защитата да зададе въпроса си. Върнете се на местата си — каза той и им направи знак да се оттеглят.

— Възражението не се приема — обяви той. — Продължавайте, господин Белкър.

Адвокатът кимна и отново се изправи срещу свидетелката.

— Искате ли да повторя въпроса си, госпожице Митън? — попита той.

— Не мога да… — Младата жена размаха ръце и измъчено погледна към Катрин.

— Отговорете на въпроса, госпожице Митън — подкани я съдията, но без излишна строгост.

— Отново ще ви попитам — каза Белкър, без да се смущава. — Ричард Хъдсън единственият мъж ли е, с когото сте имали сексуален контакт?

— Не.

— Значи е имало и други?

— Да.

— Колко?

— Едно момче в гимназията. И още един човек.

— Кога е бил… този, последният контакт?

— Преди две… не, преди три години.

— Значи преди три години вие сте имали сексуален контакт с мъж, госпожице Митън?

— Аз… Да.

— Казахте, че преди да осъществите сексуален контакт с господин Хъдсън, сте го помолили да използва презерватив, вярно ли е?

Катрин неодобрително поклати глава. Защитата често прибягваше до изтърканата тактика с рязката промяна на темата, предназначена за объркване на свидетеля. Лошото бе, че тя често водеше до желания резултат.

— Да.

— И какво точно ви отговори той, когато го помолихте да си сложи презерватив? Каза ли: „Не, няма да използвам презерватив“?

— Аз… Не помня точно какво ми каза… не помня думите му. Но заяви, че не е необходимо, тъй като не бил серопозитивен.

Свидетелката явно се чувстваше неудобно да говори на тази тема и Белкър го забеляза.

— И вие му повярвахте? — с подчертано недоверие попита той. — Вие настояхте ли да използва презерватив? Помолихте ли го повече от един път?

Катрин стана.

— Възразявам, ваша чест. Защитата зададе на свидетелката няколко въпроса едновременно. На кой от тях трябва да отговори?

— Веднага ще перифразирам въпроса си, ваша чест — ловко се намеси Белкър, преди съдията да успее да приеме възражението. Той вече бе постигнал желания ефект. — Госпожице Митън, по времето, когато сте правили секс с господин Хъдсън, вие знаехте ли, че вирусът на СПИН се предава по полов път, ако не се вземат мерки?

Свидетелката заекна:

— Да, но…

— Моля ви, ако е възможно, отговорете на въпроса ми само с „да“ или „не“. — Катрин усети, че Белкър е направил силно впечатление с този начин на задаване на въпроси, и явно е доволен от успеха си. — Следователно, въпреки че сте осъзнавали опасността да се заразите със СПИН, вие сте се съгласили на сексуални контакти с господин Хъдсън, и то неведнъж, а няколко пъти без предпазни средства, вярно ли е?

— Вие не разбирате. Той беше много настойчив, а аз…

— Благодаря — рязко я прекъсна той. — Друг път молили ли сте го да използва презерватив?

— Не. Усетих, че това го дразни. Повече не сме говорили на тази тема.

— А обсъждали ли сте някога въпроса за използване на презерватив с някой от предишните ви сексуални партньори, за които споменахте, а именно в гимназията и преди три години? — попита Белкър, като отново бързо смени темата.

— Не, ние никога… Аз никога…

— Добре. Значи в много други случаи вие също сте поели риска да се заразите със СПИН, като сте правили секс без предпазни средства, точно както сте постъпили и с моя клиент. Вярно ли е?

— Възразявам! — Катрин скочи на крака. — Ако адвокатът на защитата смята да задава въпроси и сам да си отговаря, той няма нужда от присъствието на свидетелката.

— Съжалявам, ваша чест.

В думите му обаче нямаше и следа от разкаяние. Белкър не съжаляваше за поведението си и самодоволната му усмивка бе ярко доказателство за това. Той се обърна церемониално, върна се при масата на защитата, взе си бележника и замислено го разлиства в течение на цяла минута. Тя разбираше, че това също е добре обмислен театър в чест на съдебните заседатели. Той много добре знаеше какъв ефект иска да постигне. Върна се и отново застана пред свидетелката.

— Имам само още няколко въпроса, госпожице Митън. Сега ви моля много внимателно да обмислите отговора си. Напълно ли сте сигурна, че именно вие сте повдигнали въпроса за презерватива, преди да установите сексуален контакт с господин Хъдсън? Като се имат предвид предишните ви похождения…

— Ваша чест! — Катрин отново се изправи на крака.

— Съжалявам, ваша чест. — И отново бе ясно, че Белкър изобщо не съжалява. — Като се има предвид, че при предишните си сексуални отношения вие никога не сте повдигали въпроса за използването на предпазни средства, нима не е възможно да допуснем, че господин Хъдсън е бил този, който е предложил да се използва презерватив, но вие, жадна за секс, не сте искали да чакате?

Поразена от представянето на нещата по този начин, Виктория Митън не бе способна да произнесе и дума, а само гледаше Белкър. Катрин се изправи да направи възражение, но съдия Уудс я спря с предупредително вдигната ръка.

— Отхвърля се — каза той още преди да е проговорила. — Отговорете на въпроса, госпожице Митън.

— Възможно е. Не мога да си спомня със сигурност. — Гласът й прозвуча като шепот.

Сега Мартин Белкър продължи много по-любезно:

— Госпожице Митън, трябва да говорите по-високо, така че всички да ви чуват. Отново ви питам: възможно ли е Ричард Хъдсън да е предложил да използва презерватив, а вие да сте предпочели да се откажете от предпазни средства, тъй като не сте имали търпение?

Настъпи пълна тишина. Всички погледи в залата бяха насочени към Виктория Митън в очакване на отговора й.

— Възможно е, но мисля, че не беше така — отговори тя, този път достатъчно високо.

— Нямам повече въпроси, ваша чест. — Белкър се обърна и бавно тръгна към мястото си, като тъжно поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си. В залата се разнесе тих шепот, тъй като хората се опитваха да си съставят мнение за това, което бяха чули. Катрин бързо стана. Веднага трябваше да намери начин да поправи впечатлението, което бе постигнал Белкър.

— Госпожо Маккей, вероятно след кръстосания разпит на защитата имате допълнителни въпроси към свидетелката? — усмихна се съдия Уудс, тъй като отговорът бе очевиден.

— Да, ваша чест. Виктория, ти каза пред съдебните заседатели, че преди две или три години си имала сексуален контакт с друг мъж. Мислиш ли, че има вероятност той да те е заразил със СПИН?

— Не, изключено да е бил той — веднага отговори свидетелката.

— Моля те, обясни на съда, откъде си толкова сигурна?

— Възразявам, обвинението подсказва извода — обади се Белкър.

— Тогава ще попитам по друг начин — съгласи се Катрин. — Колко време продължи тази връзка, Виктория?

— Беше… Случи се само веднъж. През лятото на 1993 година.

— Можеш ли да ни кажеш кой беше този човек, Виктория?

— Той беше приятел на майка ми. — От притеснение тя почти прошепна отговора, но въпреки това всички го чуха.

— На каква възраст беше?

— Трябва ли да отговоря на този въпрос? — Съдията потвърди с кимване. — Той беше на петдесет и девет години. Неговата съпруга и майка ми бяха близки приятелки.

— Знаеш ли колко години е бил женен?

— Да, той ми каза. От трийсет и пет години.

— И какво се случи през лятото на деветдесет и трета?

— Жена му почина. Той дойде у нас да види майка ми и да ни съобщи за смъртта й. Майка ми вече беше тежко болна. Той беше много нещастен. — Тя поклати глава. — Много.

— Ваша чест — протестира Белкър, — може ли да попитам каква връзка има всичко това с делото?

— Госпожо Маккей — обърна се съдия Уудс към Катрин. — Ще ни дадете ли някакво обяснение?

— Само още няколко въпроса, ваша чест — отвърна тя. — А сега, Виктория, спомняш ли си какво точно се случи, когато този човек дойде в дома ви?

— Да. Той беше много разстроен и ми стана мъчно за него. Непрекъснато плачеше. За Алис. За жена си. Без да влагам нещо повече от съчувствие, аз просто го прегърнах и започнах да го утешавам като малко дете. Тогава… прегръдката се превърна в нещо съвсем различно. Помислих си, че не е толкова важно. Допуснах да се случи. Беше просто… един вид утешение. Наистина.

— След това случвало ли се е и друг път?

— Не.

— Следователно единственият ти сексуален опит през последните десет години — ако не броим връзката ти с обвиняемия — е този, за който току-що ни разказа, с човек, който е имал повече от трийсетгодишен щастлив брак?

— Да.

— Благодаря ти, Виктория. Нямам повече въпроси.

— Господин Белкър? — обърна се съдията към защитата.

Той завъртя отрицателно глава.

— Нямам въпроси.

— Свидетелката е свободна — обяви съдия Уудс. — Госпожице Митън, можете да слезете от свидетелската скамейка. — След това вдигна поглед към часовника и кимна. — Сега е единайсет и четирийсет и четири минути — каза той. — Предлагам да направим прекъсване за обяд. Дами и господа съдебни заседатели, припомням ви вашето задължение да не обсъждате делото. Съдът отново ще се събере на заседание в два часа.

— Станете! — извика съдебният пристав.

Съдия Уудс се оттегли в кабинета си, а репортерите, които бяха допуснати в съдебната зала, почти се сбиха на изхода в желанието си час по-скоро да се доберат до своите камери и микрофони. Без да обръща внимание на настъпилата суматоха, Катрин се приближи до свидетелската скамейка, където Виктория Митън продължаваше да седи и да се взира в пода. Когато чу стъпките на Катрин, тя вдигна към нея очи. Момичето плачеше.

— Виктория, съжалявам — каза прокурорката и я хвана за ръката. — Зная колко ти беше трудно.

— Вие не сте виновна. Бяхте ме предупредили за него — отвърна Виктория и поклати глава. — Просто… не очаквах, че… той е… чак толкова страшен.

— Искаш ли чай? — попита Катрин. — Можем да слезем долу и да…

Свидетелката рязко тръсна глава.

— Искам да се прибера вкъщи. Искам да отида някъде по-далеч от това място.

— Отвън чака кола, която ще те закара у вас — каза Катрин. — Инспектор Гранц ще дойде да те преведе покрай репортерите. Всичко ще се оправи.

„Поне се надявам“ — помисли си, когато Дейв изведе момичето от залата. Обърна се и погледна Мартин Белкър. Той почувства погледа й и злобно се ухили, а светлината проблесна в очилата му. След малко Дейв Гранц се върна и отиде при нея.

— Искаш ли да хапнем по един сандвич? — попита той. — Ей, ама ти наистина се ядоса.

— Нищо ми няма. — Тя се постара да преодолее раздразнението си. — Да, един сандвич никак няма да ми се отрази зле. Нали ти черпиш?

Дейв се усмихна с обич и възхитено кимна.

— А ти никога не падаш по гръб, нали?

— Да — съгласи се Катрин. — Никога.

Докато произнасяше тези думи, не сваляше очи от Мартин Белкър.