Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (39)

38

Санта Рита, областен затвор

Четвъртък, 29 юни, 18:40

— Знаете коя съм, господин Хъдсън — каза Катрин. — А това е инспектор Гранц от службата на областния прокурор.

— Виждал съм го в съда — потвърди Хъдсън.

Дейв нищо не каза, само кимна, за да покаже, че познава както Ричард Хъдсън, така и неговия адвокат Мартин Белкър. Намираха се в стаята за разпити в затвора на Санта Рита. Областният затвор представляваше едноетажен бетонен комплекс, който идеално пасваше на сградата на областната администрация, тъй като бе построен в същия суров и внушаващ неприятни усещания стил. Стаята за разпити беше обзаведена само с най-необходимото: очукана стоманена маса, завинтена за пода, четири стола без тапицерия, а на стената имаше вътрешен телефон, по който викаха охраната. Въздухът беше застоял и пропит с тежката миризма на пот и цигарен дим. Хъдсън и Белкър седнаха от едната страна на масата, а Катрин и Дейв избраха местата срещу тях и по-близо до вратата.

— Какво се иска от мен? — попита Хъдсън.

Не стана ясно дали въпросът беше отправен към Белкър или към Катрин, но едно беше сигурно: той не изглеждаше доволен.

— Както вече казах на господин Белкър, искаме да ви зададем няколко въпроса. Няма да ви отнемаме много време. Освен това, ако ми разрешите, бих искала да запиша разговора.

Белкър направи знак, че не възразява. Дейв постави на масата касетофона, натисна копчето за запис и след като се убеди, че лентата е започнала да се върти, кимна на Катрин, че може да започва.

— За записа: днес е двайсет и девети юни, осемнайсет часа и четирийсет и пет минути — продиктува тя. — На разпита присъстват: аз, Катрин Маккей, областен прокурор, инспектор Дейвид Гранц, Ричард Хъдсън и Мартин Белкър, адвокат на господин Хъдсън. Господин Белкър, нали не възразявате да разпитаме клиента ви?

— Да, при положение, че спазите уговорката да не задавате въпроси, които имат някакво отношение към текущия процес, по който клиентът ми е обвиняем.

— Имате нашите уверения — потвърди Катрин. — Бихме искали да зададем на клиента ви няколко въпроса от съвсем различно естество — във връзка с разследване на убийство.

— Чакайте малко… — обади се Хъдсън.

— В нищо не ви обвиняваме, господин Хъдсън — успокои го тя. — Предполагаме обаче, че разполагате с информация, която може да помогне на служителите на закона да идентифицират убиеца.

— Нима?! — иронично каза той. — Не виждам с какво бих могъл да ви бъда полезен. Толкова отдавна съм в затвора, че дори не си спомням в момента кой е президент на Съединените щати.

Усмихна се на собствената си шега. Държеше се спокойно и самоуверено, като че ли не се намираше в ареста, а в собствения си апартамент, а Катрин и Дейв бяха приятели, отбили се на кафе. „Няма да е лесно да се пробие бронята му“ — помисли прокурорката. Отношението му към жените, които беше заразил със СПИН, както и всичко, което се знаеше за него, показваше, че е от хората, които се смятат много над останалите простосмъртни и не се подчиняват на правилата, които са задължителни само за стадото.

— Добре, хайде първо да ви зададем няколко въпроса и да проверим — предложи тя.

— Разбира се — любезно се съгласи Хъдсън. — Но първо искам да попитам нещо. Какво ще получа, ако се съглася да ви сътруднича и успея да кажа нещо, което ще ви бъде от полза?

Белкър го спря с вдигане на ръка.

— Моля те, Ричард, остави това на мене — решително заяви той. — Госпожо Маккей, посъветвах клиента си да приеме тази среща, тъй като прецених, че тя отговаря и на неговите интереси. Защо не ни запознаете със същността на проблема? Ако се окаже, че моят клиент наистина знае нещо, което може да ви бъде от полза, тогава ще обсъдим на каква компенсация бихме могли да разчитаме на свой ред.

— Разбира се — отвърна Катрин. — А сега, господин Хъдсън, в затвора четете ли вестници?

Той се намръщи.

— Естествено. Следя новините в „Газет“. Защо питате?

— Тогава сигурно ви е известно, че напоследък са регистрирани няколко убийства с взривни устройства? — включи се в разговора Дейв.

— О, за това ли е целият този шум? Да, мернах подобни заглавия, но не им обърнах голямо внимание. Доколкото си спомням, беше доста отблъскващо. — Той театрално сви рамене и потръпна. „Колко женствена реакция“ — отбеляза Катрин.

— Господин Хъдсън, информацията, която смятам да ви предоставя, е строго поверителна и не е известна на пресата. — Катрин погледна първо към Белкър, а след това към Хъдсън, за да види как ще реагират, но и двамата с нищо не показаха, че са заинтересовани. — В медиите бе отразено, че убийствата са извършени чрез бомбени експлозии, тъй като не сме им съобщили, че при всеки един от случаите жертвата е била убита посредством запалително устройство, поставено директно върху гениталиите. Всъщност и тримата са били изгорени живи в буквалния смисъл.

Намерението й бе да шокира Белкър и Хъдсън и доколкото можеше да се съди по израженията им, беше успяла.

— Исусе, Пресвета Дево и Йосифе — тихо възкликна Хъдсън. — На гениталиите? Този, който го е направил, е напълно луд.

— Освен това смятаме, че убийствата са свързани — продължи Катрин. — Предполагаме също така, че жертвите са убити от един човек, някой, с когото са поддържали сексуални отношения. Вероятно убиецът ще продължи да убива и ако не ни помогнете, ще има и други жертви.

— Съжалявам, госпожо Маккей, но не виждам с какво може да ви помогне клиентът ми — възрази Белкър. — Той беше задържан много преди да започнат експлозиите.

— Зная, Марти, и както вече казах, в нищо не го обвиняваме. — Тя се извърна към Хъдсън. — Само искаме да проверим дали не е познавал някой от убитите. Какво ще кажете, господин Хъдсън?

Той се намръщи.

— Да съм ги познавал? Не, естествено, че не съм ги познавал.

— Не познавате човек на име Патрик Ханлън?

— Не. — Той се усмихна обезоръжаващо. — Разбира се, спомням си, че прочетох това име във вестника, но нищо повече.

— А Питър Валенсуела?

— Не.

— Греъм Картър?

Хъдсън нетърпеливо въздъхна:

— Вижте, наистина искам да помогна, но не познавам тези хора.

— Сигурен ли сте? — настойчиво попита Дейв. Беше убеден, че са на верния път, но ако Хъдсън казваше истината трябваше да започнат отначало.

— Напълно. — Затворникът стана и отмести назад стола си. — Свършихме ли?

— Седнете, ако обичате — твърдо изрече Катрин, но без да бъде груба. Имаше нужда от помощта му. Хъдсън седна и на челото му отново се появи дълбока бръчка. Погледна към Белкър, който реагира с въпросително вдигане на вежди. — Хайде пак да опитаме — предложи тя. — Възможно е имената нищо да не ви говорят, но ако ви разкажем повече за тези мъже, може да си спомните нещо. Нали не възразявате?

Хъдсън вдигна рамене.

— Щом настоявате.

— Започваме отначало — отново се включи в разговора Дейв. — Помислете внимателно, преди да отговорите. Сигурен ли сте, че не познавате Патрик Ханлън? Промишлен дизайнер, който е живял на Кабрильо Авеню в Аламейда Хайтс?

— Не. Нямам познати в тази част на града.

— А Питър Валенсуела, четирийсет и осем годишен, също промишлен дизайнер, живял в апартамент на Палмето Драйв? Дребен човек. Чернокос.

Хъдсън пак завъртя отрицателно глава.

— Отново нищо. Не го познавам.

— А Греъм Картър? Продуцент, притежавал е къща в Катидрал Хайтс?

— Вече ви казах, не ги познавам. Прочетох във вестника, че са били убити, и това е всичко. Тези имена нищо не ми говорят. Повярвайте, с удоволствие бих ви помогнал, но…

— А какво ще кажете за Ейнджъл Флорес? — подхвърли Катрин. Въпросът й му подейства като токов удар. Хъдсън моментално застина на мястото си, устните му се разтвориха, а в очите му се появи паника. След миг вече бе възстановил обичайното си безразличие. „Все пак знае нещо“ — помисли си тя. Без дори да поглежда Дейв, усещаше, че и той го е забелязал. Следващите му думи потвърдиха догадката й.

— Хайде — подкани го Дейв, — знаете за кого става дума. Ейнджъл Флорес живее в Мишън Хилс?

Хъдсън завъртя глава.

— Не… Вижте, хайде да свършваме, нали това беше всичко? Не познавам никаква Ейнджъл Флорес.

— Дано да казвате истината — обади се Катрин. — Разбирате ли, предполагаме, че именно Ейнджъл Флорес носи отговорност за смъртта на тези трима мъже: Ханлън, Валенсуела и Картър.

Хъдсън понечи да каже нещо, но размисли. Погледна към Мартин Белкър, който усещаше, че става нещо важно, но не знаеше какво. Хъдсън отново се изправи.

— Е, вие попитахте, аз отговорих. И стига толкова. Нямам какво повече да кажа. — Обърна се към адвоката си: — Марти, помоли областния прокурор да прекрати разпита.

Гранц също стана и заобиколи масата. Застана до стола на Белкър и се изправи пред Хъдсън.

— Правиш голяма грешка, господин Хъдсън — тихо изрече той. — Много голяма грешка. Надявам се да си промениш мнението.

Хъдсън се усмихна и поклати глава.

— Не, господин Гранц — с поверителен тон съобщи той, — вече ви обясних: нямам какво повече да кажа и съм сигурен, че е така. Не познавам тези мъже, както не познавам и никаква жена на име Ейнджъл Флорес.

Очите на инспектора се превърнаха в късчета лед. Направи още една крачка напред и застана лице в лице със затворника.

— Кой ти каза, че Ейнджъл Флорес е жена? — внезапно попита той.

— Беше… Вие нали казахте…

— Нищо не съм казвал.

Хъдсън се престори на безразличен и вдигна рамене.

— Е, просто предположих, че…

— Ейнджъл е име на мъж — каза Дейв.

— Стига толкова, господин Гранц! — бързо се намеси Белкър, изправи се и застана между своя клиент и Дейв. След това се обърна към Катрин: — Клиентът ми няма какво повече да каже. Разпитът приключи.

Тя отправи продължителен поглед към Хъдсън, след което сви рамене.

— Както желаете — заяви с много по-голяма доза равнодушие, отколкото изпитваше. Стана и започна да прибира нещата в чантата си. — Щом така предпочитате, Марти, ние не възразяваме. Само се опитахме да защитим живота на клиента ти. Хайде да тръгваме, Дейв.

— Чакайте малко — обади се Хъдсън и вдигна ръка като регулировчик, който спира уличното движение. — Как така да защитите живота ми?

— Буквално. Някой се опитва да те убие — спокойно отбеляза Дейв и тръгна към телефона.

— Какво? — извика Хъдсън. — Повторете това, което казахте!

— Много добре чухте какво каза инспекторът — рязко се обади Катрин. — Обясних ви, че според нас Флорес е убил Ханлън, Валенсуела и Картър. Също така предполагаме, че миналата седмица именно Ейнджъл Флорес е поставил взривното устройство в съдебната зала. И сме абсолютно сигурни, че бомбата е била предназначена за вас, господин Хъдсън. Лично за вас.

Той се взира в тях известно време, след което недоверчиво изкриви пълните си устни. Снизходително поклати глава и каза:

— Сигурно сте напълно отчаяни, за да опитвате с подобни фокуси. Хайде, Марти, изведи ме оттук.

Белкър натисна звънеца и повика охраната, за да отведат арестанта в килията му. Докато Хъдсън минаваше покрай него, Дейв го потупа по рамото и каза:

— Помисли за това, което ти казахме, задник такъв. Миналия път за малко да те убие. Ако не го заловим в най-скоро време, със сигурност ще опита пак.

Ричард Хъдсън се поколеба за миг, след което последва охраната и излезе от стаята. Повече не се обърна назад.