Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (13)

12

Алмейда Хайтс

Вторник, 20 юни, 19:35

Не беше трудно да се познае местопрестъплението. Веднага щом зави по Кабрильо Авеню, Катрин забеляза светлините на полицейските коли и пожарните. Въпреки че всяко местопрестъпление бе различно, на пръв поглед всичко изглеждаше по един и същи начин: кордон от яркожълти ленти, паркирани в безпорядък патрулни коли, приглушено пращене на включени радиотелефони, уморено ченге, което се опитва да убеди любопитните съседи да се разотидат по домовете си, пред къщата — белият микробус на отдела по оглед на местопрестъплението. Тук имаше още нещо: през улицата бяха проснати пожарни маркучи и се виждаха пожарникари в яркожълти непромокаеми плащове.

Слаб полицай вдигна предупредително ръка, когато Катрин се приближи с колата си. Тя погледна табелката на гърдите му, за да види как се казва. Името му беше Карей. Той се наведе, за да види кой е в колата, и Катрин спусна страничното стъкло. Позна я и веднага докосна периферията на шапката за поздрав.

— Здравей, Катрин.

— Здрасти, Джеф. Може ли да оставя колата тук?

— Само се дръпни малко вдясно — помоли Карей. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Катрин спря аудито зад една от бяло-зелените патрулни коли и слезе. Полицаят повдигна лентата, за да й помогне да мине отдолу. Когато излезе на алеята, която водеше към къщата, забеляза джипа на Дейв и спря да го изчака. Той остави колата си зад нейната, слезе и с енергична стъпка тръгна към нея.

На пръв поглед къщата не се отличаваше с нищо особено — беше типична викторианска сграда, построена на обширна площ. Но когато се приближиха достатъчно, видяха, че в покрива зее огромна дупка, причинена от огъня и ударната вълна, а на външната стена има черни следи от изгаряне. На прогизналата от вода поляна проблясваха стъкълца от счупения прозорец. Ако по време на експлозията някой беше застанал пред прозореца, сигурно жив щеше да се опече. Усещаше се неприятната миризма на изгоряла тухла и хвърчаха сажди.

Катрин и Дейв тръгнаха към входната врата на къщата по коридора, отбелязан от жълтата лента. На примигващата светлина на полицейските и пожарните коли, любопитните съседи изглеждаха като призраци с хлътнали очи и почернели устни. Пред вратата ги посрещна следващият дежурен полицай. На гърдите му имаше табелка с надпис „Питърсън“.

— Привет, Карл — поздрави Катрин. — Как е вътре, много ли е зле?

Той направи гримаса.

— През живота си съм присъствал на много грозни гледки — мрачно обясни, — но това е… — Тъжно поклати глава. — Намира се нагоре по стълбите.

Задушлива миризма на топли сажди, изгоряло дърво и на още нещо — натрапчиво и сладникаво — изпълваха къщата. Докато вървеше пред Дейв нагоре по стълбите, Катрин се сети какво беше това. Така миришеше свинското печено в неделя, когато се прибираше от колежа у дома, в Канзас Сити.

От спалнята на втория етаж излезе детектив Хенри Чу. Нисък на ръст, със солидно телосложение и консервативно облекло, той бе много взискателен към външния си вид. Винаги старателно подбираше дрехите си и приличаше повече на агент на ФБР, отколкото на следовател. Сега обаче тъмносивият му костюм и иначе безупречно бялата му риза бяха посипани със сажди и детективът не изглеждаше чак толкова елегантен.

— Какво имаме този път, Хенри? — попита Дейв.

— Гнусотия — с отвращение съобщи следователят. — Иди да видиш и сам ще се убедиш.

Криминалистът, който съсредоточено изследваше осанките от някаква покривка, вдигна поглед, за да види кой е дошъл, кимна и веднага се върна към своята методична работа. Местопрестъплението трябваше да се снима, да се измери и да се направи схема. Част от служителите на отдела за оглед на местопрестъплението покриваха всички гладки повърхности с бял прах, за да снемат стари и нови отпечатъци от пръсти; други събираха веществени доказателства: косми, семенна течност, кръв. Никой не бързаше, никой не се опитваше да претупа работата. На всички бе известно, че няма да има втора възможност за пропуснатото.

Спалното помещение представляваше черна порутена дупка. Всичко бе покрито с мазни сажди. Това, което се бе сторило на Катрин като миризма на печено, тук вече се усещаше като отвратителна смрад. На мястото, което преди вероятно е представлявало огромно легло, сега се виждаха овъглените останки на гол мъж, неестествено разпънат на кръст. Крайниците бяха прикрепени за металните табли на леглото. Точно под пъпа се разкриваше вулкан от овъглена плът, от която започваше продълговата, около двайсетина сантиметра дупка, която бе прогорила тялото докрай и напълно бе унищожила гениталиите. Лицето на мъртвеца бе застинало в предсмъртна агония, очите бяха изскочили от орбитите си. Кървава пяна се бе събрала от двете страни на зейналата уста.

— Господи! — смаяно произнесе Дейв. — Какво ли е ставало тук?

— Вероятно някой е завързал този нещастник за леглото, поставил е на корема му взривно устройство, подпалил е фитила и си е тръгнал — обясни Чу, а в гласа му се усещаше сдържан гняв. — Не зная какво точно е използвал, но след като е прогорило дупка в тялото, това нещо е подпалило първо подкожните мазнини — затова има толкова много сажди — а след това и леглото. Пламъците са стигнали до тавана, а оттам са засегнали и покрива. Мазнините развиват много висока температура. За късмет един от съседите усетил миризма на дим и се обадил на 911.

— Голям късмет, няма що — унило повтори Гранц.

— Той е прав — обади се Катрин. — Ако къщата беше изгоряла, сега щяхме да имаме само купчина въглени. Успя ли да го идентифицираш?

— Според една съседка в къщата е живял сам мъж на средна възраст на име Патрик Ханлън — отвърна Чу. — Изглежда, това наистина е той, но трябва да се направят зъбни проби и рентгенови снимки, за да се потвърди окончателно самоличността му.

— Доктор Нелсън прегледа ли тялото? — попита Дейв.

— Мина оттук, но се върна в любимото си преддверие на ада — каза Чу.

Преди години Морган непредпазливо бе определил добре оборудвания комплекс на моргата, която се помещаваше в подземието на областната болница, като „преддверие на ада“, и названието така си и остана. Оттогава нито едно ченге в Санта Рита не наричаше моргата по друг начин.

— Тогава ще го видим там — заяви Дейв. — Хенри, искаш ли да те закараме донякъде?

Детективът поклати глава.

— Трябва да изчакам месарския фургон.

В счупеното огледало, което висеше изкривено на една страна, Катрин видя собственото си изображение. Наведе се, погледна отвратителната купчина на леглото и си помисли колко обезобразени жертви бе виждала през живота си — застреляни, удушени, прободени с нож, изгорени, пребити до смърт. Външно винаги бе успявала да запази професионално равнодушен вид, но в действителност изпитваше съжаление и гняв. Нямаше нищо лошо в това да проявиш съжаление; то помагаше да прикриеш ужаса и отвращението. Но гнева Катрин трупаше дълбоко в себе си. Един ден някой щеше да се изправи пред нея по време на процеса и да отговаря за проявената жестокост. Тогава тя щеше да си припомни изпитания гняв и да извлече от него сила и убеждение, че има право да поиска възмездие за причиненото зло. Сепна се и леко докосна рамото на Дейв.

— Тук нищо повече не можем да направим — каза тя. — Хайде да си отиваме.