Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (46)

45

Върховен съд, отдел №8

Петък, 30 юни, 18:15

Катрин внимателно наблюдаваше как съдебният пристав Крис Тейлър въведе съдебните заседатели, след което застана на мястото си между тяхната ложа и преградата, която отделяше съда от аудиторията. Стори й се блед и притеснен и се замисли каква ли е причината.

Съдебните заседатели седяха с обичайното сериозно изражение, напълно осъзнавайки своята отговорност. Катрин си помисли, че причината отчасти беше и в присъствието на телевизионни камери. Повечето хора — а съдебните заседатели не правеха изключение в това отношение — държаха да изглеждат възможно най-добре на телевизионния екран.

Тихите разговори веднага спряха, когато стържещият звук на звънеца оповести, че съдията всеки момент ще се появи в залата. По команда на помощник-шерифа всички станаха и съдия Уудс се настани в креслото си. Беше леко запотен и това беше единственото свидетелство за бързината, с която бе пристигнал в съда от голф клуба на Катидрал Хайтс.

— Седнете, ако обичате — каза той и се обърна към съдебните заседатели. — Дами и господа съдебни заседатели, взехте ли решение по делото?

Техният представител беше добре облечен възрастен мъж на около петдесет и пет години, на име Робин Маккъбин. Катрин си спомни, че работеше в сферата на обществените услуги. Маккъбин стана и се изкашля:

— Да, ваша чест, взехме решение.

Телефонът на бюрото на съдебния пристав Тейлър приглушено иззвъня точно когато съдия Уудс кимна на втория помощник-шериф от охраната, Джак Кенеди. Кенеди тръгна към съдебните заседатели, а телефонът на Тейлър отново иззвъня. „Колко странно — помисли Катрин, — защо не вдига слушалката?“

Кенеди взе формуляра с присъдата от Маккъбин и го подаде на съдията, който го изчете безстрастно и го подаде на съдебната чиновничка. Телефонът на помощник-шерифа продължаваше да звъни и на челото на съдията се появи дълбока бръчка на неодобрение.

— Моля ви, помощник Тейлър, вдигнете най-после този телефон! — рязко каза той. — Искам абсолютна тишина в залата, докато се чете присъдата.

— Присъдата е „виновен“.

В първия момент Катрин не разбра какво става. Гласът не беше на съдебната чиновничка, а идваше някъде зад нея. Съдията зяпна от изненада. В залата се разнесе озадачен шепот. Всички очи бяха приковани към съдебния пристав Тейлър. Телефонът отново иззвъня, но той пак не му обърна внимание.

— Сега аз съм съдът — обяви Тейлър — и осъждам обвиняемия на смърт!

Веждите на съдия Уудс се събраха гневно и по лицето му премина сянка.

— Какво става тук, за бога? — извика той и направи жест на Джак Кенеди, застанал напълно втрещен до съдебната секретарка. — Кенеди, изведете Тейлър от залата! Веднага!

Кенеди пристъпи напред и протегна ръка към автоматичния пистолет на кръста си. Тейлър бързо вдигна нагоре дясната си ръка, така че всички да я виждат. В стиснатия му юмрук имаше дълга около трийсет сантиметра метална тръбичка.

— Не мърдай, Кенеди! — извика той. — Това е бомба. Прави каквото ти казвам, или ще я взривя.

В залата някаква жена изпищя. Кенеди замръзна на място.

— Млъкни! — изрева Тейлър. — Тишина!

Като по команда телефонът на бюрото му престана да звъни. Телевизионните камери моментално се извъртяха и го уловиха в кадър. Катрин се обърна към него, като трескаво се опитваше да си спомни всичко, което беше установила за личността му в процеса на изработване на профила. Предварително планира действията си, организиран и умее да се владее. Интелигентен, добро образование. Горд и суетен. Изживява се като отмъстител. Вероятно сам жертва на малтретиране. Евентуално шизоиден тип, умствено разстроен и множествена личност. Дали не би могла да му въздейства по някакъв начин?

— Съдът вече не е под твой контрол, съдия Уудс — обяви Тейлър с напрегнат, но овладян глас. — Никой да не се доближава до вратите. Никой няма право да влиза или да излиза, докато не свърша да говоря.

— Какво… какво искаш? — попита съдията. Говореше тихо, тъй като явно беше усетил, че е опасно да противоречи на Тейлър.

— Него! — извика той и насочи тръбичката към Ричард Хъдсън. Обвиняемият и адвокатът му се отдръпнаха назад, като че ли тя сама щеше да скочи върху тях.

— Ти ли си Ейнджъл? — попита Катрин и бавно се изправи. Успя да овладее положението със същата лекота както по време на процеса. — Ти ли си Ейнджъл Флорес?

Тейлър се обърна да я погледне. В очите му пламтеше гняв.

— Млъкни! Веднага млъкни! — извика. — Тук ще говоря аз, а не ти!

— Значи ти си Ейнджъл.

— Млъкни веднага!

— Крис, тя защо ги уби? — попита Катрин, без да повишава глас. — Какво са й направили? С какво са я обидили?

Мозъкът й работеше като динамо. Надяваше се да успокои Тейлър. Ако успееше да задържи вниманието му за известно време, шансовете да дойде помощ отвън се увеличаваха. Колко ли време беше необходимо, за да разберат ченгетата какво става и да реагират по някакъв начин?

— Искаш ли да ти кажа? — попита той. Пресече съдебната зала и застана пред масата на защитата. Хъдсън страхливо се наведе надолу. Лицето на Марти Белкър стана восъчнобледо. — Сега ще ти обясня! Ейнджъл беше красива и добра. Даде им всичко, което искаха от нея, абсолютно всичко! Превърна в действителност всичките им гадни и мръсни сънища. И какво получи за благодарност? Някой от тях я е заразил със СПИН! Може би точно този тук го е направил!

Тейлър сграбчи Хъдсън за яката с лявата си ръка и го издърпа през масата, след което пъхна металната бомба под брадичката му и го принуди да отметне глава назад.

— Ти ли беше? — извика той. — Ти ли, Ричард? Гадно копеле, ти ли го направи?

— Господи — изграчи Хъдсън. — Божичко, само ме изслушай… — Краката му трепереха, а на панталона му се появи тъмно петно от урина.

— Всички те са мъртви, Ричард! — извика Тейлър и го дръпна в средата на съдебната зала, без да отмества бомбата от гърлото му. — Чу ли ме? Всички бяха пречистени с огън, всички освен тебе.

— Крис, изслушай ме — каза Катрин с ясен и висок глас, в който нямаше и сянка от заплаха. — Не вярвам, че би наранил някой от тези невинни хора в залата. Ейнджъл никога не го е искала.

Тейлър се обърна към нея. Лицето му беше изкривено от гняв.

— Какво знаеш ти за това? — с мъка изрече той, като че ли думите бяха насила изтръгнати от гърлото му. — Нищо не разбираш.

— Разкажи какво се е случило — предложи тя. — Разкажи ни какво се е случило с Ейнджъл.

Той се поколеба за миг и погледът му стана отнесен. Тя усети, че се е замислил върху думите й, и реши, че все пак има някаква надежда.

— Всички те я мразеха — каза той. — Мразеха Ейнджъл, защото беше красива.

— Но тя не иска да свърши по този начин — обади се Катрин. — Много добре го знаеш.

— Иска! — извика той и в гласа му прозвуча ридание. — Вече го иска!

— Не, Крис — каза Катрин, — не и Ейнджъл. Всъщност няма никаква Ейнджъл. Съществуваш само ти, Крис. Ти си умен, добър. Знаеш, че е така.

— Разбира се — горчиво изрече той. — Добър, умен. Най-добрият ученик, председателят на класа, шампион по борба в училище. Доброто американско момче. Но никой нищо не знаеше. Никой не знаеше какво съм преживял. Освен Ейнджъл. Само тя ме разбираше. И вижте какво й направиха!

— Нали чу какво каза докторът, Крис? Винаги има надежда. — Катрин направи крачка към него. — Остави тази бомба. Ние ще се опитаме да ти помогнем. Обещавам ти. Само остави бомбата.

Тейлър я погледна и тя забеляза в очите му копнеж. Помисли си, че ако успее още малко да се доближи до душата му, имаше надежда — слаба надежда — да се предаде.

— Не! — Гласът му отново се извиси. — Прекалено е късно. Вече съм мъртъв. Ейнджъл е мъртва! — Сграбчи Хъдсън за сакото и го замъкна обратно към масата на защитата. — Но и ти също си мъртъв, Ричард!

С оглушителен трясък всички врати на съдебната зала се отвориха едновременно и за миг тясната пътечка се изпълни с полицаи в тъмносиньо защитно облекло, които бързо изблъскаха настрани телевизионните журналисти.

— Всички долу! Долу! Лягай на пода! — извикаха те. — Веднага!

През димната завеса, образувана от хвърлените гранати, се чуваха писъци, крясъци и след малко настъпи пълен хаос. Легнала по корем на пода само на два метра от Крис Тейлър, Катрин забеляза как той издърпа Ричард Хъдсън пред себе си като щит и командирът на отряда за бързо реагиране извика:

— Не стреляй!

Все така с лице към залата, Тейлър направи няколко крачки назад към мястото на съдията, който също беше легнал на пода. Полицаите бавно настъпваха към него и като продължаваше да държи заложника пред себе си, Тейлър го издърпа зад масивния защитен екран. Вдигна лявата си ръка нагоре като атлет, който се готви да мята чук. Металната тръба проблесна на светлината.

— Всички долу на пода — отново извика един от полицаите от отряда за бързо реагиране. — Залегни!

Всички имаха чувството, че времето е спряло и земята е престанала да се върти. Не се чуваше звук; никой не помръдваше. В прикритието на устойчивия на куршуми екран Тейлър с една ръка задейства взривното устройство, а с другата продължаваше да държи Ричард Хъдсън за врата в мъртва хватка.

— Пречистени! — пронизително изпищя той и притисна бомбата към гърдите си. — Пречистени с огън!

Внезапно избухна ослепителна оранжево-бяла светкавица, последвана от силен гръм, който разтърси съдебната зала. Ударната вълна почти не се усети, тъй като беше омекотена от защитния екран. Когато погледна натам, Катрин забеляза, че екранът се е пропукал като стъкло на кола и по него се стичат яркочервени потоци кръв. Димът се изви нагоре и полицаите от специалния отряд моментално обградиха съдийското място и защитния екран.

— Мамка му! — изруга някой от тях.