Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (19)

18

Санта Рита, Медицински център по ракови заболявания на гърдата

Петък, 23 юни, 10:30

Центърът по ракови заболявания на гърдата се помещаваше в невзрачна едноетажна постройка на две пресечки от областната болница на Санта Рита и беше първият самостоятелен комплекс за ранна диагностика и лечение на това заболяване. Тук жените можеха да разчитат на комфорт и дискретност, както и на мамография по последната дума на техниката. Допълнително предимство в сравнение с останалите клинични заведения бе и фактът, че обслужващият персонал, включително и лекарите, бяха жени.

Администраторката на рецепцията беше около четирийсет и пет годишна жена. Тя помоли Катрин да изчака в приемната, която заемаше част от дългия коридор, преминаващ през цялата дължина на сградата. На кремавите стени бяха окачени плакати на Националния здравен институт: единият показваше как се прави самостоятелно изследване на гърдата, другият обясняваше принципите на мамографията.

— Искате ли нещо за пиене? — попита администраторката. Табелката на чистата й сива престилка показваше, че името й е Лионора Кини. — Кафе, чай?

— Не, благодаря — отказа Катрин, въпреки че усещаше устата си леко пресъхнала. Седна на един от кожените столове в чакалнята и извади от чантата си вестник. Опита се да се съсредоточи в текста, но не успя. Електрическият стенен часовник отбелязваше с тихо писукане всяка изминала минута.

— Вие ли сте Катрин Маккей? Добър ден. Аз съм Пат Милър, рентгенов лаборант.

Изящната жена, застанала на вратата, на ръст беше почти колкото Катрин, но високите токчета я правеха да изглежда малко по-висока. Беше над четирийсетгодишна и в русите й коси се забелязваха бели кичури. Катрин за пръв път виждаше толкова сини очи.

— Вие имате час за мамография, нали?

— Да, точно така — отговори тя.

— Хайде тогава да влезем.

Катрин кимна и я последва по коридора до една врата, на която имаше надпис „Мамограф“. Вътре имаше машина, напомняща огромен фотографски увеличител с различни размери, приспособяващи колелца и контролни уреди. Над нея бяха включени няколко лампи с дразнещо ослепителна светлина.

— Свалете блузката и сутиена и облечете това — каза Пат Милър и подаде на Катрин болнична престилка. — След това започваме.

— Какво трябва да правя?

— Седнете ето тук, пред поставката — обясни Пат Милър. — Ще направя по две снимки на гърдите ви: една отгоре и една отстрани.

— Не е ли опасно да се подлагам на толкова голямо облъчване?

— Рискът е минимален — отговори лаборантката. — Все едно, че в течение на десет минути сте се разхождали гола на плажа. Готова ли сте? А сега повдигнете едната гърда и я сложете върху поставката. Чакайте да ви покажа. Ето така. Добре. Сега задръжте дъх, инструментите са студени. Тя премести надолу метални плоскости, всяка с размерите на голяма книга, постави ги вертикално от двете страни на гърдата на Катрин, като леко я притисна между тях. Катрин потрепери от неприятния и враждебен допир на студения метал. — Нали не ви причинявам болка? — попита Милър.

— Не, всичко е наред.

— Добре. Колкото по-плоска успеем да направим гърдата, толкова по-добро ще бъде изображението. Така, сега се пригответе… Готово.

Голямата машина избръмча и лъчът премина през невидимата отвън леща. След това Милър премести двете плоскости хоризонтално — едната под, другата над гърдата на Катрин. Отново натисна копчето и машината тежко забръмча. Повториха цялата процедура и с другата гърда, и всичко свърши.

— Това ли е всичко? — попита Катрин.

— Ще ни е необходимо известно време, за да проявим снимките — отвърна Пат Милър. — Веднага щом станат готови, доктор Снайдър ще ги разгледа и ще ви съобщи резултатите. Искате ли кафе или чай, докато чакате?

— С удоволствие бих изпила чаша чай — каза Катрин, усещайки гърлото си грапаво като пергамент.

Пат Милър я заведе в уединено тясно помещение, където след малко се появи жената от рецепцията с димяща чаша чай в ръка. Катрин отпи с благодарност и когато топлата течност се разля в гърлото й, усети колко й е студено. После затвори очи и продължи да чака, като изрично си забрани да мисли. Някъде в клиниката се чуваше звън на телефон.

Доктор Мари Снайдър беше дребничка тъмнокоса жена с напрегнат поглед и лек акцент, който издаваше европейския й произход.

— Прегледах рентгеновите ви снимки — каза тя. — Определено се вижда област с анормално уплътняване. Ако предпочитате, можем да го наречем бучка. Сега трябва да разберем какво е това уплътнение.

— Съжалявам, но нищо не разбрах — обади се Катрин.

— Всичко е много просто. Когато сме млади, например на двайсет години, гърдите ни се състоят главно от жлезиста тъкан и са много стегнати. С възрастта тъканта остарява по същия начин, както и кожата, и когато станем на четирийсет години, в състава на гърдите ни съотношението е петдесет процента жлезиста тъкан и петдесет процента тлъстини. Колкото сте по-слаба, толкова повече е органната тъкан. Вие например имате доста плътна тъкан, и точно там е проблемът. Раковите образувания и благоприятните тумори не се отличават по плътност от тъканта. Така че ако сред плътната жлезиста тъкан се появи малко раково образувание, то трудно ще бъде открито. При вас явно има нещо; може да е киста; със същия успех може да е и доброкачествен фиброаденом. Ултразвуковият скенер ще ни позволи да го уточним и локализираме с максимална прецизност.

Доктор Снайдър излезе от стаята и след няколко минути отново се появи Пат Милър.

— Изпихте ли си чая? — попита тя.

— Да.

— Сканирането няма да отнеме много време — обясни Милър. — Само ще сложа малко гел върху гърдата ви, за да стане по-хлъзгава. След това ще плъзна по кожата ви един малък инструмент, който се казва трансдуцер. Той ще изпрати ултразвукови вълни в гърдата ви. Ако нещо се изпречи на пътя им, вълните просто отскачат. Ако няма нищо — преминават.

— И какво ще разберете от този ултразвук?

— На първо време той показва дали бучката е твърда, или е пълна с течност. Ако е твърда като фиброаденом или раково образувание, звукът отскача назад. А ако е киста, вълните преминават през нея.

Прегледът с ултразвуковия скенер приключи за по-малко от десет минути.

— Можете да се облечете — каза Милър и извади разпечатката от машината. — Ще изпратя резултатите за анализ при доктор Снайдър. Елате в кабинета й, когато се приготвите.

Катрин кимна и започна бавно да се облича. Заслуша се в туптенето на сърцето си, тихото пулсиране на живота в тялото си. „Не може да имам рак — гневно си помисли тя. — Не искам.“ Пресече коридора, пое си дълбоко дъх и почука на вратата на доктор Снайдър.

— Е, със сигурност не е киста — бързо каза доктор Снайдър, когато тя седна на креслото срещу бюрото й.

Сърцето на Катрин замря. Изпитваше някакво гъделичкащо чувство от главата до краката. Веднага се досети какво беше това: страх.

— И какво ще стане сега? — попита. Имаше чувството, че гласът й прозвуча като грачене, но доктор Снайдър не обърна внимание.

— Сега ще изпратя резултатите на вашата лекуваща лекарка. Тя ще обсъди с вас различните възможности. Вие сте прокурор, нали? Видях снимката ви във вестника. Работите по делото за предумишлено заразяване със СПИН.

— Следите ли процеса?

— Много интересен случай — каза доктор Снайдър. — Не е лесно да се вземат предвид едновременно и правните, и моралните аспекти на случая. Сигурно ви е било доста трудно… като се има предвид, че имате и лични проблеми?

— Най-трудно е, когато ти липсва информация — призна Катрин.

— И други жени са го казвали — отбеляза доктор Снайдър. — Споделихте ли с някого?

— Не — отвърна Катрин. — Много исках да го направя, но все не можех да улуча подходящия момент. Предполагам, че всеки човек иска да сподели с някого страха си.

— И това много пъти съм чувала — усмихна се Мари Снайдър. — През цялото време се тревожите дали имате рак, дали ще загубите гърдата си, дали изобщо ще оцелеете. Искам да ви кажа нещо. Всяка година сто осемдесет и две хиляди американки се разболяват от рак на гърдата. Важно е да знаете обаче, че умират не повече от една четвърт от тях. И най-вече, не мислете непрекъснато за това.

— Не съм от този тип хора. — Катрин стана да си върви. — Благодаря ви, доктор Снайдър.

— Не е необходимо да ми благодарите — каза доктор Снайдър. — Госпожо Маккей? Все пак имате ли с кого да поговорите? Човек, на когото много държите?

— Да.

— Тогава направете го — посъветва я лекарката.