Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (28)

27

Върховен съд, отдел №8

Вторник, 27 юни, 10:00

— Ваша чест, обвинението призовава за свидетел доктор Роналд Фриймън — обяви Катрин и изчака свидетелят да заеме мястото си на свидетелската скамейка.

Роналд Фриймън беше висок слаб мъж с дълбоко поставени тъмни очи и рядка, сресана настрани коса. Лицето му бе дълго и тясно, с дълбоки бръчки, които започваха от големия, изкривен като кука нос, и стигаха до тънките му устни. Поради строгия тъмносив костюм и сдържани маниери той приличаше не на лекар, а на счетоводител.

Но както при лекарите, така и при счетоводителите, външността понякога беше измамна. Навремето Катрин имаше връзка с федерален агент, който беше служил като подводничар във Военноморските сили на САЩ, където определено нямаше място за страхливци, и който в свободното си време караше мотор „Харли Дейвидсън“. Въпреки това всеки ден ходеше на работа в костюм от три части, почти същият като костюма на свидетеля експерт.

Катрин тайно наблюдаваше съдебните заседатели, докато доктор Фриймън повтаряше думите на клетвата след съдебната чиновничка. Забеляза, че го харесаха. Точно както се бе надявала.

— Добро утро, докторе — каза тя. — Бихте ли казали на съдебните заседатели каква е вашата професия?

— Аз съм лекар.

— И къде работите в момента?

— Заемам длъжността директор на здравния отдел на област Санта Рита.

Катрин много бе мислила дали да кани специалист по СПИН. Накрая бе стигнала до заключението, че повечето хора, както несъмнено и голяма част от съдебните заседатели, смятаха, че знаят всичко за СПИН, но съвсем не беше така. Сега нейната задача бе да използва специализираните показания на доктор Фриймън, за да ги преведе през сложната същност на болестта, начините на нейното разпространение и влиянието й върху човешкия организъм, така че в края на процеса съдебните заседатели сами да стигнат до извода, че обвиняемият трябва да бъде признат за виновен.

— Докторе, бихте ли обяснили на съдебните заседатели в какво се състоят вашите служебни задължения като директор на здравния отдел?

— Разбира се. Под мое ръководство се намират всички аспекти на здравеопазването в областта. Ние предоставяме на населението широк спектър от медицински услуги, много от които са предназначени за социално слаби пациенти, а също така си взаимодействаме и предоставяме професионални съвети по редица медицински въпроси на частните лекари. Така например в нашите клиники — а те са общо шест в областта — на всеки гражданин е предоставена възможност да си направи тест за алкохол и наркотици; предлагаме програми за медицински съвети; занимаваме се с проблемите на околната среда и психическото здраве на населението; а освен това осигуряваме текущо здравно-медицинско обслужване. Разликата между нас и останалите звена в системата на здравеопазването е, че ние имаме много по-голям обхват на действие от частните клиники и обслужваме по-разнообразни пациенти. Освен това извършваме някои медицински услуги, които не се предлагат в частния сектор. Така например ние разполагаме с екипи от специалисти, които се занимават изключително с болестта СПИН: имаме програма за тестуване на вируса на СПИН, програма за ранна диагностика, програма за грижи за болните от СПИН, програма за защита от болестта и програма за защита на правата на болните от СПИН. Ние сме единствената организация в страната, където се извършват подобни медицински услуги.

— Благодаря ви, докторе. Вие сигурно сте предимно администратор, или се занимавате и с лечение на пациенти?

— Всъщност отделът се ръководи от назначени от мен административни мениджъри. Лично аз се занимавам главно с лечение на пациенти, предимно серопозитивни или болни от СПИН. Тясната ми специалност е предпазване от заразяване и лечение на СПИН.

— Бихте ли обяснили пред съда кога и къде сте получили своята медицинска квалификация?

— Разбира се. Завърших Харвардския университет с научна степен по медицина. После прекарах известно време като стажант в болницата „Бет Израел“ в Ню Йорк, след което няколко години бях на специализация в Центъра по контрол на болестите и Центъра по превантивна медицина в Атланта, Джорджия. Преди няколко години се върнах в университета „Джон Хопкинс“ и защитих докторат по право и обществено здравеопазване. Преди четири години приех поста на директор на здравния отдел в Санта Рита, тъй като тази част на страната е най-силно засегната от болестта СПИН. Смятам, че мога да допринеса за лечението на болестта.

— Докторе, били ли сте консултант и имате ли публикации по специалността си?

— Да. Изследванията ми в областта на заразяването с вируса и лечението на болестта СПИН са публикувани в медицинските списания на университета на Ню Инглънд, в „Американско здравеопазване“ и в „Европейското списание по епидемиология“. Работил съм като консултант към Управлението на затворите в Калифорния по проекта за ограничаване на СПИН сред затворниците; съветник съм на Националния специализиран отряд по хомосексуализъм при президентството, Фондацията по СПИН в Сан Франциско и на Американската фондация за изследване на СПИН.

Катрин бе длъжна да го подложи на разпит, известен сред служителите на съдебната система като „око да види, ухо да чуе“, начин да се докаже на съдията, че свидетелят притежава необходимата квалификация като експерт, а на съдебните заседатели — че на неговите показания може да се вярва. Експертът бе единственият свидетел, за когото законът допускаше да дава по-скоро мнения и оценки, отколкото факти; да отговаря на хипотетични въпроси и да сподели пред съдебните заседатели не само какво знае, но и какво мисли.

Естествено и съдия Уудс, и Мартин Белкър, много добре познаваха високата квалификация на доктор Фриймън; той бе един от най-уважаваните в щата специалисти по СПИН и инфекциозни болести. Но проблемът не беше в това. Катрин знаеше, че защитата е готова да признае впечатляващата квалификация на лекаря, но тя предпочиташе съдебните заседатели да получат лично впечатление за нея.

— Докторе, вярно ли е, че днес благодарение на филмите, телевизията и честите дискусии в пресата всеки знае какво представлява болестта СПИН?

Доктор Фриймън си позволи лека усмивка.

— Повечето хора смятат, че е така. В действителност обаче средният американец знае учудващо малко за тази болест.

— Разбирам — каза Катрин и погледна съдебните заседатели. — Тогава може би няма да е излишно да ни обясните какво точно представлява СПИН?

Тя усещаше очите на съдебните заседатели върху себе си и знаеше какво се очаква от нея. Едно от нещата, които бе усвоила през дългите години работа в съда, бе, че нейното облекло, грим, поведение — всичко това оказваше огромно влияние върху начина, по който съдебните заседатели възприемаха не само нея, но и позицията на обвинението. Съдът не беше театър, но работата й имаше много общо с актьорското изпълнение. Външният й вид беше много важен. Ако бе облечена небрежно, съдебните заседатели можеха да стигнат до извода, че делото е маловажно. Затова и тази сутрин Катрин много внимателно обмисли как да се облече: трябваше да изглежда сериозна, но не надута; делова, но не недостъпна.

— Съкращението СПИН означава „синдром на придобитата имунна недостатъчност“. Това е болест, която се причинява от вирус.

— А името на вируса е?

— Пълното му название е „човешки Т-клетъчен лимфотропен вирус, тип №3“, или ЧТЛВ-3. По-често се среща като „човешки лимфотропен вирус“, ЧЛВ, или „вирусът на СПИН“ и е изключително заразен.

— Разпространява ли се като обикновената настинка или дребна шарка?

— Не. Разпространява се по същия начин, както и останалите болести, които се предават по полов път, например сифилис или гонорея.

— Може ли да се предаде при обикновен контакт?

— Не, не може. Вирусът на СПИН не се предава при ръкуване, прегръдка, целувка по бузата, плач, кашлица или кихане. Нито можеш да се заразиш — както погрешно смятат мнозина — в плувния басейн или от храна, която е докосвал заразен с вируса, нито от спално бельо, хавлия, чаша, сламка, звънец на вратата, телефонен апарат или клозетна чиния, ползвани от болен от СПИН.

— А слюнката?

— Вирусът е бил открит в слюнката, а също така и в сълзите на някои болни. Въпреки това от 1979 година, когато е регистриран първият случай на СПИН, не е установено заразяване със слюнка или от сълзи.

— А при по-интимен контакт, докторе? Например при масаж на тялото?

Доктор Фриймън поклати глава.

— Доколкото липсва полов контакт — спокойно обясни той, — няма опасност от заразяване. Същото се отнася и за мастурбацията. Повечето видове неполови контакти са безопасни.

— Но някои очевидно не са. Бихте ли ни посочили някакви примери?

— За високорисково поведение се смятат сексуалните контакти между хомосексуални и бисексуални мъже. Около седемдесет процента от жертвите на СПИН в страната са от тази категория. Другият най-често разпространен начин за заразяване е използването на общи игли при интравенозно приемане на наркотици.

— А възможно ли е да се стигне до заразяване при хетеросексуален полов контакт, или с други думи, при полов контакт между мъж и жена?

— Не съществува риск от заразяване при полов контакт между партньори без странични връзки или при моногамни партньори — отвърна доктор Фриймън.

Въпреки своето донякъде студено излъчване той беше добър свидетел: решителен, с ясна мисъл, точен език и внушаваше доверие. Следващата задача на Катрин бе да го преведе стъпка по стъпка през всички аспекти на болестта, но без да му позволява да се изразява прекалено сложно като че ли чете от медицинско списание, за да не отегчи съдебните заседатели.

За да постигне целта си, първо трябваше да го накара да обясни как вирусът прониква в тялото и разрушава имунната система, като напада Т-лимфоцитите и се разпространява по-бързо, отколкото организмът може да подмени своите Т-клетки.

— Какво става, когато се разруши имунната система?

— Без функционираща имунна система, която да се бори с микробите, засегнатият организъм става уязвим към заразяване с бактерии, протозоми, плесени и други причинители на болести, като тези на пневмонията, туберкулозата и менингита.

— И на рака?

— Да — потвърди доктор Фриймън, — а също така и на рака.

Катрин изчака думите му да стигнат до съзнанието на съдебните заседатели. Искаше добре да разберат какво точно бе причинил Ричард Хъдсън на своите три жертви, чиито истории вече бяха изслушали.

Катрин задаваше въпросите един по един и той отговаряше: инкубационен период, симптоми, ракови заболявания, от които най-често се разболяваха заразените със СПИН. Тя дискретно следеше реакциите на съдебните заседатели, докато говореше свидетелят. При най-малкия признак за апатия или досада щеше да съкрати показанията на доктор Фриймън, но засега нямаше опасност. Оставаха само още няколко въпроса, за да постигне целта си.

— Кажете ни, докторе, има ли лек за СПИН? — просто попита тя.

— Не.

— А не се ли работи върху някаква ваксина?

— Доколкото ми е известно, не.

— Съществува ли ваксина, която би предотвратила заразяването на здрави хора?

— Не, няма.

— А има ли ваксина или лекарство, които да спрат или да забавят развитието на болестта, след като е налице заразяване?

— Не, няма.

— Следователно, ако някой преднамерено зарази двама души със СПИН, това означава, че на практика той съзнателно ги е осъдил на смърт, нали?

— Възразявам! — извика Белкър и рязко се изправи. — Въпросът е спекулативен!

— Оттеглям въпроса — веднага се съгласи Катрин. — Благодаря ви, доктор Фриймън. Нямам повече въпроси.

Адвокатът още стоеше прав, лицето му беше напрегнато.

— Господин Белкър, имате ли въпроси към свидетеля? — попита съдия Уудс.

— Не, ваша чест — отговори той, все още ядосан. — По-късно защитата ще призове собствен експерт по СПИН.

— Тогава смятам, че моментът е подходящ съдът да се оттегли за почивка — каза Уудс. — Благодаря ви, доктор Фриймън. Можете да напуснете свидетелската скамейка. — Замълча за миг, след което се обърна към присъстващите: — Като председател на съда утре сутринта се налага да присъствам на важно заседание. При това положение трябва да ви съобщя, че следващото заседание се отлага за утре, в два следобед. Освен това искам отново да предупредя съдебните заседатели да не коментират случая извън тази съдебна зала.

Съдията се оттегли и Катрин се огледа наоколо. Повечето представители на пресата се бяха измъкнали преди или по време на показанията на доктор Фриймън. Не очакваха нищо сензационно, нищо смразяващо кръвта, нищо, което обикновените хора биха искали да прочетат във вестника или да видят по телевизията. Дейв Гранц прекъсна мислите й:

— Катрин, добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

Неговата загриженост я трогна.

— В момента не. Добре съм — отвърна тя и си помисли: „Но не съм сигурна дали е за дълго“. — Къде отиваш?

— Имам среща с Уолт Ърхарт — обясни той. — А имам и някои лични задачи, които трябва да свърша.

— Нещо ново за атентатора?

— Нищо, освен догадки — ядосано отвърна той. — Кучият му син не е оставил много улики, върху които да поработим.

Катрин проследи с поглед как Дейв излиза от съдебната зала и съжали, че не успяха да си поговорят. Беше тежко и за нея, и за него. Още не знаеше как е възприел новината за болестта й и за евентуалните последствия. Непрекъснато възникваше нещо важно в службата или вкъщи. Спомни си една стара песничка на Хелън Реди: „Аз съм силна, аз съм непобедима, аз съм жена“. Усмихна се на мислите си: „Не е зле да повярвам, че и аз съм такава“.