Били Лец
Аз и дъщеря ми (7)

Седма глава

Форни каза на Новали, че ако закъснее за вечерята по случай рождения й ден, ще я нагости със задушени скакалци. Тя се постара да отиде навреме. Дори пристигна пред библиотеката двайсет минути по-рано. Но той бе вдигнал по въпроса толкова голям шум, че ранното й пристигане можеше да го смути точно колкото й евентуалното й закъснение. Затова вместо да влезе, Новали изчака на една пейка до желязната порта. Междувременно се опита да изсуши с гребена още мократа си коса.

Дойде направо от гаража за камиони на „Ийст Мейн“, където ходеше да си мие косата. Няколко седмици по-рано бе открила, че за кабините с душове зад гаража има и външен вход. От нея се изискваше само да влезе и да излезе толкова бързо, че да не налети на някой шофьор или на шефа на заведението. Досега късметът не и бе изневерявал.

След банята се облече в нова рокля от щанда за бременни в „Уол-Март“. Не й беше приятно да записва още един разход в счетоводната си книга, но случаят бе особен — Форни го замисляше от няколко седмици.

Малко след като се запознаха, на третото или четвъртото й ходене в библиотеката, Форни бе научил рождената й дата и бе започнал да се държи доста тайнствено. Новали виждаше как набързо си записва нещо. Веднъж, когато го видя да дращи върху доларова банкнота, й каза, че предупреждавал банката за измама. После като вещ таен агент вдигна банкнотата към светлината, опита я на якост и кимна многозначително, преди да я сгъне и напъха дълбоко в джоба си.

По същото време започна да задава на Новали странни въпроси за храната — какво мисли за телешкото, обича ли къри, дали предпочита оранжева на цвят храна пред червена. Когато я попита дали харесва мириса на тарагон, тя отвърна, че въобще не си пада по рибата. На Форни това му се видя толкова хубаво, че очите му се насълзиха.

Искаше й се да му каже, че й е омръзнало да яде говежда пастърма, риба тон в сладка вода и виенски наденички. Че никога няма да вкуси обезкостена шунка, че грахът и морковите имат вкуса на консервите, в които ги продават, и че след близо два месеца живот с храна от „Уол-Март“ домашно сготвено телешко с къри и дори тарагон, в оранжев или червен цвят, наистина ще й хареса.

Мисълта за храна накара стомахът й да застърже. Погледна часовника си — имаше още няколко минути. Стана и оправи гънките на роклята си. Уличните лампи току-що бяха светнали и гъстите вечнозелени храсти на края на тротоара хвърляха дълги сенки чак до гравираните с букви каменни стълбове пред библиотеката.

Форни я гледаше от прозореца на каталожния отдел. Наблюдаваше я още от момента, когато седна на пейката.

Щом стигна средата на алеята, той се отдръпна от прозореца и пое към входа. Опита се да не бърза, да върви с нейното темпо, но отвори вратата още преди да е изкачила няколкото стъпала.

Знаеше, че си е прибрала косата с един сребърен гребен. Знаеше, че е с рокля с цвета на глициния. Докато не отвори вратата обаче, не предполагаше, че косата й ще ухае на цъфнал храст, нито че от смрачаващата се светлина зелените петънца в очите й ще придобият цвета на ранна пролетна върба.

— Добър вечер — изрече той с отрепетирана интонация.

Новали не можа да повярва, че мъжът пред нея е Форни Хъл. За пръв път го виждаше без плетената шапка. Косата му — тъмнокафява, почти черна, падаше над челото. Беше се обръснал и кожата му изглеждаше неочаквано гладка и нежна за такъв огромен мъж.

Беше облечен в странен костюм с дълго сако и кадифена яка. Беше виждала такива само във филмите или по старите снимки. Носеха ги богати мъже с лъскави цилиндри на главите си, свикнали да пият чай от китайски порцеланови чаши.

— Здрасти, Форни. Изглеждаш чудесно.

— О, аз… — този отговор не го беше репетирал.

— Може ли да вляза?

— Да, ако обичаш — каза той с малко по-висок глас, отколкото възнамеряваше.

— Да не си настинал?

Форни поклати глава.

— Не мисля.

— Говориш така, сякаш носът ти е запушен.

Той затвори вратата зад гърба й и изрече:

— Ти също.

— Говоря със запушен нос ли?

— Не! Искам да кажа, че изглеждаш чудесно. Ти също…

— Благодаря.

— Ами… — поколеба се мъжът. Изведнъж направи широк жест с ръце, посочвайки читалнята — жест, който бе усъвършенствал пред огледалото. — Насам, моля.

Вървеше след нея, сигурен, че цялата работа е една грешка, че ще го помисли за откачен и сигурно ще се изсмее, щом види какво е направил.

Но когато Новали отвори вратата на читалнята, хлъцна и плесна с ръце, поразена от гледката.

Цялата стая блестеше, осветена от свещи. Златиста, трепкаща светлина грееше във всяко ъгълче, на всяко равно място. Свещи горяха по масите, рафтовете, шкафовете и количките. И навсякъде до свещите имаше рози — нежни цветове в бледорозово и жълто, още пъпки или разцъфнали букети от рози във вази и купи. Свещи и рози имаше по цветарници и стойки, по бюрата, по первазите на прозорците. Свещи горяха по дебелия мрамор, по полираните маси — по сенките на тавана и пода танцуваха светли вълнички.

В центъра на всичко това Форни бе наредил масата за вечерята по случай рождения ден на Новали — кръгла маса, застлана с кремава покривка. По нея бяха наредени кристални високи чаши, бял китайски порцелан и розови рози в рубиненочервена ваза.

— О, Форни, това е чудесно! — прошепна тя.

После започна да обикаля из стаята, възхищавайки се на всяко нещо, до което се докоснеше — тънка розова ваза с форма на китайско ветрило, два сребърни свещника с гравирани панделки по тях, зелена керамична купа с изрисувани морски миди, свещник от тъмно, резбовано дърво.

Форни я гледаше как бавно пристъпя из стаята. Свещите осветяваха лицето й, тя разглеждаше свещниците или слагаше дланта си над пламъка, за да почувства топлината му. Когато намери една паднала жълта пъпка, Новали я забоде в косата си. Той не виждаше лицето й от мястото си, но знаеше, че малкият белег в края на устните й изглежда сребристобял на светлината на свещите.

— Имам чувството, че участваме във филм, Форни. Сякаш ние сме главните герои. Плюшените завеси се разтварят и на екрана се появяваме двамата с теб — пушим цигари със сребърни цигарета и…

— Нямам цигари, но бих могъл да намеря.

— Не, не ни трябват никакви цигари. Всичко е прекрасно и така, както си е.

Взе една ваза с изрисувани сини дракони.

— Откъде намери всичко това, Форни? Толкова много вази?

— На майка ми са. Тя слагаше цветя във всяка стая.

— Трудно ми е да си представя това тук като къща. Толкова е голямо…

— О, сега е доста променено. Избивани са стени, затваряни са врати. Ето тази стая се състоеше от три — вестибюл, столова и кабинет на баща ми. Кухнята е отзад, а спалните — горе.

— Бил си богато дете.

— Дядо ми беше богат. Баща ми го наследи. Да, сигурно сме били богати. Много отдавна.

— Навярно е хубаво да живееш в библиотека, да можеш да четеш толкова книги и…

От горния етаж се чу стържене и Новали вдигна глава към тавана. Форни обаче не помръдна. Ако не се бяха стегнали мускулите на челюстта му, би си помислила, че не е чул.

Изведнъж той приближи до масата и издърпа един стол.

— Нека седнем.

Тя също приближи и се настани на стола, който й предложи. Почувства се неловко, когато той се надвеси към масата и попита:

— Обичаш ли вино?

— Искаш да кажеш вино „Моген Дейвид“ ли?

— Да, нещо такова.

— Разбира се.

Форни донесе пълна гарафа и наля в чашите, после вдигна своята.

Новали се усмихна и рече:

— Не ми казвай, че това не е филм.

Взе чашата си и докосна неговата.

— Честит рожден ден, Новали. Честит осемнайсети рожден ден — изрече той точно както го беше репетирал.

Когато отпи от виното, тя се опита да не направи физиономия, но от усилието потръпна.

— Много е сухо за теб, нали? — попита Форни.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не е сладко.

— Значи сухото вино е кисело, така ли?

— Ще ти намеря нещо друго за пиене.

— Не! Виното е чудесно. Обичам сухо вино… Винаги съм го обичала.

Престори се, че отново отпива.

Форни бръкна йод масата, извади един пакет, обвит в жълта хартия, и й го подаде.

— О, Форни…

— Отвори го, Новали.

Тя започна да развива пакета, като внимаваше да не скъса хартията и да не смачка панделката. Вътре намери книга в тъмна кожена подвързия със златни букви на корицата — „Градинарски вълшебства и други домакински познания“.

— Колко е красива — рече тя, поглаждайки с пръсти заглавието. — Нямаш представа колко ми трябва малко вълшебство.

— Може би ще откриеш начин да спасиш своя кестен.

— Това е първата книга в живота ми, Форни. И знаеш ли какво? Това е първият рожден ден в живота ми.

Той се прокашля, преди да изрече подготвената си реч, но две бързи почуквания от горния етаж го накараха да забрави думите.

— Форни, да не би…

— Тогава ще ядем. — Стана и тръгна към кухнята.

— Може ли да ти помогна?

— Не. Ти си почетният гост. Нямаш работа в кухнята.

Излезе и затвори вратата след себе си.

Новали дочуваше кухненските шумове — лъжица, гребяща по метал, звън на стъкло. Не можеше да си представи как Форни се справя с фурни и печки, тигани и капаци. Виждаше го да се люшка между история и литература, но в никакъв случай да се разхожда между печка и мивка.

Когато той се върна с поднос в ръцете, каза, опитвайки се да говори с френски акцент, както беше репетирал:

— Вечерята е сервирана.

Сложи таблата на количката до масата, после постави една купичка пред Новали и една на своето място.

— Вашата супа, мадам.

— Никога не съм виждала оранжева супа.

— Това е оранжева бадемова крем супа — обясни й и седна.

Тя я опита. Супата имаше чудесен вкус на ядки, беше ароматна и гладка като кадифе, но студена.

— Форни, страхотна е.

Знаеше, че като я опита, той ще се притесни от това, че е изстинала, но едва ли вкусът й би бил по-добър, ако беше топла.

Стараеше се да не яде прекалено бързо, поне с темпото на Форни, но той се хранеше едва-едва, защото повече я гледаше.

— Сам ли направи това?

Той кимна.

— Как се научи да готвиш?

— Просто с четене.

— Научил си всичко от книгите, така ли?

Форни прокара пръст йод твърдата бяла яка на ризата СИ:

— Искам да ми дадеш рецептата.

— Обичаш ли да готвиш?

— Там, където живея сега, няма възможност за готвене, но като се роди бебето… — не довърши, защото всъщност не знаеше какво да каже.

Изведнъж той скочи и се втурна през стаята. Зави зад едно бюро, наведе се, после изскочи с книга в ръка.

— „Физиология на вкуса: разсъждения за трансценденталната гастрономия“.

Подаде я на Новали.

— Готварска книга ли е?

— Е, има рецепти, но всъщност е история и философия и… — Погледна часовника си. — А-ха, време е. — Взе купичките и се понесе към кухнята.

Тя също хвърли един поглед на часовника си. Трябваше да се прибере преди девет. В противен случай щеше да прекара нощта в парка. Чувстваше се като Пепеляшка.

Още разглеждаше книгата, когато Форни се върна с нова табла, този път препълнена. Миришеше толкова хубаво, че я достраша да не припадне.

— Това е мус от аспержи — рече той и натопи дълбоката лъжица в люлееща се смес от нещо, което на вид приличаше донякъде на зелен ванилов пудинг.

— Тези неща какви са?

— Шницели ала Уелингтън.

— Приличат на странни бисквити.

— Говеждо месо панирано в яйца и галета.

— Говеждо! — с усилие се въздържа да не грабне храната от таблата.

Да вървят по дяволите приборите!

— А това… — Форни вдигна една малка сребърна сосиера с непозната за нея кафява течност — е сос Мадейра.

Сложи шницел в чинията на Новали и го заля с малко сос.

— Накрая задушен грах със сметана.

— Само това мога да разпозная.

Той напълни чиниите и отново се настани срещу младата жена.

— Форни, виждала съм такава храна само в списанията. Дори не ми е хрумвало, че някой ще ми я поднесе.

Не знаеше какво да й отговори.

— Това е най-хубавата вечер в живота ми.

Нищо от упражняваното не би прозвучало на място сега. Не бе очаквал да чуе от нея „най-хубавата вечер“!

Тъкмо разрязваше говеждото и сосът попиваше в пането, когато над главите им се чу трясък — полилеят подскочи, от тавана се поръси прах. Форни се вцепени със злобно и недоумяващо изражение на лицето. После скочи от стола, блъскайки се в масата. Чашите се събориха, виното се разплиска, а една чиния се разби на пода.

— Форни!

— Стой тук, Новали — извика той, прекоси тичешком стаята и се втурна в кухнята.

Тя хукна по дългата, тясна кухня, следвайки го. Откри стълбата към втория етаж в дъното на един едва осветен коридор и изкачвайки по две стъпала наведнъж, се озова на широка площадка. Втурна се към светлината, струяща от една отворена врата, и спря пред нея.

Форни бе наведен над свитото тяло на жена, чиито кокалести ръце и крака й напомняха клечкоподобните фигурки, които бе рисувала като дете. Жената бе с рядка сива коса и кожа като излъскано сребро. Новали помисли, че е умряла, но видя как пръстите й, подобни на птичи крака, се свиват и се впиват в ръката на Форни.

Подът беше влажен и осеян с натрошено стъкло. Пристъпяйки в стаята, Новали усети миризмата на уиски — толкова беше силна, че чак й залютя на очите. Но имаше и нещо друго, нещо, което тя…

Форни се обърна толкова рязко, че младата жена се дръпна назад.

— Не, Новали. Не влизай тук.

— Нека ти помогна, Форни — рече тя и пристъпи.

Тогава разбра какво беше станало — вонеше толкова силно, че се опита да не диша. Жената бе повърнала върху себе си.

— Новали — изрече той с глас, който не бе упражнявал. — Запознай се със сестра ми Мери Елизабет Хъл… Библиотекарката.