Били Лец
Аз и дъщеря ми (23)

Двадесет и трета глава

Новали работеше в склада още от обяд. Не видя как небето почна да се смрачава на юг, нито проблясващите светкавици на запад. По-късно следобед, когато застъпи на касата в магазина, бурята беше толкова близо, че гръмотевиците вече се чуваха.

Последният й клиент бе слаб мъж на средна възраст, който носеше разсад за домати.

— Ще ги насадите ли преди да е ливнал дъждът? — попита го Новали.

— Де да е само дъжд.

— Така ли?

Той повдигна единия ръкав и й показа белези от рани.

— Шрапнел от Виетнам — гледаше ръката си, сякаш я виждаше за пръв път, после спусна ръкава. — Когато идва буря, аз пръв усещам. Още преди да съобщят прогнозата за времето. Сега тази ръка ми казва, че се задава нещо голямо.

Когато затвори касата в три часа, магазинът бе почти празен. Повечето купувачи бяха избързали да си ходят, оставяйки полупълни кошници пред щандовете. Други бяха минали набързо през касите, загледани в тъмното небе.

Някои от продавачките също биха искали да си ходят. Да се приберат вкъщи при изплашените си деца, които не можеха да спят от силния вятър, дребосъци, които пощръкляват от тътена на гръмотевици. Една жена разказа как шестгодишният й син сънувал кошмари с наводнения, а друга — как дъщеря й помнела наизуст прогнозите за времето.

Самата Новали също не бе привикнала към бурите в Оклахома. Бури, които често ги караха да тичат в мазето на Дикси Мълинс дори посред нощ. Сестрата обаче превръщаше тези часове под земята в приключения, така че Америкъс да не се плаши. Правеше й куклен театър и разни фокуси. Пееше песни, разказваше приказки, в които детето се включваше като артистка, дори я осветяваше с фенерчето си.

Сестрата обаче не можеше да скрие своя страх от „пълзящи неща“, които понякога също се криеха в мазето. Обикновено пращаше Новали напред, за да провери дали няма нещо лазещо или скачащо. Единствените същества бяха дългоножки, които имаха по-голям шанс да оцелеят в мазето със сестра Хъзбанд, отколкото навън с вятър, който по думите на Америкъс, можеше да ги отвее чак до фермата на леля Ем в Канзас.

Когато си тръгваше, небето съвсем се бе прихлупило — Змийските хълмове не се виждаха. Реши да се прибере краво вкъщи, макар че имаше работа в рекламната агенция. Щеше да пропусне зарзаватчийницата, можеше да отиде после. Но да подмине бензиностанцията на „Тексако“ изглеждаше малко рисковано, защото резервоарът на шевролета беше празен — стрелката сочеше нулата.

Старата тойота изкарваше цели седмици с едно зареждане. Сестрата твърдеше, че се движи с магия. Новата кола гълташе безоловен бензин за месец повече, отколкото тойотата за година. Въпреки това Новали се гордееше с нея — най-новата кола, която някога бе карала, при това почти изплатена.

Когато приближи и паркира до фургона, една светкавица изтрещя толкова наблизо, че кожата на ръцете й настръхна.

Америкъс и сестрата бяха в кухнята — приготвяха „торбата за мазето“ — не по-малко важен елемент на оклахомските бури от вятъра.

В торбата винаги имаше транзистор, фенерче и свещи. Сестрата добавяше каквото й видят очите, стига да не е миризливо или лепкаво. Винаги вземаше достатъчно количество и за съседите, които също идваха в мазето — сухи сладки, сирене.

— Мамо, иде буря — каза Америкъс, докато увиваше страхливото коте в хавлиена кърпа и се готвеше за похода до мазето.

— По телевизията току-що предупредиха, че иде ураган — каза сестрата. — Видели фунията му над Виан.

— Трябва да си взема Бухтичко — извика детето, тичайки към задната врата.

— Не мисли за него. Той ще се мушне под къщата.

— Не, иска да дойде с нас.

— Стой наблизо — викна й Новали. — След малко тръгваме.

— Миличка, вземи новите батерии от шкафа под мивката.

— Как се чувства днес Дикси?

— Хич я няма. Сестра й каза, че нощес не била мигнала.

— Дали да не дойде в мазето?

— О, не. Там е много влажно — кошмар за плеврита. Освен това Дикси не се бои от бури. Тя идва в мазето просто за компания.

Новали сложи батериите в сака.

— Готова ли си?

— Ти тръгвай с Америкъс. Сготвих картофена супа за Дикси. Ще й я оставя, като минавам.

— Ако стигна първа, ще разчистя всички змии, тарантули и…

Лампата примигна, след което се чу силен гръм. Младата жена подскочи.

— Наблизо падна — отбеляза тя.

— Това бе знак от Бога да вземаш детето и да отиваш в мазето.

— Добре, но и ти побързай.

— Миличка, както върви, току-виж те изпреваря.

Новали грабна сака и се втурна към задната врата.

Америкъс чакаше пред стълбите и дърпаше за каишката рунтавия мелез.

— Хайде, Бухтичко!

Котето, настръхнало от ръмженето на кучето, се измъкна от хавлията и се покатери по раменете на Америкъс.

— Помогни ми, мамо.

Тя взе кученцето, защото знаеше, че малката няма да се успокои, докато цялата менажерия не е с тях.

— Да вървим.

Въздухът бе като замръзнал — нищо не помръдваше, дори цветният прашец не се вдигаше от земята. Никакъв вятър, не трепваше дори листо. Тъмното небе продължаваше да тъмнее и да позеленява — ужасен нюанс на зеленото, като светлина, затворена в шише.

Кварталът изглеждаше безлюден — нямаше хора нито по улиците, нито в градините. Червените кокошки на Дикси се бяха прибрали в кокошарника, а колата на Хенри като никога я нямаше. Дори хранилките за птици на Леона бяха пусти.

Не се чуваше нито лай, нито чуруликане, нито грак… Пълна тишина. Бухтичко стоеше мирно на хълбока на Новали, а котето безмълвно кокореше очи от хавлията. Америкъс настъпи градинския маркуч в задния двор на Дикси и замахна по синята муха, кацнала на меката й буза точно под окото.

Вратата на мазето беше отворена. Значи не идваха първи. Госпожа Ортиз и момичетата събираха водата от пода в метална кофа.

— Къде е сестра Хъзбанд?

— Идва.

— Мъжът ми боядисва една къща някъде в центъра. Опитах да му се обадя, но… — Госпожа Ортиз приседна на дървената пейка до стената и извади от джоба си броеницата.

— Може да ни отмине — рече Новали, опитвайки се гласът й да звучи обнадеждаващо. Запали свещите, пусна радиото — местната станция не се чуваше. На радио Тълса имаше смущения, а две местни станции и една западна излъчваха едновременно песента „Ритъмът на сърцето“.

Щом кофата се напълни, тя я изнесе по стълбите и я изля до входната врата. Беше се появил вятър. Въздушният напор повдигаше долните клони на платаните в двора на Дикси и търкаляше облаци прах по алеята.

Новали си помисли, че сестрата вече е напуснала фургона. Защо не я видя да пресича към къщата на Дикси?

Когато изнесе втората кофа вода, видя, че бурята едва ли ще ги отмине. Вятърът бе станал толкова силен, че трябваше да се наведе, за да запази равновесие. Силният повей подхвана вратата на мазето — плътно буково пано, обковано с метални ленти, и я блъсна в циментовата платформа, на която лежеше.

Точно когато Новали влезе в мазето, започна да вали град. Момичетата на Ортиз се свиха на пейката до майка си. Предишното лято бурята ги бе изплашила до смърт — кученцето им Кантинфлас бе убито от градушка.

— Мамо, къде е баба Хъзбанд? — попита Америкъс.

— Идва, съкровище.

Новали стоеше в мазето и гледаше навън. В странен танц ледените парчета хвърчаха на всички страни, смазваха тревата, прекършваха цветовете на нарцисите в цветните лехи, режеха като с нож стеблата.

Ламариненият покрив на кокошарника дрънчеше като барабан. Когато чуха, че се счупи стъкло, госпожа Ортиз и Новали зажумяха.

Ледените топчета заваляха по стълбите към мазето и пода и най-малката дъщеря на Ортиз се разплака.

— Дали да не затворим вратата? — попита госпожа Ортиз.

— Да изчакаме сестрата. Само няколко минути.

Изведнъж градушката спря и отново настана тишина.

— Слава Богу — прошепна госпожа Ортиз.

Новали кимна и побърза нагоре. Тъмни облаци закриваха небето — растяха и преливаха в странни, ужасяващи форми. Носеха се така бързо и ниско, та имаше чувството, че може да ги стигне с ръка. Някъде отгоре долавяше дишане — тежко и мощно.

После се чу сирена. Искаше й се да приближава полицейска или пожарна кола, но това беше друго. Предупреждаващата за буря сирена идваше от гимназията на две преки надолу по улицата. Полазиха я тръпки и тя изруга.

Госпожа Ортиз изкачи няколко стъпала, за да вижда навън. Из двора на Дикси вятърът гонеше най-различни неща. Кофите за боклук летяха из въздуха, клоните на дърветата се огъваха неистово.

— Новали, по-добре влез вътре.

— Мисля да изтичам до къщи и да потърся сестра Хъзбанд…

Тогава Новали го видя. Тайфунът въртеше спиралата си и я забиваше надолу като гигантски загрубял пръст, протегнат към земята. Въздухът се изпълни със силно бучене, небето стана горещо и започна да се върти — пърлеше кожата й, ръфаше тялото й.

Когато се затича към къщи, нещо я перна по ръката, малко и твърдо, прескочило от двора на улицата. Видя как табелата на фризьорския салон на Дикси се вдигна във въздуха и се заби в клоните на платаните. Видя как плоскодънната лодка на Хенри се понесе по алеята и се блъсна в кокошарника.

Разбра, че не може да се добере до фургона, затова се върна в мазето. Стъпи с единия крак на първото стъпало и се хвана за вратата. Успя да я отвори само няколко сантиметра, преди вятърът да я затръшне обратно в циментовата рамка. Опита отново, но вятърът беше много силен. Когато се наклони напред встрани от стълбите, почувства как мощната въздушна струя я повдигна, тялото й странно олекна, сякаш небето се опитваше да я погълне.

После нечии ръце я хванаха за глезените и задърпаха краката й. Тя сви колене, наведе се и посегна зад гърба си, където усети пръстите на госпожа Ортиз и ги стисна с всичка сила. Жената с усилие надви вятъра, издърпа я до стълбите и я вкара в мазето.

Америкъс с вик се хвърли в ръцете на майка си, но гласът й се изгуби в бученето, изпълнило мазето. Зажумяха заради праха, който се стелеше наоколо. Не видяха как госпожа Ортиз се сви в ъгъла при дъщерите си. Не забелязаха и Бухтичко, скимтящ зад преобърнатата пейка, нито лутащото се объркано коте, пълзящо по пода.

Изведнъж горещият въздух започна да фучи из мазето. Изгаси пламъка на свещите, изтръгна листа, хартиени чаши, растения от стените, после запокити всичко навън. Метна котето на стълбите, пое го отново и го всмука във въздушната спирала.

Отвън се чу страхотен трясък — стените се разтресоха. Силен порив на вятъра затръшна вратата — в зимника се възцариха тъмнина и тишина като в гроб.