Били Лец
Аз и дъщеря ми (12)

Дванадесета глава

Уили Джак пристигна в затвора на Ню Мексико един понеделник и до петък вече имаше шест шева на ануса си, счупен нос, дупка колкото монета на лявото си бедро и една педя дълъг белег на гърдите. Той щеше доста трудно да свикне със затвора.

Бяха го експедирали от Санта Роза. Държаха го в областния затвор само девет дни преди делото, което продължи един час. Присъдата прочетоха за не повече от три минути. Трябваше да излежи четиринайсет месеца в затвора с добро или лошо поведение, но Уили Джак така и не се стремеше към добро поведение.

Затворническите му проблеми започнаха много рано. Счупването на носа се получи още на първия ден, когато охраната се опита да го върже в килията му. За това му лепнаха три денонощия карцер. Отхапването на бедрото и разкъсването на ануса станаха през втората нощ — изнасилиха го двама братя на име Джебо и Сами — същите, които го придружиха до карцера. Белегът на гърдите — най-безобидната от всичките му рани, всъщност бе най-сериозната. С нея го издокараха, защото не пожела да даде своето парче сладкиш на един съсухрен дребен мъж на име Сладкия зъб — доста странно име за беззъб човек.

До края на първата седмица Уили Джак бе наказван с изолиране четири пъти. Лекарят, доктор Стрейнджлав, чието отношение към затворниците бе доста странно, реши, че Уили Джак е много привлекателен, положение, което не беше в полза на младежа. Докторът реагираше на сексуалното привличане, като причиняваше физическа болка, а копнежът му по младия мъж бе невъобразимо силен. Когато оправяше счупения му нос, го натъпка с толкова много памук, че преградката се разкъса. Докато почистваше раната на бедрото, към мехлема прибави щипка каналин. При зашиването на ануса му изписа с фини бодове и заврънкулки името си.

 

 

Съквартирант по килия му беше един индианец от племето навахо — казваше се Костенурката и не знаеше на колко години е. Очите му напомняха белтъка на развалени яйца. Кожата му бе толкова прозрачна, че се виждаше как тече кръвта по вените на слепоочията му. Старецът не говореше много. Всъщност разговориха се едва на петата вечер, когато сърцето на Уили Джак спря.

Това се случи по време на сън — болката го накара да легне по гръб и го прикова на матрака. Тишината накара Костенурката да се приближи и да се вгледа в лицето му.

— Това сърце не бие — рече индианецът.

Гласът му бе тих, говореше бавно и спокойно като човек, който си мърмори за повредения карбуратор или недействащите бутала.

Уили Джак се опита да проговори, да помоли стареца да намери помощ, но поради болката в гърдите от устата му не излизаше нито звук.

— Не бие — повтори Костенурката.

Младият мъж усещаше как налягането в стомаха му расте, как се издува като балон под гърдите точно там, където го беше ударил Сладкия зъб.

— Веднъж спря сърцето на дядо ми — каза индианецът, — за три луни.

С вдигната нагоре брадичка и оголени зъби Уили Джак се опитваше да си поеме дъх.

— Изчезващият Чарли ни каза, че не бил мъртъв. Каза ни да имаме търпение. Така и направихме.

Уили Джак започна да размахва ръце, а пръстите му сякаш деряха въздуха.

— Не е лесна работа да чакаш едно сърце да забие отново.

Думите на индианеца се понесоха, преминавайки през нещо плътно и синьо, обгръщащо тялото на Уили Джак.

Не помнеше напевните звуци на езика на индианеца, нито потупването на кокалестите му пръсти по гърдите си. Помнеше само, при това доста по-късно и винаги когато не искаше да мисли за този инцидент, гласа на Новали — тих и далечен като ехо.

Подай ми ръката си.

Уили Джак присви очи — опита се да я различи през тъмнината, която ги разделяше.

Усещаш ли?

Тогава си спомни какво му беше казала за сърцето.

Не чувстваш ли едно нежно туптене?

За неговото сърце ли беше говорила?

Пипни ето тук.

Дали не го беше попитала…

Там, където е сърцето.

Най-после усети плах удар в гърдите си. Няколко секунди по-късно — още един и още един… неритмични, спънати, забързани да влязат в такт с пръстите на Костенурката, с ритъма, който сърцето на Уили Джак трябваше да следва.

 

 

Клер Хъдзън, библиотекарката на затвора, имаше тъжни очи. Погледът й ставаше още по-тъжен, когато се усмихваше. Широка усмивка, появяваща се на лицето й твърде рядко. Усмивка, от която очите й се напълваха със сълзи, сякаш тя носеше болка, а не щастие.

Беше едра жена — носеше чорапогащи размер „гигант“ и обувки номер единадесет за широк крак. Обличаше се в тъмни дрехи — обикновено от стегнат сив габардин, тъмносин или черен шевиот. Траурни костюми с високи яки и дълги ръкави. Избягваше дрехи с дантели, деколтета и ярки копчета. Не притежаваше никакви бижута, нито дори часовник. Ненавиждаше всичко, което бие на очи. Позволяваше си само една екстравагантност — лепенките от лейкопласт.

Клер Хъдзън носеше такива лепенки в чантата си и из джобовете, по костюмите и в хавлията. Държеше ги на бюрото си, в жабката на колата, на нощното шкафче, при градинарските инструменти и в кутията за шев. Мушкаше ги в чайници, вази и купи, в кутията с обяда, в страниците на Библията и под възглавницата на леглото.

Носеше ги непрекъснато и в изобилие — налепени от главата до петите. Слагаше си лепенки с лекарство и без лекарство, с различни размери и форми за отделните части на тялото: кръгли за шията и лицето, малки за пръстите на ръцете и краката, три четвърти големина — за тялото и половинки — за ръцете и краката… Понякога ги объркваше и ако се наложеше, поставяше по-големи върху по-малките лепенки.

Лепеше ги върху брадавици, кокоши тръни и неизникващи косъмчета, върху пъпки, порязано и херпеси от треска, върху изгорено, одрано, върху счупени нокти и разранени кожички, върху екзема, псориазис, одраскано, върху изриване. Клер бе прекарала живота си — цели шейсет и една години, криейки от света своите рани, докато се отвори най-болезнената от всички — тази към затворник номер 875506: Уили Джак Пикънс.

Тъкмо поставяше малка лепенка върху порязания си от хартия показалец, когато го видя за пръв път. Заедно с други затворници той идваше да почиства библиотеката.

— Фини — изкрещя тя на Уили Джак и припадна.

Занесоха я в амбулаторията, там доктор Стрейнджлав я съживи със соли за мирисане, но чак след като надникна под дузината лепенки по нея, разочарован, че не е открил нито страшни инфекции, нито обезобразяващи рани. Докато Клер се върне в библиотеката, чистачите си бяха отишли. Но тя успя скоро да доведе обратно Уили Джак.

Когато той пристъпи в библиотеката, тя отново го нарече Фини, този път с глас малко по-силен от шепот. Уили Джак пристъпи напред, спря и я заразглежда подозрително.

— Влез — рече му, махвайки с ръка към бюрото си.

— Няма нищо.

— Казаха ми, че трябва да избърша нещо разлято тук.

Без да откъсва очи от лицето му, тя поклати глава недоумяващо и изрече:

— Невероятно, невероятно.

— Кое?

Библиотекарката на затвора взе една снимка в рамка от левия край на бюрото, гледа я няколко секунди, после я подаде на Уили Джак. Беше увеличена моментална снимка на млад мъж, изправен на сцена с китара в ръце.

— Можеш ли да повярваш? — попита тя.

Уили Джак не беше наясно в какво трябва да повярва, но кимна и пое нова снимка. На тази същият младеж държеше в едната си ръка купа, а в другата — отново китарата.

— Тази е направена на щатския панаир. Беше на осемнайсет.

Уили Джак виждате, че снимките са стари, но не знаеше дали това не е улика.

— Сякаш гледаш близнака си, нали? — каза Клер.

Едва тогава младият мъж разбра за какво става въпрос. Той и младежът от снимката си приличаха.

— Да — отвърна, връщайки й снимките. — Кой е той?

— Моят син, Фини.

— О! — рече Уили Джак и се огледа. — Какво е разлято?

Жената местеше очи от снимките към лицето му и обратно.

— Приличате си по очите. — Докосна с пръст лицето на снимката. — Устните, — също. Веднъж, когато свиреше в един клуб в Тъкъмкари, едно момиче го нарисува върху салфетка. Даде му я с бележка, че имал красиви устни — при тези думи Клер тъжно се усмихна.

Уили Джак навлажни с език устните си. Някои му беше казал, че така те ставали по-секси.

— Това е последната му снимка — кимна към изображението с купата, — убиха го два месеца по-късно.

Тя погледна към младия мъж в очакване да каже нещо, но той мълчеше.

— Сгази го пиян шофьор на връщане от един танцов салон в Карлсбад.

— Ужасна работа — рече Уили Джак.

— Преди двайсет и две години. Вероятно по това време си роден. — Клер върна снимките на бюрото си.

Но аз просто не мога да го проумея — толкова приличаш на Фини. Имаш същото телосложение… И почти същия ръст.

— Колко беше висок?

— Сто и седемдесет.

— Да. Толкова.

Дразнеше се от затворническите обувки: единственото нещо, което откри за подпъхване в тях, беше тоалетна хартия, но тя непрекъснато се преместваше и подаваше откъм петата.

— Имаше прекрасен глас. Всички го признаваха.

Уили Джак видя как по бузата на Клер Хъдзън се търкулна сълза, мина над лепенката над устата й и падна върху друга лепенка, поставена на китката й.

— Странна работа — изрече той. — Аз също съм музикант.

Тя закри уста с ръка.

— Китарист — кимна Уили Джак, — и певец.

— Музикант — тихо прошепна Клер с почитание в гласа.

— Искам да кажа — бях музикант.

— Но…

— Като гледам къде съм сега, май повече няма да свиря.

— Защо не.

— Китарата ми… — снижи глас, сякаш думите, които мислеше да каже, бяха прекалено болезнени.

— Какво има?

— Ами просто… китарата ми — гласът му секна. — Ужасно ми липсва.

— Но ти би могъл да я вземеш в килията. Не знаеш ли?

— Не, госпожо. Не знаех.

— Кажи ми само къде е и аз ще имам грижата да ти я изпратят.

— Да, само че стана пожар. Горя къщата на баба ми… — Той с усилие продължи: — Загубих всичко — своя дом, музиката си. Край. — За миг младият мъж заприлича на ритнато кученце, но после се стегна, доколкото беше възможно. — Радвам се, че ми разказахте за вашия син. Имам чувството, че аз и вашият Фини сме братя, нали?

Клер Хъдзън се усмихна — очите й отново се насълзиха.

В този миг Уили Джак разбра, че ще получи китара, може би дори марка „Мартин“ — онази от снимките, стига да е оцеляла. Разбра, че ще има не само китара, но и почти всичко, което пожелае, докато е в затвора. И беше прав.

На следващия ден Клер Хъдзън се появи с китарата на Фини, марка „Мартин“ и до вечерта затворникът успя да научи три акорда. Една седмица по-късно свиреше няколко от песните на Джон Кугар Меленками, а три месеца по-късно щеше да напише песен със заглавие „Ритъмът на едно сърце“, песен, която предстоеше да достигне върха на националните класации и от която в следващите три години щяха да се продадат повече от милион екземпляри.