Били Лец
Аз и дъщеря ми (34)

Тридесет и четвърта глава

През следващите няколко дни животът на Новали протичаше както обикновено. Започна с инвентаризация в „Уол-Март“ и завърши с фотографска поръчка от Търговската камара. Уши костюм на Америкъс за Дните на Запада, вечеря с Моузис и Съртън и попълни формулярите за още един курс в Северозападния университет — курс по американска литература. Вършеше си работата и всичко, което се очакваше от нея, но го правеше почти механично. Умът й бе при Форни Хъл.

Мислеше за него по цял ден, сънуваше го през нощта — тревожни сънища, в които той винаги се прощаваше с нея. При всяко позвъняване на телефона тя се надяваше, че ще чуе неговия глас. Ако в магазина я викаха чрез уредбата, се надяваше, че я търси Форни.

Писа му два пъти, но всеки път скъсваше писмото, защото й звучеше като признание на ученичка в любов: „Новали обича Форни. НН + ФХ.“

Започна да върши разни глупави неща — да пее любовни песни в тъмното, да чете стихове, от които се разплакваше. Подстрига се много късо, купи си ключодържател със сърце и гледаше „Казабланка“ в два часа през нощта.

Беше влюбена за пръв път в живота си и това продължаваше вече няколко месеца — не можеше да го държи повече в тайна.

— О, миличка, толкова се радвам за теб — възкликна Лекси и я взе в прегръдките си. — Форни е луд по теб от самото начало. Аз самата съм ти го казвала.

— Лекси, никога не съм се чувствала така. Отначало помислих, че се разболявам от грип.

— Влюбена си, Новали. Повярвай ми. Знам го аз този грип. Кажи сега, какво направи Форни, като му каза?

— Ами, аз още не съм му казала.

— Чакай малко! Вие сте се любили в хотелската му стая. Той ти каза, че те обича, а ти на него — не?

— Не. Но… беше толкова необичайно.

— Разбира се. Така е винаги.

— Не, не ме разбра. Когато ние… Когато свършихме, Форни се държа доста странно.

— Новали, Форни винаги се държи странно.

— Беше различно.

— Искаш да кажеш, че ти просто си тръгна?

— А, поговорихме малко. „Колко време ще отсъстваш?“ и „Ще ти се обадя“. Такива работи.

Приятелката й се усмихна и поклати глава.

— Лекси, сбъркала ли съм нещо?

— Новали, разбирам малко от алгебра и мога да правя черешова торта. Бива ме да подавам на бейзбол и да подхвърлям палка. Но с любовта? Нея просто не я разбирам.

Тя също не смяташе, че я разбира. Не можеше да си обясни защо толкова бързо бе излязла от стаята на Форни, когато всъщност изгаряше от желание да остане.

Продължаваше да си припомня случилото се в хотел „Маджестик“. Виждаше се в ръцете на Форни и го чуваше да шепне името й — като любовна сцена от филм. Искаше й се обаче да можеше да промени края на сцената и да се чуе как казва: „Обичам те, Форни Хъл. Обичам те.“

 

 

Отиваше в Търговската камара да остави снимките, но по пътя срещна Рита Холоуей, председателката на Литературния клуб.

— Мислех да ти се обаждам, Новали. Трябва ми адреса на Форни.

— Адреса му ли?

— Да. Мислех, че ти поддържаш връзка с него.

— Не, но той се връща след няколко дни.

— Връща се тук, така ли? В Секвоя?

— Разбира се.

— Това ме изненадва. Мислех, че ще остане там чак докато стане време за новия срок.

Новали гледаше недоумяващо.

— Госпожице Холоуей, Форни замина за Мейн. Отиде…

— Да погребе Мери Елизабет. О, Господи, каква трагедия!

— Трябва да се върне днес или утре.

— Семейство Хъл са дошли от Мейн — Рита Холоуей заговори напевно — беше преподавала английски повече от четирийсет години. — Първите от фамилията Хъл са били брамини. Брамини от Бостън. Аристократично семейство — тя внимателно изрече шестте срички на определението.

— Познавах доста добре майката на Форни, а баща му — бегло. Беше доста затворен човек, но много културен и образован. Не мисля, че бяха щастливи в тази част на света. Във всеки случай Мери Елизабет не беше. Подозирам, че ако можеше, Форни би си избрал друг начин на живот. Но нещата вървят към промяна, не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Сега, след като Мери Елизабет я няма и имението Хъл бе унищожено, той би могъл да се заеме със собствения си живот. Все пак той е млад човек. За едно дете трийсет и шест години изглеждат старческа възраст, но това не е така. Форни би могъл да се върне в училище, да довърши образованието си.

Новали кимна, сякаш разбираше.

— Форни учеше в колежа Боудън в Брънзуик, но се наложи да прекъсне поради заболяването на Мери Елизабет. — Рита Холоуей поклати тъжно глава. После, сякаш изпитвайки я, попита: — Знаеш ли, всички мъже от фамилията Хъл са завършили Боудън. Прадядото на господин Хъл е живял в една и съща стая с Натаниъл Хоторн. Представи си само!

Рита Холоуей мина в по-висок регистър и започна да рецитира.

„Половината ми живот премина,

изтекоха годините край мен,

а аз така и не изпълних повелята на младостта…“

— Красиво, нали, Новали? И актуално. — Госпожица Холоуей докосна с кърпичката си ъглите на очите си.

— Лонгфелоу също е учил в Боудън. Хенри Уъдсуърт Лонгфелоу. А сега е време на Форни.

— Да, наистина.

— Както и да е, Форни трябва да подпише някои документи. По правни въпроси, отнасящи се за града. За да приключим.

— А библиотеката?

— Вече намерихме архитект за плановете на новата сграда. Дъщерята на кмета Олбрайт ще я поеме. Чудесно момиче. Има научна степен по библиотекарство. В момента работи в Далас, но иска да се върне тук. Майка й е следващият председател на нашия литературен клуб. Прекрасно семейство.

В този миг до тротоара спря кола, Рита Холоуей махна на шофьора — възрастен мъж.

— Е, Новали, това е за мен. Беше ми приятно да си поговорим.

— Да, госпожо.

— Щом се свържеш с Форни, кажи му да се отбие при мен.

Младата жена стоя на тротоара, докато колата не се скри от очите й, но гласът на Рита Холоуей продължаваше да звучи в съзнанието й.

… сега Форни би могъл да се заеме с живота си…

Новали си бе легнала преди час, но не спеше. Внезапно иззвъня телефонът. Облече се набързо, събуди Лекси, за да й каже, че излиза, и се измъкна съвсем тихо навън.

Нощта бе задушна и тиха. Когато преминаваше край банката, видя, че термометърът показва близо четирийсет градуса.

Паркира на улицата срещу хотел „Маджестик“, после поседя няколко минути, наблюдавайки прозорците на Форни и движещата се негова сянка.

Фоайето беше почти празно. Само един старец, съсухрен като мумия, се бе свил в ъгъла на мръсния диван.

Когато отвори вратата, на лицето на Форни цъфна усмивка, сякаш я бе репетирал специално за случая.

— Здрасти.

Косата му беше мокра от банята, а на брадата си имаше порязано от бръсненето.

— Здравей.

Понечи да го прегърне, но той явно не го очакваше и докато се ориентира, тя отстъпи назад. Стоеше смутено пред вратата с увиснали край тялото ръце.

— Влизай — каза Форни.

Пристъпи в стаята и усети уханието на сапуна, с който се бе къпал — на лимон и нещо сладко.

— Извинявай, че се обадих толкова късно.

— Радвам се, че се обади.

— Всички ли събудих?

— Не.

Сега лампите светеха — една на тавана и една до леглото. За пръв път можа да разгледа стаята. Избелелите тапети изобразяваха горски пейзажи. Мебелите приличаха на пребоядисани реликви от армията. Единствената украса бе една графика, изобразяваща тъжен клоун в рамка.

— Как беше пътуването?

— Много дълго.

— Всичко добре ли мина?

— Добре?

— Имам предвид церемонията. Сестра ти…

— Мери Елизабет — кимна Форни и замислено повтори името. — Да. Само че нямаше служба или нещо подобно. Нямаше никакви хора. Бях само аз. И Мери Елизабет. Никой друг.

— Форни, добре ли си?

— Да — отвърна той, но се обърна към клоуна на стената. — Нищо ми няма.

Новали пристъпи от крак на крак, а той пъхна ръце в джобовете си. От стаята на горния етаж се чу как пуснаха водата в тоалетната. За да я заглушат, и двамата заговориха едновременно.

— Докато ти…

— Исках…

— Новали, защо не седнеш? — Форни направи любезен жест, но изборът не беше богат: метален канцеларски стол с напукана мушамена тапицерия и леглото. Тя предпочете стола.

— Сигурно си уморен.

— Малко.

— Започнах да се тревожа, като не се върна до сряда…

— Останах по-дълго, отколкото възнамерявах. Наех автомобил, сякаш съм турист. Бях забравил колко е красиво. Много е различно от тук.

— Сигурно.

— Майка ми и баща ми са родени там. Мери Елизабет — също. Никога не съм живял в този щат, освен по време на следването си в колежа, но въпреки това ми се видя познато.

— Скоуиган ли имаш предвид?

— Целия този край на Мейн. Скоуиган, Уотървил, Огъста, Брънзуик.

— Брънзуик. Там е бил колежът ти, нали?

— Да. Отидох да поразгледам за няколко часа, а останах цели два дни. Прекарах известно време в колежа. Боудън има страхотна библиотека. Видях се с някои от моите професори. Един от тях скоро издава нова книга.

— Много интересно.

Отново се възцари тишина, но този път тя не ги притесни.

— Мислих си за теб, Новали.

— Форни…

— Исках да говорим, но се боях, че това, което ще ти кажа… Просто не ставаше за телефон.

— Какво искаше да ми кажеш?

— За последната ни среща. Боях се, че… може би съм те обидил или нещо такова.

— Обидил ли?

— Надявам се, не съм бил много… Притеснявах се, да не би да съм бил непохватен. Искам да кажа — недостатъчно мил.

— Не, Форни. Не си ме обидил.

— Не бих искал, Новали.

Нещо изщрака в климатика на прозореца и светлината примигна за секунда.

— Е, какво става тук?

— Нищо. Лекси си намери квартира. Къща близнак. Ще се местят на първи.

— Ще ти липсва.

— Няма да е далече. Къщата е точно срещу училището.

— Как е Америкъс?

— Много добре. Ще бъде Ани Оукли на парада в събота.

— Донесох й една книга. — Форни бръкна в отворения куфар на леглото зад себе си и извади червен пакет. — „Горите на Мейн“ от Торо. Имахме тук в библиотеката два екземпляра, но…

— Рита Холоуей иска да говори с теб.

— Да не са измислили нещо за новата библиотека?

— Да, но не мисля, че ще те зарадват.

— Защо?

— Ами, Рита каза, че кметската дъщеря щяла да е новата библиотекарка.

— О, нищо чудно. Олбрайт отдавна искаше да я взема на работа. Няма нищо. Време ми е за нещо ново. — Той прокара ръка по лицето си, после потърка врата си.

— Чух, че търсели работници във фабриката за пластмаси.

Новали бе виждала работници от фабриката, когато идваха в „Уол-Март“ да си осребрят чековете — уморени мъже и жени с карти за самоличност, защипани на джобовете.

— Новали?

Мрачни хора, очакващи мизерните заплати, които получаваха за изработването на едни и същи пластмасови форми на конвейера ден след ден, седмица след седмица.

— Новали, добре ли си?

— Разбира се.

— Бях на хиляди километри от тук.

— Форни, какво мислиш за училището? Нали винаги си искал да бъдеш учител?

— О, това беше доста отдавна.

— Ако истински го искаш, времето е без значение. Без никакво значение.

— Това, което искам, Новали… е да съм с теб. С теб и Америкъс.

— Форни!

— Обичам те. Обичам те повече от всичко на света и когато бяхме тук заедно… когато беше в обятията ми…

— Форни, може би сбъркахме. Не разбрах как стана, нито защо. Може би тогава не беше моментът…

— Новали, да не би да се люби с мен от съжаление? Така ли беше?

— Не. Не мисли такова нещо.

— Защото, ако това е била причината…

— Не, Форни, не беше това причината.

— А каква? Просто ти хрумна? Моментно решение? Или си била отчаяна и имаше нужда от малко окуражаване?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво… Имаш ли въобще някакви чувства към мен?

— Разбира се. Ти си най-добрият ми приятел, Форни.

— А чувства?

— Ти помогна да се роди Америкъс.

— Привличам ли те?

— Ти ме научи да чета, Форни. Показа ми един нов свят. Ти…

— Обичаш ли ме, Новали? Обичаш ли ме?

— Форни, ако аз…

Тя се опита да си спомни как я бе прегръщал последния път, как устните му целуваха нейните, как ръцете му…

— Знаеш, Форни, че аз…

Знаеше, че ако се поддаде на спомените си, няма да успее да изрече лъжата, която трябваше да чуе.

— Форни…

Не би искала да разбие сърцето му.

— Не, Форни. Не те обичам. Не така, както ти би искал. Не така.

Нито би могла да разбие своето.